1 август
1858, 1 август
худ. Д. Гюдженов
Във Видин е роден генерал-лейтенант Пантелей Ценов (1858 – 1926). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и служи в 5-а плевенска батарея (1879 – 1883), Главното артилерийско управление (1884) и 2-ри артилерийски полк (1884 – 1887). През Сръбско-българската война (1885) командва 1-ва батарея от 2-ри артилерийски полк, с която се сражава при Пирот. След войната е командир на 2-ри (1887 – 1889), 5-и (1889 – 1894) и 4-ти артилерийски полк (1894 – 1904). В началото на 1904 г. поема командването на Планинската артилерийска бригада, а от 1 януари 1906 г. е началник на крепостната артилерия и инспектор на въоръжението. На 1 януари 1910 г. заема длъжността инспектор на артилерията. През Балканските войни (1912 – 1913) командва артилерията на Действащата армия и участва в съставянето на плана за атаката на Одринската крепост. На 15 октомври 1913 г. се уволнява от армията по собствено желание. По време на Първата световна война (1915 – 1918) е мобилизиран и назначен за началник на 1-ва софийска дивизионна област и началник на Софийския гарнизон. След демобилизацията (1918) преминава в запаса. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас.
2 август
1903, 2 август
Избухва Илинденско-преображенското въстание. Подготвено и ръководено от ВМОРО, за няколко дни то обхваща всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска околии. Овладени са важни съобщителни възли, създадени са укрепени райони, особено в югозападната част на Македония. Превзет е гр. Крушево, където въстаниците обявяват Крушовската република. На територията на Одринския революционен окръг са освободени градовете Ахтопол и Василико (Царево), както и много селища в района на Странджа планина. Прокламирана е Странджанската република, която просъществува 26 дни. Най-ожесточени сражения на територията на Серски революционен окръг се водят в Мелнишко. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг въстаниците извършват предимно атентати и разрушават важни стратегически пунктове. Против въстаналото население османското правителство изпраща 350-хилядна редовна армия, снабдена с модерно оръжие и артилерия. Опожарени са 205 села, избити – повече от 4700 души, оставени без подслон – 70 835, а други 30 000 са принудени да търсят спасение и убежище в свободна България. Въпреки неуспеха си, въстанието показва на цялата европейска общественост непреклонната воля на българското население в Македония и Одринско да извоюва своята национална независимост.
6 август
1859, 6 август
В Русе е роден полковник Панайот Дворянов (1859 – 1937). Завършва Военното училище в София (1880). На 26 октомври 1885 г. е изпратен на служба във Видинската крепостна артилерия. През Сръбско-българската война (1885) командва Сандровската и Русенската доброволчески чети. Организира отбраната на Белоградчик срещу 4 батальона от 14-ти резервен сръбски полк и се отличава в боя при с. Гайтанци, Видинско (15 ноември 1885), където командваните от него части разбиват противниковата артилерия. След войната служи в артилерията. По време на Първата балканска война (1912 – 1913) командва 2-ро отделение от 5-и артилерийски нескорострелен полк. Награден е с военен орден „За храброст“ ІV степен.
9 август
1877, 9 – 14 август
Героичната отбрана на Шипченския проход. В началото на август руското командване решава да премине към стратегическа отбрана на всички направления като особено внимание отделя на удържането на старопланинските проходи. Централната османска армия на Сюлейман паша получава задача да овладее Шипченския проход и да премине Стара планина, което е част от замисъла на турското командване за концентрично настъпление в общо направление на Свищов. Отбраната на прохода е поверена на Шипченския отряд (около 7500 души с 27 оръдия) под командването на генерал-майор Николай Столетов със силите на 36-и орловски полк, 35-и брянски полк и 5 дружини на Българското опълчение (1-ва, 2-ра, 3-та, 4-та и 5-а). На 9 август опълченци и орловци отразяват 9 противникови атаки, а 10 август е използван от двете страни за прегрупиране на силите. Решителният ден за боевете на Шипка е 11 август. Сюлейман паша насочва срещу Шипченския отряд 27 000 души с намерението да атакува от всички страни едновременно и да го унищожи. Около 18, 00 ч. положението на защитниците на прохода става критично. Патроните свършват и в действие влизат щикове и приклади, повредено оръжие, камъни и откъртени скали. Кризата в отбраната е преодоляна с пристигането на първите 205 войници от 16-и стрелкови батальон. През следващите три дни Сюлейман паша прави още няколко неуспешни опита да премине през прохода. Общите загуби на Шипченския отряд в бойните действия от 9 до 14 август 1877 г. възлизат на 3640 убити, безследно изчезнали и ранени войници, офицери и опълченци.
10 август
1858, 10 август
В Болград, Бесарабия (дн. в Украйна), е роден генерал от пехотата Георги Тодоров (1858 – 1934). Завършва Болградската гимназия, Военното училище в София (1879), Офицерската пехотна стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия (1883) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург (1890). Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец от 7-а дружина на Българското опълчение. През Сръбско-българската война (1885) командва отряд, който се сражава при Кула, Лом, Арчар и Гайтанци и забавя настъплението на сръбските части към Видинската крепост. На 1 януари 1910 г. е назначен за командир на 7-а пехотна рилска дивизия. В Първата балканска война (1912 – 1913) ръководи действията на дивизията на Македонския фронт в състава на 2-ра съюзна армия. Съдейства на съюзниците за настъплението по поречието на р. Струма и овладяването на Солун, а през януари 1913 г. се отличава при отбраната на Булаир. По време на Втората балканска война (1913) неговата дивизия се сражава на Калиманската позиция срещу сръбските войски
(4 – 11 юли 1913). През Първата световна война (1915 – 1918) поема командването на
2-ра армия, с която настъпва в Македония и осуетява съединяването на дебаркиралите в Солун съглашенски войски със сръбската армия (1 октомври – 12 ноември 1915). На 15 август 1917 г. е повишен в чин генерал от пехотата, след което е назначен за командващ 3-та армия на Добруджанския фронт. От началото на 1918 г. до края на войната заема длъжността помощник-главнокомандващ на Действащата армия. След демобилизацията излиза в запаса (1919). Награден е с военен орден „За храброст“ ІІ, ІІІ и ІV степен 2 клас.
12 август
1860, 12 август
В с. Аджар (дн. Свежен), Карловско, е роден полковник Владимир Серафимов (1860 – 1934). Завършва Военното училище в София (1883) и служи в пехотата. В Сръбско-българската война (1885) командва 5-а рота от 5-и пехотен дунавски полк и се отличава в боевете при Сливница и Пирот. По време на Първата балканска война (1912 – 1913) командва 21-ви пехотен средногорски полк, с който освобождава Централните Родопи. Ръководи отбраната на връх Кавгаджик (дн. Средногорец) край с. Аламидере (дн. Полковник Серафимово) срещу настъплението на османските части (19 –21 октомври 1912). Във Втората балканска война (1913) воюва при Криволак (19 – 21 юни 1913) и Калиманци (4 – 11 юли 1913). През Първата световна война (1915 – 1918) е командир на 1-ва бригада от 8-а пехотна тунджанска дивизия (10-и пехотен родопски и 30-и пехотен шейновски полк). По време на Леринската настъпателна операция (17 – 27 август 1916) се сражава при Чеган и срещу силно укрепените неприятелски позиции по западния бряг на Островското езеро. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ и ІV степен.
1879, 12 август
Създадени са Военноморските сили на България. На 12 август 1879 г. в Русе е издигнат българският военноморски флаг над подарените от Русия 4 парахода, 7 парни катера, една шхуна, една баржа и 5 гребни лодки. С Указ № 40 от 12 ноември 1897 г. се обособяват Дунавска флотилия с щаб в Русе и Морска част с щаб във Варна. От 1 януари 1899 г. те са обединени в Управление на флота със седалище във Варна. По време на Първата балканска война (1912 – 1913) миноносецът „Дръзки“ торпилира успешно големия брониран крайцер „Хамидие“ (8 ноември 1912). Флотските команди, придадени към 4-та и 2-ра армия, участват в отблъскването на турския десант при Шаркьой (26 – 28 януари 1913) и щурма на Одринската крепост (11 – 13 март 1913). През Първата световна война (1915 – 1918) военният флот прочиства минни заграждения, извършва разузнаване и подпомага Действащата армия. Ньойският договор (27 ноември 1919) забранява на България да има флот, но с неофициални средства военното ръководство успява да запази боеспособността на частите. През Втората световна война (1939 – 1945) флотът охранява крайбрежието и конвоира транспорти между Босфора, българските пристанища и Кюстенджа. Днес Военноморските сили на България, интегрирани с европейските и евроатлантическите структури за сигурност, са гарант за неприкосновеността на морските граници и суверенитета на страната в морските й пространства.
16 август
1858, 16 август
В Калофер е роден генерал-майор Атила Зафиров (1858 – 1922). Завършва Военното училище в София (1880) и Офицерската пехотна стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия (1883). Участва в Сръбско-българската война (1885) като командир на Комщицкия отряд и воюва при селата Ропот, Комщица и Смолча. След детронирането на княз Александър І (9 август 1886) и последвалия го контрапреврат, емигрира в Русия и постъпва в руската армия. През 1897 г. се завръща и служи в 22-ри пехотен тракийски (1898 – 1901) и 7-и пехотен резервен полк (1901 – 1903). От 1909 г. командва 26-и пехотен пернишки полк, с който воюва в Балканските войни (1912-1913) в състава на 7-а пехотна рилска дивизия при връх Повиен (10 октомври 1912), Булаир (26 януари 1913), Шаркьой (26 – 28 януари 1913) и Калиманци (4 –11 юли 1913). По време на Първата световна война (1915 – 1918) последователно командва 3-та бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия на Добруджанския фронт (март – октомври 1916) и 2-ра дивизионна област (1916 – 1918). Отличава се в боевете при с. Сарсанлар, Силистренско (6 септември 1916), което през 1942 г. е преименувано в Зафирово. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас и ІV степен.
1866, 16 август
В Шумен е роден генерал-майор Иван Бацаров (1866 – 1951). Завършва медицина в Цюрих (1892) и специализира бактериология в института „Луи Пастьор“ в Париж (1900 – 1901). Участва в Сръбско-българската война (1885) като доброволец от Червения кръст. През 1893 г. е зачислен на действителна военна служба с чин подпоручик и назначен за лекар на 4-ти артилерийски полк. В периода 1904 – 1906 г. ръководи 1-ва софийска дивизионна болница, след което заема длъжностите дивизионен лекар на 4-та преславска пехотна дивизия (1907 – 1913) и началник на Военносанитарната инспекция при Военното министерство (1913 – 1915). По време на Първата световна война (1915 – 1918) е началник на Военносанитарната част при Щаба на Действащата армия и Главен лекар на войската. Има принос за добрата организация на лечебно-евакуационната и хигиенно-противоепидемичната дейност, в резултат на което е постигнато изнасяне и приближаване на квалифицираната медицинска помощ по-близо до бойната линия. На 15 август 1917 г. става първият български лекар, повишен в чин генерал-майор. Преминава в запаса през 1919 г., след което работи в Софийския бактериологичен институт. Награден е с военен орден „За храброст“ ІV степен 2 клас.
17 август
1916, 17 – 27 август
Първа армия провежда Леринската настъпателна операция. На 17 август 1916 г. 8-а пехотна тунджанска и 3-та пехотна балканска дивизия преминават в едновременно настъпление срещу сръбските войски в Югозападна Македония. Части на 8-а пехотна тунджанска дивизия овладяват гр. Лерин и с. Арменохор (17 август) и се приближават на 500 м от сръбската укрепена линия по билото на планината Малка Нидже (19 август). Десети пехотен родопски и 30-и пехотен шейновски полк атакуват противника (3 сръбски дивизии) по фронт и фланг и заемат гребена на планината (20 – 24 август 1916). Особено ожесточени боеве двата полка водят на западния бряг на Островското езеро (24 август). Частите на 3-та пехотна балканска дивизия настъпват срещу сръбските Моравска, Тимошка и Шумадийска дивизия. След изключително тежки боеве 29-и пехотен ямболски полк овладява вр. Голаш (17 август) и Пожарски рид в Нидже планина, но не успява да ги задържи. На 27 август българските войски излизат на линията Островско езеро – Чеган – връх Ковил. За 11 бойни дни 1-ва армия успява да навлезе 25 км в противниковата отбрана и да отнеме територия от около 2500 кв. км.
18 август
1916, 18 – 23 август
към Демирхисар, 1916 г.
Втора армия провежда Струмската настъпателна операция. Тя е съставна част от плана на българското командване за подобряване общото оперативно положение на Южния фронт. Бойните действия се развиват в полосата от връх Висока чука в Беласица планина до устието на р. Места срещу френски и английски войски. Седма пехотна рилска дивизия започва настъплението си от Рупелското дефиле, достига Демирхисар и до началото на септември прекосява Серското поле. Трета бригада от 2-ра пехотна Тракийска дивизия излиза на Орфанския залив. На 18 август в две колони настъпва и десният фланг на 10-а пехотна беломорска дивизия (37-и пехотен пирински и 38-и пехотен одрински полк) и заедно с частите на 7-а пехотна рилска дивизия заема изцяло територията източно от р. Струма. След излизането си на Егейското крайбрежие българските войски получават задача да отбраняват целия Беломорски бряг от устието на р. Марица до устието на р. Струма при Орфанския залив. Целта на операцията в Източна Македония е напълно постигната. В продължение на 6 оперативни дни 2-ра армия, съвместно с части на 10-а пехотна беломорска дивизия овладява площ от 4000 кв.км, с което дължината на фронта е намалена с около 120 км.
1954, 18 август
Създаден е отделен дивизион подводни лодки. Възстановяването на подводното плаване в България започва с издигането на български флаг над три подводници проект M-XV („Малютка“), приети официално в състава на военноморския ни флот с бордови номера 41, 42 и 43. Първи командир на дивизиона е капитан I ранг Матей Матеев, а командири на подводниците са офицерите Тодор Георгиев, Иван Фиданчев и Илия Мазнев. Корабите служат във флота до 1958 г. когато на въоръжение постъпват две подводници проект 613 (С-41 „Слава“ и С-42 „Надежда“). С тях за първи път българските подводничари започват да носят продължителна дозорна служба извън териториалните води. През същата година флотското подразделение е преименувано на 8-и дивизион подводници. В периода 1972 – 1990 г. за първи път в своята история Българският военноморския флот разполага с 4 действащи подводници проект 633 (С-81 „Победа“, С-82 „Виктория“ С-83 „Надежда“ и С-84 „Слава“). Поради новата военнополитическа и икономическа обстановка след 1990 г. две от подводниците са изведени от експлоатация, а 8-и дивизион подводници е трансформиран в дивизион за подводни операции (1 юли 2008). На 1 ноември 2011 г. е снет флагът на последната подводна лодка С-84 „Слава“.
19 август
1859, 19 август
В Дряново е роден генерал-майор Иван Цончев (1859 – 1910). Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец от Българското опълчение. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). В Сръбско-българската война (1885) е дружинен командир от 7-и пехотен преславски полк и участва в боевете при Сливница, където е ранен. След войната командва последователно 2-ри пехотен искърски (1889) и 6-и пехотен търновски полк (1890). През 1900 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия. На 1 февруари 1901 г. излиза в запаса, за да се включи в Македоно-одринското освободително движение. Ръководи подготовката на Горноджумайското въстание (1902), а по време на Илинденско-преображенското въстание (1903) действа в Мелнишко и Разложко съвместно с чети на ВМОРО.
20 август
917, 20 август
Цар Симеон (893 – 927) разгромява византийската войска при Ахелой. Към 18 август византийците се съсредоточават в района на крепостта Анхиало с намерението да ликвидират основните сили на българската армия, след което да настъпят през старопланинските проходи към вътрешността на страната. Замисълът на цар Симеон, разположил силите си от подножието на връх Биберна до устието на р. Ахелой, е да изтощи противника с упорити действия на предните части и след това да му нанесе решителен удар с оставената в резерв тежка конница. Сутринта на 20 август войските се построяват за дълго подготвяния и от двете страни военен сблъсък. Обхваната от юг и притисната към морето, византийската армия е разгромена и по-голямата й част – унищожена. Оцелелите и оттеглящи се противникови войски са преследвани и разбити в нощен бой при с. Катасирти, близо до Константинопол. Победата утвърждава високото политическо положение на България в Югоизточна Европа, а цар Симеон започва да се титулова като василевс на българи и ромеи.
22 август
1860, 22 август
худ. Г. Евстатиев
В Требшен, Германия (днес Тшебехов, Полша), е родена царица Елеонора (1860 – 1917). Елеонора фон Ройс – Кьостриц, дъщеря на принц Хайнрих ІV фон Ройс и на принцеса Луиза Каролина фон Грайц, завършва курс за милосърдни сестри към Германския червен кръст и участва като доброволка в Руско-японската война (1904 – 1905). Избрана е за член на Австро-унгарския червен кръст и става сътрудник на Международния комитет на Червения кръст в Женева. След брака си с княз Фердинанд І (28 февруари 1908) приема титлата „княгиня на българите“, а след обявяване Независимостта на България (22 септември 1908) – титлата „царица на българите“. Провъзгласена е за покровителка на Българския червен кръст и ръководи дейността на редица благотворителни съюзи, дружества и организации. На 9 август 1912 г. цар Фердинанд І я назначава за шеф на 24-ти пехотен черноморски полк. При започване на Първата балканска война (1912 – 1913) е зачислена в Действащата армия с чин полковник. По нейна инициатива и с нейни средства е изработено главното знаме на Македоно-одринското опълчение, което тя връчва в Пловдив на заминаващите за фронта доброволци (28 октомври 1912). Подпомага дейността на Военната санитарна служба, обзавежда санитарен влак и няколко полеви болници и има лична заслуга за оказаната чуждестранна медицинска помощ на фронта и в тила. През Първата световна война (1915 – 1918) организира акции за подпомагане на войнишките семейства и на сираците, осигурява безплатно лечение в Германия и Австро-Унгария на военноинвалиди. Умира в Евксиноград на 12 септември 1917 г. и е погребана до южната стена на Боянската църква. Според последната й воля всички нейни средства са завещани на сиропиталища и благотворителни дружества в България. Наградена е с военен орден „За храброст“ ІV степен.
1871, 22 август
Иван Луков, худ. Ц. Тодоров
В Габрово е роден генерал-лейтенант Иван Луков (1871 – 1926). Завършва Военното училище в София (1891) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1901). Служи във флота (1891 – 1894) и в пехотата. Последователно заема длъжностите младши адютант при щаба на 6-а пехотна бдинска дивизия (1902 – 1903), офицер за особени поръчки към Мобилизационното отделение при Щаба на армията (1903), началник-щаб на 2-ра бригада от 4-та пехотна преславска дивизия (1903 – 1904), военен аташе в Париж (1905 – 1907) и Санкт Петербург (1907 – 1908), адютант в 8-а пехотна тунджанска дивизия. На 7 юни 1910 г. е назначен за началник-щаб на 1-ва пехотна софийска дивизия, с която участва в Балканските войни (1912 – 1913). От септември 1913 г. до март 1914 г. е началник на Военното училище в София, след което поема командването на 38-и пехотен одрински полк. В началото на Първата световна война (1915 – 1918) е началник на Оперативния отдел при Щаба на Действащата армия, а от 1 септември 1916 г. до 30 декември 1917 г. – началник-щаб на Действащата армия. Ръководи реализирането на оперативния план за бойните действия срещу Румъния и организацията на отбранителните боеве на Южния фронт. След сдаване на длъжността поема командването на 2-ра армия. На 10 октомври 1918 г. за втори път е назначен за началник на Щаба на армията и оглавява комисията, която проучва клаузите на мирния договор и изработва възраженията по тях. На 27 октомври 1919 г. преминава в запаса. Избран е за председател на Съюза на запасните офицери (1921 – 1923). Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 1 клас и ІІІ степен 2 клас.
26 август
1934, 26 август
На връх Свети Никола (дн. Шипка) тържествено е осветен и открит Паметникът на свободата. Монументът е изграден по инициатива на Централното поборническо-опълченско дружество „Шипка“ и с доброволните средства на целия български народ в памет на руските воини и българските опълченци, написали с кръвта си героичната Шипченска епопея. Основният камък е положен на 24 август 1922 г., а строителството му започва през 1926 г. Автори на проекта са архитектът Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев. Паметникът е с височина 31,5 м и площ 270,25 кв.м. Над главния вход от северната му страна е поставен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона. Скулптурата по проект на Кирил Шиваров е излята в Държавната военна фабрика в Казанлък. Под нея с метални букви е изписано „На борците за свободата“, а на другите три страни са надписите „Стара Загора“, „Шипка“, и „Шейново“. Във вътрешността е поставен мраморен саркофаг, в който се пазят кости на загиналите бранители от Шипченския отряд. През 1957 г. архитект Иван Васильов и колектив от скулптори обновяват интериора и пластичното оформление на паметника.
28 август
1943, 28 август
В София умира цар Борис III (1894 – 1943) – първороден син на княз (от 1908 г. цар) Фердинанд I и княгиня Мария–Луиза Бурбон –Пармска. Завършва пълния курс на Военното училище (1912) и Военната академия в София (1915). Участва в Първата балканска война (1912 – 1913) като офицер за свръзка с Главната квартира на българската войска, а през Първата световна война (1915 – 1918) е офицер за поръчки при Щаба на действащата армия. След абдикацията на цар Фердинанд І се възкачва на престола (3 октомври 1918 г.) и става върховен главнокомандващ на Българската армия. През октомври 1928 г. е произведен генерал от пехотата. Успява да преодолее последиците от ограниченията на Ньойския мирен договор (27 ноември 1919 г.) и превъоръжава армията с модерно оръжие. В началото на Втората световна война (1939 – 1945) се придържа към курс на неутралитет. С подписването на Тристранния пакт (1 март 1941 г.) открито въвлича България във войната на страната на Германия и нейните съюзници, но не изпраща войски на Източния фронт. Има заслуга за спасяването на българските евреи от лагерите на смъртта. В началото на 1943 г. прави опити за установяване на контакти с Англия и САЩ, без да променя политиката на страната спрямо Германия. Кавалер е на военен орден „За храброст“ I степен, III степен 1 клас, III степен 2 клас и IV степен 2 клас.
31 август
1886, 31 август
на Булаирската позиция, 1913 г.
В Кюстендил е формиран 13-и пехотен рилски полк. През Балканските войни (1912 – 1913) воюва на Македонския фронт в състава на 7-а пехотна рилска дивизия при Кочани, Щип, Струмица, Булаир, Шаркьой, Злетовска река и Калиманци. По време на Първата световна война (1915 – 1917) Рилци участват в Овчеполската операция на 2-ра армия
(1 октомври – 12 ноември 1915), в боевете с френските части по долината на р. Вардар (ноември 1915) и англо-френските войски по долината на р. Струма (август – октомври 1916). До сключването на Солунското примирие (29 септември 1918) защитават позициите си в Струмския участък на Южния фронт. През 1921 г. полкът се реформира в дружина, а след премахване на Ньойските ограничителни клаузи отново преминава към полкова организация (1928). Участва в заключителния период на войната срещу Германия (1944 – 1945) в състава на 11-а пехотна дивизия и се сражава при Страцин, Куманово, реките Пчиня и Драва.