4 декември
1852, 4 декември
В Търново е роден генерал-майор Сава Муткуров
(1852 – 1891). Завършва Военно-медицинското училище в Цариград (1868) и Пехотното юнкерско училище в Одеса (1872), след което постъпва на служба в руската армия. По време на Руско-турската война (1877 – 1878) командва рота в 54-ти пехотен мински полк и се отличава в боевете на Шипка. След Освобождението служи в 1-ва пловдивска дружина и в Главния щаб на Източнорумелийската милиция. Активно участва в подготовката и провъзгласяването на Съединението (1885), както и в неговата военна защита – Сръбско-българската война. След края на войната е назначен за командир на 5-а пеша бригада и началник на Пловдивския гарнизон. Не подкрепя извършения на 9 август 1886 г. проруски военен преврат и е сред основните организатори на контрапреврата. С прокламация на Стефан Стамболов – председател на Народното събрание, превратът е обявен за незаконен, а майор Муткуров – назначен за главнокомандващ на лоялните към княз Александър І военни части. След абдикацията на Княза (26 август 1886 г.) е един от тримата регенти на Княжество България до избирането на новия български княз Фердинанд I и разпускането на Регентския съвет (2 август 1887 г.).
На 20 август 1887 г. полковник Муткуров заема поста военен министър в правителството на Стефан Стамболов. Под неговото ръководство се извършват организационно-структурни промени в армията и във Военното министерство, изработени и приети от Народното събрание са „Закон за носене на оръжие“ (1887) и „Закон за носене тегобите на военната служба“ (1889), започва издаването на първото българско военнотеоретично списание – „Военен журнал“ (1888). През 1889 г. за нуждите на войската са закупени 33 000 пушки „Бердана № 2“, 60 000 пушки „Манлихер“ и първите картечници „Максим“.
На 4 февруари 1891 г. Сава Муткуров е повишен в генерал-майор и става първият български офицер с генералско звание. Същия ден поради заболяване подава оставка от длъжността военен министър и заминава на лечение в Неапол, където умира на 3 март 1891 г. Погребан е в двора на софийската църква „Св. Спас“.
Генерал-майор Муткуров е единственият офицер, награден с най-високата І степен на военния орден „За храброст“. Кавалер на ордените „Св. Александър“ (I и II степен) и „За заслуга“ (сребърен).
14 декември
1895, 14 декември
В Кюстендил е роден генерал-лейтенант Кирил Станчев. Завършва Военното училище в София (1916) и се сражава в Първата световна война. Служи в 13-и пехотен рилски полк, Военното училище, 22-ри пограничен участък, щаба на 2-ра пехотна тракийска дивизия, 23-ти пехотен шипченски полк и като началник на 12-и пограничен участък и старши адютант в 1-ва военно-инспекционна област. От 1919 г. членува в офицерската организация „Военен съюз“ и участва в държавния преврат на 19 май 1934 г., оказвайки съдействие за обезвреждане началника на Военното училище. Един от основателите и ръководителите на републиканското „Движение на капитаните“ във Военния съюз. През 1935 г. е уволнен и осъден на смърт по обвинение в заговор срещу монарха. Година по-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. През 1940 г. е амнистиран и повишен в звание полковник.
В годините на Втората световна война Кирил Станчев се включва в дейността на нелегалната лява коалиция „Отечествен фронт“ и в подготовката и осъществяването на Деветосептемврийския преврат. На 11 септември 1944 г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за командващ 2-ра армия във войната срещу Третия Райх. Под негово командване войските на армията разгромяват 7-а SS планинска дивизия „Принц Ойген“, част от албанската SS дивизия „Скендербег“ и други противникови групировки в Южна Сърбия и Косово. На 18 ноември 1944 г. е произведен в генерал-лейтенант.
Укрепването на партийните позиции в управлението през 1946 – 1947 г. се съпровожда с шумни процеси срещу конспиративните военни организации „Цар Крум“, „Неутрален офицер“ и „Военен съюз“. Ударът е насочен срещу висшето офицерство и най-изявените представители на опозиционните партии, обвинени в подготовка за насилствено сваляне на властта. През 1947 г. с присъда на Софийския областен съд генерал Станчев е осъден на доживотен затвор като ръководител на нелегалния „Военен съюз“. По-късно е освободен (1959) и реабилитиран (1960). Умира в София на 11 април 1968 г. През 1992 г. е повишен посмъртно в звание генерал-полковник.
Кавалер на ордените „За храброст“ (ІІІ степен 1 клас) и „За военна заслуга“ (ІІ степен).
18 декември
1852, 18 декември
В Болград, Бесарабия (дн. в Украйна), е роден генерал от пехотата Данаил Николаев. Завършва Болградската гимназия (1870) и Пехотното юнкерско училище в Одеса (1875). Придобива боен опит с участието си в Сръбско-турската (1876) и Руско-турската война (1877 – 1878). Като ротен командир в 5-а дружина на Българското опълчение се отличава в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново, където е ранен. След Освобождението служи в Източнорумелийската милиция. Като командващ Пловдивската войскова групировка и началник на сборния лагер на Милицията край Пловдив осигурява активното й участие в Съединението на Източна Румелия с Княжество България (6 септември 1885 г.). В началото на Сръбско-българската война (1885) подполковник Николаев командва Източния корпус, съсредоточен на югоизточната граница, а при контранастъплението след боевете при Сливница – Западния корпус, който се сражава при Драгоман, Цариброд и Пирот. На 17 ноември 1885 г. става първият полковник в Българската войска, а през август 1886 г. е назначен за военен министър в правителството на Васил Радославов. По негова заповед са разформирани участвалите във военния преврат срещу княз Александър І (9 август 1886 г.) 2-ри пехотен струмски полк, Военното училище и 1-ви артилерийски полк с щаб в София, чиито знамена са изгорени. Нарежда организирането на извънреден военен съд, който осъжда на смърт ръководителите на офицерските метежи в Силистра и Русе (февруари 1887 г.).
През 1887 – 1893 г. и 1897 – 1907 г. генерал Николаев е военен съветник на княз Фердинанд I, а между 1893 – 1897 г. – офицер от запаса и председател на Върховния македонски комитет. В периода 1907 г. – 1911 г. заема поста военен министър в състава на три правителства. Участва в провъзгласяване Независимостта на България (1908) и осигурява военното прикритие на границата с Турция, като заповядва мобилизацията и развръщането на 8-а пехотна тунджанска дивизия. На 18 май 1909 г. става първият български офицер, повишен в най-високото звание – генерал от пехотата. До края на 1911 г. извършва структурни промени в Щаба на армията и ръководи подготовката за предстоящите войни, след което преминава в запаса. По време на Първата балканската война (1912 – 1913) е комендант на Ямболския укрепен пункт.
Генерал от пехотата Данаил Николаев става единственият български военачалник, удостоен с най-високото държавно отличие – ордена „Св. Св. равноапостоли Кирил и Методий“ (1936). През 1937 г. му е оказана честта да бъде кръстник на престолонаследника Симеон Търновски.
Умира в Банкя на 29 август 1942 г., оставяйки след себе си вярна и честна служба на Отечеството. Свързан със съдбовни за страната събития и оставил трайна диря в новата българска политическа и военна история, той заслужено е наречен от офицери, общественици и политици „патриарх на Българската армия“.
Кавалер на военен орден „За храброст“ (II и III степен 2 клас), на орден „Св. Александър“ (Велик кръст и I степен) и др. Награден с руски, турски, сръбски и други чуждестранни отличия.
1859, 18 декември
В Стара Загора е роден генерал от пехотата Стефан Тошев (1859 – 1924). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и до 1885 г. служи в 6-а пехотна старозагорска, 10-а пехотна хасковска и 7-а пехотна планинска дружина. На 30 август 1885 г. е произведен капитан и назначен за командир на 2-ра дружина от 3-и пехотен бдински полк, с която се сражава в Сръбско-българската война (1885) при Трън, Три уши и Мека црев. След войната командва 3-и пехотен бдински, 11-и пехотен сливенски, 7-и пехотен преславски и 8-и пехотен приморски полк. През следващите години последователно заема длъжностите командир на 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия (1899 – 1904), заместник-командир (1904 – 1908) и командир на 1-ва пехотна софийска дивизия (1908 – 1913). Под негово ръководство дивизията воюва в Балканската война (1912-1913) при Гечкенли, Селиолу, Люлебургас и атаката на Чаталджанската позиция. В Междусъюзническата война (1913) е командващ 5-а армия, а след войната – последователно началник на 2-ра и 3-а военноиспекционна област. По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва 3-а армия (октомври 1915 – декември 1916), която през 1916 г. води успешни боеве на Добруджанския фронт. До края на войната е генерал-губернатор на Македонската област и командващ 4-а армия. След демобилизацията се уволнява и излиза в запаса (1919). Автор на „Действията на 3-а армия в Добруджа през 1916 година“ (1921), „Победени без да бъдем бити“ (1924) и др. Награден с военен орден „За храброст“ III ст. и IV ст. 2 кл.
22 декември
22 декември
Празник на Национална служба „Гранична полиция“. На 22 декември 1887 г. е създадена специализирана стража за охрана на българските граници към Министерството на вътрешните работи. От 1894 г. е към Военното министерство и се състои от шест пехотни роти към всяка дивизионна област. По време на Балканската война (1912 – 1913) 10-а гранична дружина под командването на капитан Минчо Сотиров освобождава Василико (дн. Царево), Граматиково, Малко Търново и воюва при Бунархисар и Одрин. В Първата световна война (1915 – 1918) 15-а гранична дружина е в състава на Варненския укрепен пункт и се сражава на Добруджанския фронт при Чауш кьой (дн. Генерал Кантарджиево), Екрене (дн. Кранево), Добрич, Тузла, Мангалия и Кюстенджа. През Втората световна война (1939 – 1945) са формирани четири гранични полка и три гранични бригади. От 10 януари 1941 г. 4-а пехотна гранична бригада е на Прикриващия фронт в с. Гранитово, Елховско, а от 20 май 1944 г. отбранява черноморската граница от нос Емине до Румъния. На 25 септември 1944 г. бригадата е включена в състава на 2-ра армия и участва в първия период на войната срещу Германия (октомври – ноември 1944). В решителните боеве за овладяването на Прищина по време на Косовската настъпателна операция (25 октомври – 30 ноември 1944) 6-и пехотен граничен полк дава 33-ма загинали. След войната е сформирана Гранична милиция към Министерство на вътрешните работи (10 август 1946), която на 8 октомври същата година е преименувана в Гранични войски. От 1962 до 1972 г. те са към Министерство на народната отбрана, а след това – в системата на Министерство на вътрешните работи. Днес Национална служба „Гранична полиция“ охранява ефективно държавната сухоземна, речна и морска граница на Република България.
23 декември
1899, 23 декември
В Хасково е роден генерал-лейтенант Тодор Тошев. Син е на прославения военачалник от Първата световна война – генерал от пехотата Стефан Тошев. Завършва Военното училище (1922) и Военната академия в София (1932). Служи във 2-ри и 4-ти конен полк, като адютант на 8-и пограничен сектор и в Щаба на войската. От 1928 г. членува в офицерската организация „Военен съюз“, която заедно с радикалния политически кръг „Звено“ осъществява държавния преврат на 19 май 1934 г. През 1935 г. е уволнен от армията за антимонархическа дейност.
В годините на Втората световна война Тодор Тошев става член на Централната военна комисия при ЦК на БРП (комунисти) и на Главния щаб на нелегалната Народоосвободителна въстаническа армия. Като съорганизатор и активен участник в държавния преврат на 9 септември 1944 г. е произведен в звание генерал-майор (11 септември 1944 г.). През първия период на войната срещу Третия райх командва 1-ва пехотна софийска дивизия в Страцинско-Кумановската настъпателна операция (октомври – ноември 1944 г.). От февруари 1945 г. поема командването на 3-ти корпус в състава на Първа българска армия, с който воюва при реките Драва и Мур. На 5 май 1945 г. е повишен в звание генерал-лейтенант, а след войната – назначен за командващ 1-ва армия.
Заподозрян във „връзки с англо-американското разузнаване“ и участие в „антиправителствената организация на Трайчо Костов“, генерал Тошев е уволнен, арестуван (ноември 1949 г.) и въдворен в лагера „Белене“ (1951). Освободен и реабилитиран след две години (1953), той отново е назначен на военна служба в Министерството на народната отбрана. През 1961 г. заминава със семейството си за Германската демократична република, с което по-късно (1967) се преселва в Западна Германия. Умира в гр. Лимбург на 9 септември 1976 г.
Генерал-лейтенант Тодор Тошев е кавалер на ордените „За храброст“ (ІІІ степен 1 клас) и „За военна заслуга“ (ІІ степен), на съветския орден „Кутузов“ (ІІ степен) и на югославския орден „Партизанска звезда“ (І степен).
25 декември
1861, 25 декември
В Котел е роден генерал-майор Васил Делов. Син е на Петър Хаджиниколов – родственик на Георги Раковски, и на Теодора Кръстевич – сестра на губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. Завършва Априловската гимназия в Габрово и първия випуск на Военното училище в София (1879). Постъпва на служба в 20-а пеша варненска дружина. През първите години на военната си служба написва и издава едни от първите ценни помагала за обучението в младата българска армия: „Учебна книжка за редовите войници в пехотата“, „Ръководство за унтерофицерите при разсипния строй“, „Окопи за пехотата и необходимите сведения за унтерофицерите“, „Правила за гимнастика и фехтовка“, „Таблици за бой с нож и рисунки“.
В Сръбско-българската война (1885) капитан Делов командва дружина от 8-и пехотен приморски полк и допринася за победите при Цариброд и Пирот. До началото на Първата балканска война (1912) той придобива ценен военен опит като командир на полк (22-ри пехотен тракийски, 9-и пехотен пловдивски, 3-ти пехотен бдински полк) и на бригада (1-ва бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия, 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия). На 18 септември 1912 г. полковник Делов поема командването на Хасковския отряд, с който разгромява Кърджалийския корпус на Явер паша и освобождава град Кърджали (8 октомври 1912 г.). В началото на декември 1912 г. е назначен за началник на южния отдел от Източния сектор на Одринската крепост и като такъв участва в обсадата и щурма на крепостта. През Втората балканска война (1913) командва 11-а пехотна дивизия. На 9 юли 1913 г. е повишен в чин генерал-майор и до октомври 1914 г. командва 10-а пехотна беломорска дивизия с щаб в Гюмюрджина, след което преминава в запаса. В Първата световна война ( 1915 – 1918) е мобилизиран и служи като началник на 10-а беломорска и на 2-ра тракийска дивизионна област. През 1919 г. отново преминава в запаса и се установява със семейството си в Пловдив, където умира на 16 ноември 1938 г.
Кавалер на военния орден „За храброст“ ІІІ и ІV степен, на ордените „Свети Александър“ III, IV и V степен, „За военна заслуга“ III и IV степен и др. С президентски Указ № 447 от 20 декември 2012 г. генерал-майор Васил Делов е награден посмъртно с орден „Стара планина“ І степен с мечове за изключително големите му заслуги при планирането и осъществяването на военните операции през Първата балканска война и за проявеното новаторство и военно майсторство.
1864, 25 декември
В Сливен е роден генерал от пехотата Никола Жеков. Завършва Военното училище в София (1887) и Италианската академия на Генералния щаб в Торино (1898). Професионалният му път преминава през последователно заемане на различни длъжности – от младши офицер в 5-и артилерийски полк (1887) до преподавател по военна педагогика във Военното училище (1901– 1903), началник на Школата за запасни подпоручици (1903 – 1910), командир на 1-ви пехотен софийски полк (1910 – 1912) и началник на Военното училище (1912). По време на Първата балканска война (1912 – 1913) е началник-щаб на 2-ра армия, осъществила обсадата и превземането на Одринската крепост, а след Втората балканска война (1913) – началник-щаб на българските войски в Западна Тракия.
Като министър на войната (6 август – 21 септември 1915 г.) генерал-майор Жеков подкрепя ориентацията на България на страната на Централните сили. Организира мобилизацията на войските и съсредоточаването им по границата със Сърбия. От 24 септември 1915 г. до 4 октомври 1918 г. е Главнокомандващ на Действащата армия. Ръководи реализирането на плана за войната срещу Сърбия през есента на 1915 г. и срещу Румъния (1916). Със Заповед № 391 от 4 юли 1916 г. разпорежда създаването на общ военен музей и комплектуване на неговите фондове. В началото на септември 1918 г. заминава на лечение във Виена, където го заварва краят на войната и заповедта за уволнение от армията. До 1921 г. живее в Германия и Австрия. Привлечен да отговаря пред Третия държавен съд като виновник за втората национална катастрофа, на 21 октомври 1921 г. той се завръща в страната. Осъден е на 10 години затвор за въвличането на България в Първата световна война. През 1924 г. получава амнистия.
На 6 май 1936 г. е повишен в най-високото звание – генерал от пехотата. В годините на Втората световна война развива активна прогерманска дейност. Става един от ръководителите на Съюза на българските национални легиони и негов почетен председател (1940 – 1944). По покана на Германското върховно командване посещава Ньой във Франция (юли 1940 г.), където са му оказани военни почести, и прави обиколка по бойните полета на Западния фронт. В знак на признателност за големите му заслуги като главнокомандващ на Българската войска и за съвместните бойни действия по време на Първата световна война е награден от Хитлер (март 1942 г.) с 500 000 райхсмарки (над 16 млн. лв.), които дарява за създаване на фонд за обучение на млади български офицери.
В началото на септември 1944 г. генерал Жеков напуска България и емигрира в Германия, няколко месеца преди Народният съд да го осъди задочно на смърт. Последните пет години от живота си прекарва в град Фюсен, Бавария, където умира на 1 ноември 1949 г. През 1992 г. костите му са пренесени и положени във Военния мавзолей костница в София.
Кавалер на ордените „За храброст“ (ІІ и ІІІ степен 2 клас), „Св. Александър“ (Велик кръст и І степен с мечове), „За военна заслуга“ (ІV и V степен), на германски, австро-унгарски и турски отличия.
1869, 25 декември
Владимир Даскалов
Във Варна е роден генерал-майор Владимир Даскалов (1869 – 1941). Завършва Военното училище в София (1889) и Кавалерийската офицерска школа в Санкт Петербург, Русия (1911). Служи в 6-и пехотен търновски полк и Лейбгвардейския конен полк. Участва в Балканската война (1912 – 1913) като командир на Лейбгвардейския конен полк (октомври 1912 – ноември 1912) и командир на конен дивизион при атаката на Одринската крепост. От 23 септември 1913 г. командва 10-и конен полк, с който воюва през Първата световна война (1915 – 1918) в боевете между р. Черна и Охридското езеро. На 27 септември 1917 г. поема командването на 3-а конна бригада и се сражава на Струмското направление. Преминава в запаса на 1 януари 1920 г. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. и ІV ст. 2 кл.
26 декември
1881, 26 декември
Стефан Цанев
В с. Градец, Сливенско, е роден генерал-лейтенант Стефан Цанев (1881 – неизв.). Завършва Военното училище в София (1902) и става един от възпитателите на престолонаследника княз Борис. Участва в Балканската война (1912 – 1913) като интендант в щаба на 4-а пехотна дивизия и командир на рота в 7-и пехотен полк. През Първата световна война (1915 – 1918) командва дружина в 7-и пехотен полк и воюва на Добруджанския фронт. След войната е командир последователно на 10-и (1928) и 25-и пехотен полк (1928 – 1931), 2-ра (1931 – 1933) и 1-ва пехотна дивизия (1933 – 1934), а от 1934 до 1935 г. е началник на 2-ра военноинспекционна област. Избран за председател на Военния съюз (1935). Изпълнява длъжността военен министър от 21 април 1935 г. до 23 ноември същата година, след което е назначен за генерал-адютант на цар Борис III (1935-1940). Автор на „Боят при Тутракан“ (1929). Награден с военен орден „За храброст“ IV ст. 1 кл. и ІV ст. 2 кл.
27 декември
2003, 27 декември
военнослужещи, София,
30 декември 2003 г.
В Кербала, Ирак, загиват петима военнослужещи. В резултат на терористична атака срещу лагер „Индия“ на българския военен контингент, проведена с кола-бомба, минохвъргачен обстрел, стрелба с ръчни противотанкови гранати и стрелково оръжие, загиват капитан Георги Качорин, старши сержант Иван Инджов, младши сержант Антон Петров, редник Свилен Киров и лейтенант Николай Саръев. За проявена доблест и професионализъм петимата бойци са повишени във военно звание и наградени посмъртно с награден знак „За вярна служба под знамената“ І ст.