1 януари
1893, 1 януари
Васил Бойдев
В Казанлък е роден генерал-лейтенант Васил Бойдев (1893 – 1983). Завършва Военното училище (1912) и Военната академия в София (1925). Като офицер от 4-ти конен полк се сражава по фронтовете на войните за национално обединение (1912 – 1918). Съчетанието от командирски способности и интелектуални качества му носи заслужено израстване в армейската йерархия – преподавател във Военната академия (1928), началник на отделение в Генералния щаб (1929) и на Щаба на кавалерията (1930 – 1932), началник-щаб на 8-а пехотна тунджанска дивизия (1932 – 1935), командир на 9-и пехотен пловдивски полк (1935), началник на Военното училище (1935 – 1936), командир на Въздушни войски (1936 – 1941), командващ 5-а армия във Вардарска Македония (1941– 1944). Изпращан на редица отговорни военнополитически мисии в чужбина, ген. Бойдев се озовава във водовъртежа на събития с изключителна значимост за българската държава и армия. В Германия се среща многократно с Гьоринг, а през есента на 1939 г. е изпратен от цар Борис III в Москва със задача да договори доставка на съветско оръжие. Участва в подписването на спогодбата „Нойбахер“ между Щаба на Българската армия и германското главно командване (2 февруари 1941 г.). В знак на несъгласие с недалновидната политика на регентството и правителството подава оставка и излиза в запас през април 1944 г. След 9 септември 1944 г. е интерниран в Троян, където живее до последните си дни. Синът му – лейтенант Стефан Бойдев емигрира във Франция и става първият командир на българската национална доброволческа рота № 4093 в състава на НАТО. Автор на книгите „История на Първата световна война“, „Конница и авиация“, „История на Девети пехотен полк“, „От юнкер до генерал“ и др. Кавалер на военен орден „За храброст“ ІV степен 2 клас.
1908, 1 януари
В София е формиран Железопътен полк. В състав от щаб, две дружини и Железопътна школа, той има за задача да строи, поддържа и експлоатира железопътните линии и съоръжения. В края на 1908 г. се реорганизира в дружина, към която се придават въздухоплавателното и автомобилното отделение, инженерната работилница и главният инженерен склад. Във войните за национално обединение (1912 – 1918) експлоатационните жп подразделения превозват личен състав, животни (коне и волове), обоз и въоръжение към районите на бойните действия. Строителните жп роти възстановяват, експлоатират и отбраняват жп линиите и големите жп мостове в Източна Тракия, Македония, Моравско, Беломорието и Добруджа, което има голямо значение за снабдяването на войските с бойни и хранителни припаси. Съгласно военните клаузи на Ньойския договор (1919) Железопътният полк е разформиран. През 1928 г. тайно е формиран отново и до 1938 г. се води с явното наименование Железопътно училище, като на 6 май 1938 г. получава ново бойно знаме. По време на участието на страната във Втората световна война на страната на Тристранния пакт (1941 – 1944) полкът възстановява и експлоатира железопътните линии и съоръжения в т. нар. Нови земи – Вардарска Македония, Поморавието, Западните покрайнини и Беломорието (Източна Егейска Македония и Западна Тракия). През първия период на войната срещу Германия (октомври – ноември 1944 г.) превозва войски, хранителни, фуражни и бойни припаси, възстановява разрушенията по железопътните линии в районите на бойните действия. След демобилизацията (1945) жп полкът преминава към мирновременния си състав и е подчинен на инспектора на Инженерни войски.
2 януари
1878, 2 януари
Освободен е град Пазарджик. След освобождаването на София (23 декември 1878 г.) Западният отряд под командването на генерал Гурко предприема стратегическо преследване на отстъпващите към Пазарджик и Пловдив османски войски. Избягвайки сериозни сражения, турците напускат без бой или след спорадични престрелки десетки тракийски градове и села: Ихтиман, Панагюрище, Стрелча, Бошуля и др. Замисълът за обкръжаване на големи противникови сили в прохода Траянови врата не се осъществява. Двете флангови колони на генералите Веляминов и Шилдер-Шулднер, които действат без връзка помежду си, поради силни студове и поледици не успяват да се доближат до отстъпващите части. В района на Пазарджик се появява възможност за обкръжаване на неуспяла да се изтегли 20-хилядна османска групировка. Генерал Гурко планира нейното разгромяване и прекъсване на пътищата за изтеглянето й към Пловдив чрез съгласувани действия на колоните, командвани от генералите Криденер, Шилдер-Шулднер, Шувалов и Веляминов. На 2 януари 1878 г. колоните на генерал Шувалов (от север) и на генерал Веляминов (от юг) преминават в общо настъпление. Заплашени от обкръжаване османските части изоставят Пазарджик, като преди това подпалват около 1000 сгради и дюкяни. Към 14, 00 ч. първите руски войски начело с генерал Н. Брок навлизат в полуопожарения град.
4 януари
1944, 4 януари
Англо-американската авиация подновява масираните въздушни удари над България. Анализирайки бомбардировките през ноември – декември 1943 г., командването на западните съюзници констатира, че те не са постигнали предвиждания резултат – капитулацията на германския сателит, поради което трябва да бъдат продължени с нанасянето на още по-мощни удари. Основните усилия са пренасочени от важни военностратегически обекти към граждански с цел „прякото подавяне моралния дух на населението“, като е предвидено бомбардировките да бъдат и дневно-нощни. На 4 януари 1944 г. към София се насочват 108 тежки бомбардировача Боинг Б-17 („Летяща крепост“), прикривани от изтребители, но гъстата мъгла над Западна България осуетява планираната атака. След като кръжат четвърт час над столицата, част от американските екипажи хвърлят бомбения си товар над Своге, Реброво и Мездра. Група от 40 „Летящи крепости“ се изтегля на юг и в 12, 03 ч. засипва беззащитната Дупница със 150 фугасни бомби. Прикриващите изтребители обстрелват с бордното си въоръжение от пределно малка височина улиците и къщите. Жертвите сред мирното население възлизат на 59 загинали и 33 ранени. Разрушени са 40 сгради, а 65 остават необитаеми. Поради липса на подходящо оборудване за действия над облаци българската противовъздушна артилерия и изтребителна авиация не са в състояние да отразят ударите на противника.
5 януари
1860, 5 януари
В Сопот е роден генерал-лейтенант Георги Вазов (1860 – 1934). Завършва Пехотното юнкерско училище в Одеса (1880) и Николаевската военна инженерна академия в Санкт Петербург (1888). В навечерието на Сръбско-българската война (1885) организира инженерното оборудване при Елхово, Тополовград и Котленския проход. По време на войната е в авангардния отряд на майор Петко Стоянов и се сражава при Цариброд и Пирот. От 1886 г. преподава фортификация във Военното училище в София. Участва в детронирането на княз Александър І (9 август 1886 г.), а след контрапреврата емигрира в Русия и служи като военен инженер. След завръщането си в страната (1897) е офицер за особени поръчки при Военноинженерната инспекция, командир на 2-ра пионерна дружина, началник и инспектор на Инженерните войски. В навечерието на Първата балканска война (1912 – 1913) заема длъжността началник на Военните съобщения и етапите към Тиловото управление, а след превземането на Лозенград (9 ноември 1912 г.) – губернатор на Източна Тракия. На 19 януари 1913 г. е назначен за командващ войските в най-големия сектор при обсадата на Одринската крепост – Източния, където се нанася главния удар при общия щурм на крепостта (13 март 1913 г.). След превземането й поема командването на Одринския гарнизон, а на 16 април 1913 г. – цялото управление на новоосвободените земи в Тракия. От 28 юни до 22 август 1913 г. е министър на войната, след което преминава в запаса. Автор на „Кратко упътване за действие против крепостите и атаката им“ (1909), „Спомени от Балканските войни“ (1929), „В пустините на Средна Азия“ (1939) и др. Кавалер на военен орден „За храброст“ ІІІ и ІV степен.
6 януари
1896, 6 януари
В София е роден генерал-лейтенант Иван Маринов (1896 – 1979). Син е на генерал-майор Кръстю Маринов – прославения защитник на Видинската крепост по време на Втората балканска война (1913). Завършва Военното училище (1915) и Военната академия в София (1930). Специализира във Франция (1924 – 1925) и Италия (1932 – 1933).
Участва във войните за национално обединение като доброволец от 1-ви конен полк (1912 – 1913), командир на взвод в 15-и пехотен полк (1916) и летец-пилот във 2-ро аеропланно отделение на летище Удово (1917 – 1918). В периода между двете световни войни е летец-пилот на летище Божурище (1918 – 1927), офицер в Щаба на войската (1931 – 1934), инспектор на класовете във Военното училище (1934 – 1935), началник на Разузнавателната секция към Щаба на войската (1935 – 1936), военен аташе във Франция (1936 – 1939), началник-щаб на 3-та армия (1939), началник на Снабдителния отдел в Дирекция на гражданската мобилизация (1939 – 1940). Член на офицерската организация „Военен съюз“ от 1927 г.
По време на Втората световна война командва 6-а пехотна бдинска дивизия (1940 – 1942), която от януари 1941 г. е в състава на Първи корпус в Сърбия, и 15-а пехотна охридска дивизия в състава на Пета армия в Македония (1942 – 1944). На 6 май 1943 г. е повишен в чин генерал-майор. От 2 до 9 септември 1944 г. заема длъжността министър на войната в правителството на Константин Муравиев. Нарежда оттеглянето на Пета армия от Македония, а след обявената от СССР война на България (5 септември) издава заповед за „неоказване съпротива на съветските войски“. През нощта на 8 срещу 9 септември съдейства при завземането на властта от лявата политическа коалиция „Отечествен фронт“.
С указ № 16 на Регентите от 9 септември 1944 г. се създава ново Главно командване и длъжността Главнокомандващ на Българската войска, който да ръководи нейната подготовка и бойни действия в заключителния етап на Втората световна война в Европа. На поста е назначен генерал-майор Иван Маринов, пряко подчинен на отечественофронтовското правителство, а от 17 септември с. г. – оперативно подчинен на Главнокомандващия Трети украински фронт маршал Ф. Толбухин. Организира мобилизацията, планирането на военните действия и съсредоточаването на определените за настъпление войски. Утвърждава „План на Щаба на Главното командване за настъпление на българските войски на Запад“, който предвижда разгромяване на част от балканските сили на Вермахта. Осъществява взаимодействие между българското Главно командване и командването на Трети украински фронт. На 18 ноември 1944 г. е повишен в генерал-лейтенант.
След края на Втората световна война в Европа до излизането му в запаса (28 февруари 1946 г.) генерал Маринов е главен инспектор на войската. Като пълномощен министър на НР България във Франция през 1946 – 1947 г. участва активно в подготовката на българската делегация за Парижката мирна конференция. В периода 1950 – 1953 г. преподава история на военното изкуство във Военна академия „Георги Раковски“. От 1963 г. до края на живота си е заместник-председател на Военноисторическото научно дружество. Умира в София на 18 август 1979 г.
Автор на книгите „Отстъплението на 4-а армия от Брегалница 1913 г.“, „Общоевропейската война. Източният военен театър (1914 – 1918)“, „Тактика на въздушната война“ и др.
Генерал-лейтенант Иван Маринов е кавалер на ордените „За храброст“ (ІІІ степен 1 клас и ІV степен 2 клас), „За военна заслуга“ (ІІ степен) и „Народна република България“ (І степен). За приноса му в разгрома на Третия райх като главнокомандващ Българската армия на 9 август 1945 г. е удостоен с І степен на най-високото съветско военно отличие – орден „Суворов“. Учреден през юли 1942 г., с него са наградени само 30 чуждестранни военачалници от армиите на антихитлеристката коалиция.
8 януари
1861, 8 януари
В Сопот е роден генерал-майор Димитър Кирков (1861 – 1918).Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). Служи в сапьорната рота на Източнорумелийската милиция в Пловдив, с която като неин командир участва в Сръбско-българската война (1885). До началото на 1912 г. командва 7-и пехотен резервен, 22-ри пехотен тракийски и 21-ви пехотен средногорски полк, 1-ва бригада от 2-ра пехотна тракийска и 2-ра бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия. На 18 януари 1912 г. е назначен за началник на 8-а пехотна тунджанска дивизия. През Първата балканска война (1912 – 1913) планира и ръководи действията на дивизията при щурма и превземането на Одринската крепост (11 – 13 март 1913 г.), а във Втората балканска война (1913) – действията срещу гръцките войски край Серес и Щип. От 1915 до 1917 г. е началник на Главното интендантство в Министерството на войната, след което преминава в запаса. Кавалер на военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас. С президентски указ № 445 от 20 декември 2012 г. е награден посмъртно с орден „Стара планина“ І степен с мечове за изключително големите му заслуги при планирането и осъществяването на военните операции през Първата балканска война.
9 януари
1901, 9 януари
С указ на княз Фердинанд е създадена Школа за запасни офицери. Придадена към Военното училище школата подготвя бъдещи взводни командири – запасни подпоручици в пехотата със срок на обучение 11 месеца. През 1908 г. се обединява с Школата за запасни подпоручици в артилерията. Около 20 хиляди нейни възпитаници, сред които и много представители на българската интелигенция, защитават блестящо офицерската чест и името на военноучебното заведение във войните за национално обединение (1912 – 1918). През 1943 г. към Военноморското училище във Варна е открит Морски отдел на ШЗО за подготовка на запасни офицери за флота. На 2 юни 1945 г. формированието е преименувано на Народна школа за запасни офицери „Христо Ботев“, която през 1950 г. се премества от София във Велико Търново, а през 1961 г. – в Плевен.
10 януари
1944, 10 януари
Първи комбиниран дневно-нощен удар на съюзническата авиация срещу София. В 12, 23 ч. 140 американски бомбардировача Б-17 „Летяща крепост“ и 40 Б-24 „Либърейтър“, прикривани от 100 изтребителя П-38 „Лайтнинг“, нанасят мощен въздушен удар по столицата. Бомбеният килим с ширина 1,5 – 2 км покрива направлението по бул. „Клементина“ (днес „Ал. Стамболийски“) – ул. „Граф Игнатиев“ – шосето към Драгалевци. За отразяване на нападението излитат 16 изтребителя Ме-109 Г-2 от 3/6 изтребителен орляк (летище Божурище), 23 – Девоатин-520 от 2/6 изтребителен орляк (летище Враждебна), 30 – Ме-109 Г-6 и Ме-109 Г-2 от германската 1-ва изтребителна група (летище Враждебна) и 4 – Девоатин-520 от 4/6 изтребителен орляк (летище Карлово). В неравно противоборство срещу многократно превъзхождащите ги сили на противника българските летци свалят 6 бомбардировача Б-17 и 3 изтребителя П-38. Загиват фелдфебел Симеон Михайлов от 4/6 изтребителен орляк и капитан Герхард Венгел, командир на немската изтребителна група. От 21, 50 ч. до 22, 35 ч. 80 британски средни бомбардировача „Уелингтън“ атакуват обекти в центъра, жп гарата, Слатинския и Симеоновския редут. При двата удара са пуснати общо 1740 бомби (450 т), в резултат на което столицата понася тежки загуби. Загиват 447 столичани, а 611 са ранени. Изцяло разрушени са 445 сгради, полусрутени остават 480, а с различни повреди – 1632. Възникват 37 пожара, повредени са водопроводната, канализационната, електрическата и телефонната мрежа.
11 януари
1900, 11 януари
В Шумен е роден генерал-майор Петър Хаджииванов (1900 – 1984). Завършва Военното училище (1920) и Военната академия в София (1928). Служи като помощник-началник на секция в Генералния щаб (1928 – 1930), командир на рота в Школата за запасни офицери (1930 – 1931), преподавател в офицерския и подофицерския курс в Пехотната школа във Велико Търново (1931 – 1934), инспектор на класовете във Военната академия (1934 – 1936), началник на Разузнавателната (1936 – 1938) и Оперативно-мобилизационната секция в щаба на 7-а пехотна дивизия (1938 – 1940), началник на Учебното отделение в Щаба на войската (1940 – 1944). През юни 1944 г. е назначен за началник-щаб на 16-а пехотна дивизия, а през октомври с. г. – за началник-щаб на 4-а армия. Участва в заключителния етап на войната срещу Германия (1944 – 1945). От 16 февруари 1945 г. заема длъжността началник-щаб на 1-ва българска армия. След войната е началник на Школата за запасни офицери (1946) и на Военната академия (1946 – 1948). Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл. и ІV ст. 1 кл. Автор на „Кратка история на Отечествената война“ (1958), „Приносът на българския народ за разгрома на фашистка Германия“ (1964), „До Алпите с Първа българска армия“ (1975).
12 януари
12 януари
Празник на българското военно разузнаване. С княжески указ № 190 от 31 декември 1907 г. е създадена Разузнавателна секция към Оперативното отделение на Щаба на армията. На 12 януари 1908 г. указът влиза в сила, а от 1997 г. тази дата се отбелязва като официален празник на военното ни разузнаване. По време на Балканската война (1912 – 1913) за първи път е осъществено въздушно разузнаване и са направени опити за радиосмущения, подслушване и прехващане на чужд радиообмен. В хода на Първата световна война (1915 – 1918) към армиите и щабовете на дивизиите функционират разузнавателни служби. Съгласно клаузите на Ньойския мирен договор (27 ноември 1919) Разузнавателната секция е разформирана. През 1939 г. възобновява дейността си, а през 1940 г. е реорганизирана в самостоятелен Разузнавателен отдел към Щаба на войската с три отделения. След Втората световна война (1939 – 1945) той прераства в Разузнавателен отдел на Генералния щаб, чиято задача е водене само на външно разузнаване. От март 1950 г. се нарича Разузнавателно управление на Генералния щаб. В негово подчинение преминава парашутно-разузнавателен батальон (1951), формирана е отделна разузнавателна ескадрила за оперативно разузнаване, създаден е отряд за радиотехническо разузнаване (1957) и е открита школа за подготовка на кадри (1972). На основата на Разузнавателното управление се създава Главна дирекция „Военна информация“ (1999), която по-късно е трансформирана в Служба „Военна информация“ (2000). Днес главните приоритети в дейността й се определят от участието на България в колективната европейска и евроатлантическа система за сигурност.
13 януари
1880, 13 януари
В Пловдив е роден подполковник Александър Морфов (1880 – 1934). Завършва Българската униатска гимназия в Одрин (1899), където изучава основни музикалнотеоретични дисциплини и флейта, и Военното училище в София (1902). Служи в 1-ви пехотен софийски и в 25-и пехотен драгомански полк, като ротен командир в Школата за запасни офицери и във Военното училище и като командир на 7-а пехотна дружина. Сражава се във войните за национално обединение (1912 – 1918), а през 1922 г. преминава в запаса и се отдава на музикално творчество. Един от пионерите на българската хорова музика, участвал в създаването на Съюза на народните хорове (1926). Наречен „баща на българската войнишка песен“, той е автор на повече от 40 военни марша (12 – по негов текст), сред които „Ний ще победим“ (1900), „Марш на македонските революционери“ („Изгрей, зора на свободата“), „Срещен марш“ и др. Кавалер на военен орден „За храброст“ ІV степен.
13 януари
1941, 13 януари
Със заповед на министъра на войната генерал-лейтенант Теодоси Даскалов е учреден „Възпоменателен знак за пострадалите от войните“. Изготвен в два варианта, той е раздаван до края на Втората световната война като „израз на отличие и похвала към ранените и убитите във време на война по нашите бойни полета“. Когато се дава за раняване, кръстът е покрит със светлосин емайл, а върху щита се изписва цифра „1“, „2“ или „3“, в зависимост от броя на раняванията. Върху предназначения за близки на загинали знак кръстът е покрит с черен емайл, изображение на кръст е поставено и върху щита вместо цифра. Според замисъла на създателите на отличието, поставените върху него изображения символизират отечеството, монарха, славата, страданието, смъртта и войната. Право да получат и носят възпоменателния знак имат ранените във войните за национално освобождение и обединение, както и наследниците на загиналите. Всички носители на знака получават специален документ – легитимация, издадена от Общия съюз на пострадалите от войните в България, която удостоверява правото на наградения да носи отличието.
На 25 март 2014 г., със заповед на министъра на отбраната на Република България Ангел Найденов учреденият през 1941 г. „Възпоменателен знак за пострадалите от войните“ е възстановен като ведомствена награда на Министерство на отбраната. Под името „Знак за пострадалите във военен конфликт, мисия и операция“ той, подобно на предходния знак, също се изготвя в два варианта – за ранени и за загинали. Автор на проектите е художникът Александър Занков. Дава се „в израз на благодарност към военнослужещите и цивилните служители от Въоръжените сили, ранени или загинали при изпълнение на служебния им дълг при военен конфликт, при участие в мисия, операция зад граница или за принос в националната сигурност в мирно време“.
14 януари
1943, 14 – 24 януари
Казабланка, 14.01.1943 г.
В Казабланка, Мароко, се провежда конференция на западните съюзници. На срещата американският президент Франклин Рузвелт, британският премиер Уинстън Чърчил и членовете на Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ и Великобритания планират бъдещите съвместни военни операции в Европа. Те се споразумяват за „последователно разрушаване и разстройване на военната, промишлената и икономическата система на Германия“ чрез по-нататъшно засилване на общото стратегическо авиационно настъпление срещу Германия и нейните европейски съюзници. Една от целите на въздушната настъпателна операция „Пойнт Бланк“ е изваждането от строя на нефтопреработващите заводи в района на Плоещ и сриването на превоза на гориво по Дунав, което открива ново активно въздушно направление за България. Главно съдържание в бойната дейност на българската авиация през периода от август 1943 до август 1944 г. съставляват действията на изтребителите за отразяване ударите на англо-американската авиация при прелитането й над територията на страната за нанасяне на въздушни удари по обекти в Румъния и по столицата София.
15 януари
1871, 15 януари
Йордан Венедиков
В с. Баня, Разложко, е роден генерал-майор Йордан Венедиков (1871 – 1957). Завършва Военното училище в София (1892) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1908). Като подпоручик в 1-ви конен полк се включва в борбите за освобождението на Македония и Одринско. Член на Върховния македоно-одрински комитет и участник в Четническата акция (1895). До 1912 г. служи в 3-ти конен полк, Кавалерийската школа, Кавалерийската инспекция и като командир на ескадрон в 1-ви конен полк, с който воюва в Балканските войни (1912 – 1913). През 1914 г. заема длъжността временен помощник-началник на Военноисторическата комисия към Щаба на армията. По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва 4-ти конен полк и 1-ва бригада от Беломорската отбрана. От 16 март 1917 г. е главен редактор на военните издания „Отечество“, „Вяра и сила“, „Военни известия“ и „Походна войнишка библиотека“. Излиза в запаса през 1920 г., но до края на живота си остава един от най-активните сътрудници на Военноисторическата комисия, на сп. „Военноисторически сборник“, сп. „Български воин“ и на в. „Народна отбрана“. С негово участие излизат капиталните трудове на комисията „История на Сръбско-българската война 1885 г.“ (1910), „Войната между България и Турция 1912 – 1913 г.“ (1928 – 1937), „Войната между България и другите балкански държави 1913 г.“ (1941), „Българската армия в Световната война 1915 – 1918 г.“ (1936 – 1943). Кавалер на военен орден „За храброст“ IV степен 2 клас.
18 януари
1856, 18 януари
В Севлиево е роден генерал-лейтенант Никола Генев (1856 – 1934).Участва в Априлското въстание (1876) и Руско-турската война (1877 – 1878). Сражава се при Стара Загора, Шипка и Шейново като доброволец от 3-та дружина на Българското опълчение. За проявена храброст е повишен в младши подофицер и отличен с „Георгиевски кръст“ IV ст. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и служи в 3-та пехотна радомирска дружина. По време на Сръбско-българската война (1885) командва 3-та дружина от 2-ри пехотен струмски полк, която забавя настъплението на Моравската дивизия към Сливнишката позиция. До 1904 г. е командир последователно на 19-и пехотен шуменски полк, на 7-и пехотен преславски полк и на 1-ва бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия, след което преминава в запаса. На 23 септември 1912 г. поема командването на Македоно-одринското опълчение. Първа и 2-ра бригада са в състава на частите, обсаждащи Одринската крепост, а 3-та бригада подсилва новосформирания Кърджалийски отряд, който завършва освобождаването на Източните Родопи. При Момчилград и прохода Маказа отрядът разгромява корпуса на Явер паша и го принуждава да се оттегли на юг. След съвместни действия с част от Родопския отряд и Сборната конна бригада оцелелите турски сили са обкръжени в района на с. Мерхамлъ (днес с. Пеплос, Гърция) и принудени да капитулират на 14 ноември 1912 г. Командваните от ген. Генев дружини на МОО отбиват турския десант при Шаркьой (8 – 10 февруари 1913 г.) и само за две денонощия, въпреки численото превъзходство на противника, отхвърлят обратно в Мраморно море частите на 10-и турски корпус. След Втората балканска война (1913), в която ръководи бойните действия на МОО срещу сръбските войски при Кочане и Царево село, ген. Н. Генев излиза в запаса. Кавалер на военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас и ІV степен 2 клас. С президентски указ № 452 от 20 декември 2012 г. е награден посмъртно с орден „Стара планина“ І степен с мечове за големия му принос в победите на Българската армия през Първата балканска война.
22 януари
1921, 22 януари
В с. Грамада, Горноджумайско, е роден полковник Стефан Калъпчиев. Участва в съпротивителното движение (1943 – 1944) и в първия период на войната срещу Германия (1944). Завършва Народното военно училище „Васил Левски“ (1946). Служи като командир на Парашутната дружина и началник на Парашутно-десантната служба във войските на ПВО и ВВС. Обучава подчинените му офицери в изпълнение на парашутни скокове от различни типове самолети и вертолети, денем и нощем, на суша и вода, от различни височини – от 3000 до 15 000 м. Поставя височинен рекорд по парашутизъм при скок от реактивен бомбардировач Ил-28 и става първият българин, извършил парашутен скок чрез катапултиране от учебно-тренировъчен самолет УТИ МиГ-15, както и скок от вертолет Ми-4 над вода. В летателната му биография са записани над 2000 скока, шест световни и седем републикански рекорда по височинен парашутизъм. За особени заслуги към авиационните спортове е удостоен със званието „Заслужил майстор на спорта по парашутизъм“ и с почетния диплом „Пол Тисандие“ на Международната авиационна федерация. Полковник Калъпчиев загива на 25 февруари 1964 г. при изпълнение на поредния парашутен скок на летище Божурище.
26 януари
1891, 26 януари
В Стара Загора е роден художникът Димитър Гюдженов (1891 – 1979) Син на иконописеца Атанас Гюдженов. Завършва Художественото индустриално училище в София (1915), като специализира и в ателието на проф. Фернан Кормон от Националното училище за изящни изкуства в Париж (1913 – 1914). По време на двете Балкански войни (1912 – 1913) служи в 12-а допълнителна дружина и прави ескизи на забележителните творби „Българската артилерия минава през телените мрежи при Одрин“, „Боят при Караагач“, „Булаир“ и др. През Първата световна война (1915 – 1918) е военен художник към щаба на 8-а пехотна тунджанска дивизия. Рисува известните картини „Дъжд на фронта“, „Обоз през р. Морава“, „Боят на Росовити камък“ и др., с които участва във втората Берлинска изложба на художниците от съюзническите армии (1917). След края на войната се заема да превърне в картини множеството рисунки и акварели от фронтовете, преподава в Художествената академия (1920 – 1933), избран е за председател на Дружеството на художниците в България (1931 – 1941) и секретар на новосъздадения Институт за българо-американски културни връзки (1936). Като щатен военен художник към Щаба на войската (1933 – 1945) пресъздава в картини Сръбско-българската война от 1885 г. Поредицата от платна с военни сюжети го утвърждават като забележителен майстор на четката и един от основоположниците на българската батална живопис. Кавалер на военен орден „За храброст“ ІV степен.
28 януари
1884, 28 януари
Йордан Пеев
В Тулча, Северна Добруджа (дн. в Румъния), е роден генерал-майор Йордан Пеев (1884 – 1938). Завършва Военното училище в София (1908), Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1914) и Военната академия в София (1921). Служи в 7-и пехотен преславски (1908 – 1911) и 21-ви пехотен средногорски полк (1911). По време на Балканските войни (1912 – 1913) командва рота в 1-ви пехотен софийски полк. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като офицер за поръчки в щаба на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1915 – 1916), командир на рота и дружина в 43-и пехотен полк (януари – август 1917), помощник -началник (август – декември 1917) и началник на Оперативната секция в Щаба на Действащата армия (декември 1917 – септември 1918). След войната е помощник -началник на Оперативната секция в Щаба на армията (октомври 1918 – април 1921), помощник-председател на Военноисторическата комисия и главен редактор на военните издания (1921 – 1922), началник на секция в Щаба на армията (1922 – 1924). От 25 юли 1924 г. командва 18-а пехотна етърска дружина, а от 12 август с.г. – 12-а пехотна балканска дружина. В следващите години последователно заема длъжностите преподавател във Военното училище (1927 – 1931), началник на пехотното отделение в Школата за ротни, батарейни и ескадронни командири (1931 – 1934), флигел-адютант в Свитата на цар Борис ІІІ (1934 – 1935), командир на 5-и пехотен дунавски полк (1935 – 1936). В началото на 1937 г. е назначен за началник на Щаба на армията. Под негово ръководство са проведени Големите царски маневри (1937)– първата официална проява на българската войска след Първата световна война (1915 – 1918). Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст. 1 кл. и ІV ст. 2 кл.
1891, 28 януари
Никола Хаджипетков
В Търново е роден генерал-лейтенант Никола Хаджипетков (1891 – 1949). Завършва Военното училище (1910) и Военната академия в София (1925). По време на Балканските (1912 – 1913) и Първата световна война (1915 – 1918) е командир на рота в 18-и пехотен етърски полк и началник на Картечното училище към 1-ва армия (от март 1918). През 1919 – 1935 г. служи в пехотата като завеждащ курс по картечно дело във Военното училище, началник на секция в Щаба на армията, командир на 1-ва жандармерийска дружина и на учебната дружина в Школата за ротни, батарейни и ескадронни командири, началник на отделение в Щаба на армията, командир на 6-а пехотна дружина и на 6-и пехотен търновски полк, началник на Пехотната школа. В периода 1935 – 1938 г. заема длъжностите началник на Военната академия, командир на 8-а пехотна тунджанска дивизия, началник на Военните учебни заведения и на Военното училище, помощник-началник на Щаба на армията. На 10 декември 1938 г. е назначен за началник на Щаба на армията. Под негово ръководство се преработва плана за военновременното развръщане на войската и продължава процеса на нейното модернизиране и превъоръжаване. Не приема безрезервно присъединяването на България към Тристранния пакт и на 11 август 1941 г. се уволнява по собствено желание. След политическата промяна на 9 септември 1944 г. е арестуван и изпратен на разпит в СССР. През март 1945 г. V Върховен състав на Народния съд го оправдава и освобождава. Кавалер на военен орден „За храброст“ ІV степен 1 клас и ІV степен 2 клас.
29 януари
1893, 29 януари
като военен аташе в Полша, 1934 г.
В Русе е роден генерал-майор Антон Ганев (1893 – 1945). Завършва Военното училище (1912) и Военната академия в София (1926). Участва във войните за национално обединение (1912 – 1918) като офицер от Инженерни войски. В периода 1926 – 1935 г. заема длъжностите командир на 2-ра колоездачна дружина и на 3-ти инженерен полк, военен аташе в Букурещ (1932 – 1933), началник-щаб на 6-а пехотна дивизия (1933 – 1934), военен аташе във Варшава (1934 – 1935). През 1935 г. излиза в запаса, а от 1938 до 1943 г. командва Трудови войски. След присъединяването на Южна Добруджа (1940) ръководи действията по възстановяването на областта и извозване на преселниците от Северна Добруджа. Автор на публикации по отделни проблеми на военноинженерното изкуство. Умира при неизяснени обстоятелства на 5 ноември 1944 г. Кавалер на военен орден „За храброст“ ІV степен 2 клас.
31 януари
1854, 31 януари
В Търново е роден Стефан Стамболов (1854 – 1895). Първоначално учи в родния си град, а през 1870 – 1872 г. – в Одеската духовна семинария, от която е изключен заради връзки с руски революционери. Прехвърля се в Румъния, където установява контакт с българската революционна емиграция и присъства на Общото събрание на Българския революционен централен комитет в Букурещ (1874). Определен от БРЦК за заместник на Васил Левски, той успява да възстанови работата на някои от революционните комитети във вътрешността на страната. Развива активна дейност за подготовката на Старозагорското въстание (1875) и участва в неговото провеждане. След неуспеха му отново емигрира в Румъния. Включва се в създаването на Гюргевския революционен комитет, който го определя за апостол на Първи (Търновски) революционен окръг. Бързото потушаване на въстаническите действия го принуждава да се укрие, като в края на юли 1876 г. се прехвърля в Румъния. По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е кореспондент на руски вестници и секретар на военния пратеник на Славянския комитет. Полага грижи за организирането на Българското опълчение. След Освобождението става активен член на Либералната партия, многократно избиран за народен представител. Подпредседател на II (1880) и председател на IV обикновено народно събрание (1884 – 1886). Доброволец в Сръбско-българската война (1885). Основател и ръководител на Народнолибералната партия (1886 – 1895). Осъжда опита за детрониране на княз Александър I (9 август 1886 г.) и застава начело на контрапреврата. Действията му като регент (1886 – 1887) и министър-председател (1887 – 1894) са решаващи за стабилизирането на страната, откъсването й от руската зависимост и бързото интегриране в европейската общност. На 3 юли 1895 г. един от най-успешните строители на съвременна България, останал в историята с безкомпромисната защита на националните интереси, е нападнат от наемни убийци и съсечен в центъра на София. Три дни по-късно умира от нанесените му рани. Кавалер на военен орден „За храброст“ I степен.
1858, 31 януари
В Тулча, Северна Добруджа (дн. в Румъния), е роден полковник Жеко Велчев (1858 – 1908). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската военна инженерна академия в Санкт Петербург (1883). Служи в 23-та пехотна русенска дружина, 2-ра сапьорна рота и Военното министерство, след което става първият българин – началник на Инженерното отделение (1885 – 1887). Като главен инженер на Българската армия в навечерието на Сръбско-българската война (1885) ръководи изграждането на инженерни съоръжения на Търновско-Сейменската позиция и при Перник, Петрохан и Цариброд. По време на войната е помощник-командир на Владайския отряд и се сражава на Сливнишката позиция (5 – 7 ноември). През 1887 г. преминава в запаса и до 1897 г. преподава инженерно дело във Военното училище, след което отново постъпва в армията. Служи като началник на Инженерното отделение, командир на Железопътната дружина и началник на Техническата част във Военноинженерната инспекция. Кавалер на военен орден „За храброст“ ІV степен.