2 ноември
1861, 2 ноември
В с. Бейдаут, Тулчанско (дн. в Румъния), е роден генерал-лейтенант Вичо Диков (1861 – 1928). Шестнадесетгодишен участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец в корпуса на генерал Цимерман. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879), Стрелковата офицерска школа в Ораниенбаум, Русия (1883) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1890). През Сръбско-българската война (1885) командва 7-и пехотен преславски полк, с който се сражава при Сливница (5 – 7 ноември). Има голям принос за заемането на височината Вишая и осигуряване тила на Сливнишката позиция. Взима участие в детронирането на княз Александър І (1886) и бунта на офицерите русофили (1887), след което емигрира в Русия и постъпва в руската армия. Завръща се в България през 1898 г. и служи като щабен офицер. От 1905 до 1907 г. е командир на 6-а пехотна бдинска дивизия, след което заема длъжностите началник на 3-а военна инспекционна област (януари – март 1907), началник на Щаба на армията (март 1907 – ноември 1907), началник на Военното училище (ноември 1907 – април 1910), началник на Главното интендантство (1910 – 1912). По време на Балканската война (1912 – 1913) е началник на Главно тилово управление, а в Междусъюзническата война (1913) поема командването на 4-а армия. Под негово ръководство тя отбранява Калиманската позиция срещу сръбските войски, а по-късно заедно с 2-ра армия настъпва срещу гръцките части в Кресненското дефиле. На 5 август 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант, а на 2 септември 1913 г. излиза в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ ІІ ст. и ІІІ ст. 2 кл.
1885, 2 ноември
Започва Сръбско-българската война. Съгласно плана на сръбското командване на главното направление Пирот – Сливница – София настъпва Нишавската армия, а северно от Стара планина – Тимошката армия. Срещу този замисъл българското главно командване противопоставя активна отбрана за спиране настъплението на противника, прегрупиране на войските и създаване на условия за преминаване в решително контранастъпление. След тридневни боеве на прикриващите отряди (2, 3 и 4 ноември) Нишавската армия овладява височините западно от Сливница. От 5 до 7 ноември 1885 г. българските войски водят Сливнишкото отбранително сражение срещу основните сили на Нишавската армия, разгромяват противника и създават условия за преминаване в контранастъпление, завършило с двудневното сражение при Пирот (14 – 15 ноември). Тимошката армия не успява да превземе Видинската крепост, където защитниците под командването на капитан Атанас Узунов принуждават противника да се оттегли. Войната завършва с победа за България и след 15-дневни кръвопролитни боеве се сключва примирие (16 ноември 1885). Загубите на България възлизат на 700 души убити и 4 500 ранени, а на Сърбия – 746 убити и 4 570 ранени.
3 ноември
1869, 3 ноември
В Гюргево (дн. в Румъния) е роден полковник Васил Златаров (1869 – 1932). Завършва Военното училище в София (1891) и Въздухоплавателната школа в Гатчина, Русия, която подготвя офицери за управление на балони (1903). Служи в инженерни войски. По време на първото международно изложение в Пловдив (1892) лети четири пъти с балона „Ла Франс“ на френския въздухоплавател Еужен Годар. На 23 февруари 1906 г. е назначен за командир на новосформираното Въздухоплавателно отделение. Под негово ръководство и с помощта на поручик Йордан Казанджиев е конструиран първият наш сферичен балон „София-1“ (1912). Участва в Балканската война (1912 – 1913) като началник на Въздухоплавателния парк, състоящ се от три аеропланни и две балонни отделения. Заедно с италианския пилот Джовани Сабели летят със самолет „Блерио“ над Одрин, разузнават и извършват бомбардиране на противников обект (17 ноември 1912). През Първата световна война (1915 – 1918) е командир на Въздухоплавателната дружина към Инженерни войски. След войната преминава в запаса. Автор на „Записки по въздухоплаване“.
4 – 5 ноември
1912, 4 – 5 ноември
Българската армия провежда Чаталджанската операция.
Спечелените от Българската армия победи при Лозенград, Бунархисар и Люлебургаз заставят Османската империя да направи предложение за спиране на военните действия и сключване на примирие, което цар Фердинанд І отхвърля. В резултат на това турското командване предприема мерки за защита на столицата и формира Чаталджанската армия в състав от шест корпуса със 190 000 души личен състав и 350 оръдия.
Заслепен от блясъка на тържественото влизане в Цариград, върховният главнокомандващ пренебрегва трезвите гласове на преобладаващата част от генералите, че армията е покосена от холера и че липсва редовно муниционно и продоволствено снабдяване. В изпълнение на заповяданото от него на 24 октомври 1912 г. всеобщо настъпление започва усилен марш-маньовър към силно укрепените турски позиции на Чаталджа.
На 31 октомври Съединените армии (1-ва и 3-та) под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев излизат пред Чаталджанския отбранителен рубеж, който отстои на 48 км от Цариград и представлява система от 29 укрепления. Подготовката на операцията е кратка и незавършена, а замисълът за пробиване на противниковата отбрана – недостатъчно материализиран със сили. Съединените армии при Чаталджа разполагат със седем пехотни и една кавалерийска дивизия – около 118 000 души с 462 оръдия. Съотношението в пехота е 1,6:1 в полза на турците, в артилерия – 1,3:1 в полза на българските войски. На 3 ноември, въпреки състоянието на войските, помощник-главнокомандващият генерал-лейтенант Михаил Савов отдава заповед за ускорена атака.
Настъплението на 1-ва и 3-та армия започва в 05, 00 ч. на 4 ноември. Подложени на силен артилерийски огън частите форсират реките Карасу, Катарчису и Лазаркьойска. През нощта срещу 5 ноември 29-и пехотен ямболски полк овладява форта Илеритабия. Българските войски се сражават храбро, но понасят тежки загуби от огъня на турската артилерия и се оттеглят на изходното положение. На 5 ноември българското Главно командване прекратява операцията и се съгласява на преговори за спиране на военните действия. В двудневните боеве общите загуби на Съединените армии достигат 17 500 души, от които 1480 убити, 1400 изчезнали, 1600 умрели от болести и рани и около 13 000 ранени. Загубите на турците от бойните действия са около 3500 души, а с тези от холерната епидемия достигат до 22 000 души.
На 20 ноември 1912 г. балканските съюзници сключват примирие с Османската империя, а на 3 декември с. г. в Лондон започват мирни преговори.
5 ноември
1887, 5 ноември
Георги Попов, 1941 г.
В Пловдив е роден генерал от артилерията Георги Попов (1887 – 1953). Завършва Военното училище в София (1907) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург (1914). Участва във войните за национално обединение (1912 – 1918) като офицер от артилерията и началник на строева секция в щаба на 8-а пехотна дивизия. След края на Първата световна война е началник на секция и отделение в Щаба на армията (1918 – 1921), командир на 8-а пехотна дружина (1921 – 1923), началник на 6-и пограничен сектор (1931 – 1933), командир на 8-и пехотен полк (1933 – 1934), помощник-началник на Щаба на армията (1935), командващ 3-та армия (1935 – 1940). Включването му в състава на българската делегация, която води преговори за възвръщането на Южна Добруджа, допринася за очертаване на граничната линия в зависимост от топографските и тактическите условия и изгодите за отбраната на страната. От 11 септември 1940 г. е генерал-губернатор (управител) на възвърнатата територия. Ръководи военната операция по нейното заемане (21 септември – 1 октомври 1940 г.) и лично командва колоната, настъпваща в направлението Варна – Балчик – Добрич. Като управител на Южна Добруджа организира настаняването, оземляването и реинтегрирането на завърналите се от Северна Добруджа близо 68 000 българи. На 6 август 1941 г. е произведен в най-висшето звание – генерал от артилерията, но на 11 август с. г. подава оставка и по собствено желание преминава в запаса, с което открито изразява несъгласие с политиката на обвързване със силите на Оста (Германия, Италия, Япония). Представител на България при Съюзническата контролна комисия (1944 – 1946). Кавалер на военен орден „За храброст“ ІV степен 1 клас и ІV степен 2 клас.
1943, 5 ноември
октомври 1944 г.
Формиран е 2-ри български корпус с щаб в Драма. След капитулацията на Италия (8 септември 1943 г.) немските войски, съсредоточени на Халкидическия полуостров, се изтеглят и прехвърлят на Източния фронт. Принудена от съюзническите си задължения България увеличава своята военна ангажираност в отбраната на беломорския бряг и формира 2-ри български корпус (7-а, 16-а и 28-а пехотна дивизия, Беломорски флот, придадени части), който да окупира Халкидическия полуостров и част от Гърция между реките Струма и Вардар, но без Солун. Корпусът, оперативно подчинен на командващия германската група армии „Е“ с щаб в Солун, се задължава да осигурява прикритието, охраната и отбраната на беломорското крайбрежие между Дедеагач и нос Епаноми, включително островите Самотраки и Тасос, от евентуален англо-американски десант в Пелопонес и Тесалия. От 9 септември 1944 г. води бойни действия срещу оттеглящите се от Гърция немски части, а в края на същия месец е преименуван на 7-а армия със задача да прикрива южната граница. След успешния британски десант в Пелопонес (4 октомври 1944 г.) започва оттеглянето на българските армейски тилови части, а на 9 октомври и евакуацията на гражданските учреждения. По време на срещата в Москва (9 октомври 1944 г.) Чърчил и Сталин се договарят България да бъде включена в съветската зона на влияние, а Гърция – в британската. На 11 октомври от името на трите велики сили българското правителство е уведомено, че в 15-дневен срок трябва да приключи с изтеглянето на войските си от Западна Тракия. Със заповед на командващия 7-а армия ген.-майор Асен Сираков бойните части се насочват към довоенната българо-гръцка граница и до 25 октомври се прибират с цялото си имущество и въоръжение. Част от тях се включват в първия период на войната срещу Германия. Към края на ноември 1944 г. 7-а армия е разформирана.
6 ноември
1915, 6 ноември
Загива Христо Чернопеев (Черньо Пеев) – деец на националноосвободителното движение в Македония и Одринско. Роден през 1868 г. в с. Дерманци, Ловешко, той завършва ІІІ прогимназиален клас в Плевен, отбива редовната си военна повинност и остава на служба като унтерофицер и фелдфебел от 15-и пехотен ломски полк. През 1899 г. напуска армията, за да се включи в македоно-одринското освободително движение. Войвода на чета в Кукушко (1900), Горноджумайско (1901 – 1902) и по време на Илинденско-Преображенското въстание (1903). След Младотурската революция (1908) участва в създаването на Народната федеративна партия (Българска секция) и на Българската народна македоно-одринска революционна организация (1910). В Първата балканска война (1912 – 1913) начело на голяма чета подпомага действията на Родопския отряд при освобождаването на Банско, Разлог, Кавала и др., а във Втората балканска война (1913) – действията на 27-и чепински и на 28-и стремски полк в Радовишко, Македония. За бойните си заслуги е произведен в подпоручик (1913). Народен представител в ХVІ и ХVІІ Обикновено народно събрание. След включването на България в Първата световна война (1915) се отказва от депутатския имунитет, за да замине на фронта като командир на 1-ва рота в 6-и пехотен македонски полк. Загива в бой с френска войскова част при Криволак в Македония. През 1945 г. гробът му в двора на църквата „Успение Богородично“ в щипския квартал Ново село е заличен от югославската власт. Кавалер на войнишки кръст „За храброст“ ІІІ степен.
8 ноември
1912, 8 ноември
Военноморски музей Варна
Миноносецът „Дръзки“ торпилира турския крайцер „Хамидие“. На 7 ноември египетските кораби „Акдениз“ и „Карадениз“, натоварени с 80 оръдия и боеприпаси за турските войски при Чаталджа отплават от Кюстенджа (дн. Констанца, Румъния) за Истанбул. За да осигури безпрепятственото им плаване турското командване блокира Варна като единствена база на българския флот. Вечерта на 7 ноември изходът от Варненския залив е наблюдаван от минния крайцер „Берк-и-Сатвет“ и миноносеца „Ярхисар“, а зад тях е разположен „Хамидие“. Около 20 часа „Ярхисар“ се насочва към устието на река Камчия, „Берк-и-Сатвет“ – на север от Варненското пристанище, а крайцерът – към нос Калиакра. В 22, 25 ч. отрядът миноносци под командването на капитан ІІ ранг Димитър Добрев напуска със загасени светлини Варненското пристанище и през северния проход на минното заграждение поема курс на североизток. Задачата е при откриване на противника да бъде атакуван от малка дистанция – първоначално бойните, а след това и транспортните кораби. В 00, 30 ч. на 8 ноември на около 32 мили (59, 3 км) източно от Варна е забелязан силуета на големия боен кораб „Хамидие“, въоръжен с 22 оръдия, два торпедни апарата и с екипаж от 400 души. Първи стреля от 600 м корабът „Летящи“, след него „Смели“ – от 300 м, а „Строги“ – от 150-200 м. В боя се включва и „Дръзки“, командван от мичман І ранг Георги Купов. Торпедният изстрел е даден в 0, 46 ч. от около 60-100 м. Торпедото попада в носовата част на „Хамидие“ и прави пробойна с размери около 10 кв. м. Убити са 8, а ранени – 32 души. Пораженията на „Дръзки“ са минимални – един 47 мм снаряд пробива димохода му. Победата на българския флот издига духа на войските ни при Чаталджа и оказва влияние върху сключването на по-благоприятно примирие.
12 ноември
1867, 12 ноември
В Севлиево е роден генерал от пехотата Стефан Нерезов (1867 – 1925). Завършва Военното училище в София (1888) и Италианската академия на Генералния щаб в Торино (1896). Служи като младши адютант в 3-а пехотна балканска дивизия (1898 – 1899), старши адютант на 2-ра бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия (1899 – 1900), инспектор на класовете във Военното училище (1900 – 1902), ротен командир в 14-и пехотен македонски полк (1902). На 1 януари 1903 г. постъпва в свитата на княз Фердинанд, а две години по-късно командва дружина в 1-ви пехотен софийски полк. От януари 1908 г. е началник на Оперативна секция в Щаба на армията, а от 1 юни 1909 г. – командир на 8-и пехотен приморски полк. През 1911 г. е назначен за началник на Оперативното отделение и помощник-началник на Щаба на действащата армия. Участва активно в изпълнението на плана за съсредоточване и водене на бойните действия по време на Балканската война (1912 – 1913). В Междусъюзническата война (1913) замества отстранения генерал Фичев на поста началник на Щаба на действащата армия. През Първата световна война (1915 – 1918) е командир на 9-а пехотна плевенска дивизия (1915 – 1916), командващ 3-а армия на Добруджанския фронт (ноември 1916 – декември 1917), началник на Моравската военна област (декември 1917 – юли 1918) и командващ 1-ва армия на Южния фронт (юли – септември 1918). След войната е инспектор на пехотата (декември 1918 – ноември 1919) и началник на Щаба на армията (2 ноември 1919 – 3 септември 1920). Със заповед от 3 септември 1920 г. е повишен в звание генерал от пехотата и уволнен от армията. Убит при атентата в църквата „Св. Неделя“ в София (16 април 1925). Награден с военен орден „За храброст“ ІІ ст., ІІІ ст. 1 кл. и ІІІ ст. 2 кл.
14 ноември
1857, 14 ноември
В Стара Загора е роден генерал-лейтенант Михаил Савов. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург през 1885 г. Служи в Източнорумелийската милиция. По време на Сръбско-българската война командва войските при левия участък на Сливнишката позиция, които отблъскват противника и успешно отбраняват София. От 1886 г. е помощник на военния министър, а от 1888 г. – почетен флигел адютант на княз Фердинанд I. Като военен министър през 1891 – 1894 г. и 1903 – 1907 г. допринася за организационното изграждане на Българската армия и нейното модернизиране. Въвежда дивизионната организация и разделя страната на три военни инспекционни области. В периода между двата министерски мандата е началник на Военното училище в София.
Назначен на 22 септември 1912 г. от цар Фердинанд І за помощник-главнокомандващ на Действащата армия, генерал М. Савов организира бързото провеждане на мобилизацията за Първата балканска война и ускореното съсредоточаване на частите в районите за настъпление. В хода на войната осъществява стратегическото ръководство и взаимодействие на българските войски на Тракийския и Македонския оперативен театър. Подписва Протокол за сключване на примирие с Османската империя на 20 ноември 1912 г. и участва в преговорите за мир в Лондон през май 1913 г. Той е един от главните инициатори за започването на Втората балканска война. Със съгласието на цар Фердинанд І, на 15 юни 1913 г. заповядва нападение срещу сръбските и гръцките войски в Македония. Поради неуспеха на бойните действия е освободен като помощник-главнокомандващ, а след войната – уволнен от действителна служба и съден от Държавния съд като виновник за първата национална катастрофа.
През 1920 – 1923 г. Михаил Савов заема поста пълномощен министър във Франция, където остава да живее до смъртта си на 21 юли 1928 г. В своето предсмъртно завещание пожелава бюстът му да бъде обърнат към Македония, а на пиедестала да се гравират думите „На грядущите поколения да реализират идеята, към която са обърнати моите очи…“. Тленните му останки са пренесени и погребани в София на 19 август 1928 г.
С президентски указ № 436 от 20 декември 2012 г. генерал-лейтенант Михаил Савов е награден посмъртно с орден „Стара планина“ I степен с мечове за изключително големите му заслуги при планирането и осъществяването на военните операции през Първата балканска война 1912 – 1913 г. Кавалер на военния орден „За храброст“ ІІ степен и на ІІІ степен 2 клас.
1943, 14 ноември
Начало на най-мащабната въздушна настъпателна операция срещу България. Главен обект на бомбардировките е София, а основната цел – да се застави правителството да скъса с Оста. До 17 април 1944 г. общо 2000 самолета на англо-американската авиация нанасят 7 дневни и 5 нощни удара с 8800 фугасни и няколко хиляди запалителни бомби. Пуснати над предимно граждански обекти те убиват 836 и раняват 1025 столичани. Частично или напълно разрушени и опожарени са 12 567 жилищни, промишлени и обществени сгради, сред които тези на Министерския съвет, Народното събрание, БАН, Светия Синод, Археологическия музей, Държавната печатница, католическата катедрала „Свети Йосиф“, Народния театър, Столичната библиотека, в която изгарят 40 000 книги, Етнографския музей, Софийската синагога, църквата „Свети Спас“, двореца „Врана“ и др. Пилотите от 6-и изтребителен полк предприемат 273 излитания срещу многократно превъзхождащите ги сили на противника и свалят 30 негови самолета. На 20 декември 1943 г. поручик Димитър Списаревски извършва първия в историята на българската авиация въздушен таран. За първи път в историята на световната бойна авиация на 30 март 1944 г. поручик Христо Костакев сваля два бомбардировача с една атака. На 17 април 1944 г. поручик Неделчо Бончев извършва втори въздушен таран. Изключителна смелост проявяват поручик Стоян Стоянов, подпоручик Петър Бочев и капитан Чудомир Топлодолски, постигнали най-много въздушни победи. Завинаги в небето над София остават 16 български летци, посмъртно повишени в по-горен чин и наградени с военен орден „За храброст“.
1943, 14 ноември
14 ноември 1943 г.
Англо-американската авиация нанася първия масиран въздушен удар срещу София. Бойният ред на противника включва 91 средни бомбардировача Б-25 „Мичъл“, прикривани от 49 тежки изтребителя П-38 „Лайтнинг“. Ударът е нанесен от изток около 12,30 ч. с 606 фугасни бомби, пуснати над Малашевци, Орландовци, Централни гробища, кварталите „Хаджи Димитър“, „Надежда“, „Индустриален“ (между западния бряг на Владайска река и Малашевци), „Безжичен телеграф“, „Булина ливада“ (Красна поляна), над Централна жп гара и гара Военна рампа. Загиват 32 души, ранени са 120, разрушени са 44 и остават необитаеми 129 сгради. Падналите в района на Централна гара 26 бомби разрушават железопътната и телеграфната работилница, прекъсват всичките четири коловоза източно от моста над шосето София – Орландовци, повреждат 23 вагона. Българските Ме-109 Г-2 от 3/6 изтребителен орляк (летище Божурище) излитат минути преди първите бомби да паднат над столицата. Поради късното оповестяване 13-те пилоти не успяват да противодействат ефективно, а липсата на модерна оптическа и радиоапаратура влияе негативно върху действията на зенитната артилерия. Съюзническата авиация губи три повредени бомбардировача Б-25 и един свален от подпоручик Михаил Григоров изтребител П-38. При захождане за кацане след раняване във въздушен бой загива фелдфебел Йордан Тодоров от 3/6 изтребителен орляк.
15 ноември
1861, 15 ноември
като полковник, 1903 г.
В Карлово е роден генерал-лейтенант Петър Тантилов (1861 – 1937). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Офицерската артилерийска школа в Царское село, Русия (1884). По време на Сръбско-българската война (1885) командва 5-а батарея от 1-ви артилерийски полк при отбраната на левия фланг на Сливнишката позиция и овладяването на Пирот. След войната е командир на 2-ри и 3-ти артилерийски полк, от 1887 г. – инспектор и началник на артилерията. Под негово ръководство се въвеждат на въоръжение 12-см полски гаубици „Круп“ и 57-мм куполни оръдия „Грюзон“, създаден е Софийският арсенал за поправка на материалната част, съставя се първият устав на български език за строева служба в артилерията (1892). От 1893 до 1899 г. е в запаса по собствено желание, след което командва новосформирания Планински артилерийски и 7-и артилерийски полк. Като инспектор на въоръжението в Българската армия (1908 – 1912) лично проверява познаването на оръжието от всички офицери, подофицери и войници. През Балканските войни (1912 – 1913) е началник на артилерията в 3-та армия и участва в боевете при Ериклер, Лозенград, Бунархисар, Чаталджа и срещу сръбските войски. В Първата световна война (1915 – 1918) заема длъжностите началник на 1-ва софийска дивизионна област, на Нишкия укрепен пункт и на Главното тилово управление, български представител при военното управление в Румъния. За големите си заслуги в създаването и укрепването на артилерийските войски е наречен „баща на българската артилерия“. Кавалер на военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас и ІV степен 2 клас.
1872, 15 ноември
В Шумен е роден генерал-майор Иван Русев (1872 – 1945). Завършва Военното училище в София (1892) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1900). Служи в 7-и пехотен преславски полк (1892 – 1897) и Оперативната секция в Щаба на армията (1900 – 1901). Заема последователно длъжностите редактор на военните издания (1902 – 1903), началник-щаб на 2-ра бригада от 9-а пехотна плевенска дивизия (1904 – 1907), командир на дружина в 33-и пехотен свищовски полк (1907 – 1908), началник на мобилизационната част във Военното министерство (1908 – 1909), началник на Школата за запасни офицери (1910 – 1912). През Балканската война (1912 – 1913) е началник-щаб на 8-а пехотна дивизия. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като началник-щаб на 2-ра армия (1914 – 1916) и командир на 7-а (1916 – 1917) и 2-ра пехотна дивизия (1917 – 1918). На 20 октомври 1918 г. преминава в запаса. Главен директор на Трудова повинност (1920 – 1921) и един от главните организатори на военния преврат през 1923 г. От 1923 до 1926 г. е министър на вътрешните работи. Осъден от Народния съд на смърт като народен представител в ХХV ОНС (1940 – 1944). С решение №243 от 12 април 1996 г. на Върховния съд се признава за невинен. Автор на „Движение напред на пехотния взвод“ (1914), „Добро поле и 2-ра пехотна тракийска дивизия“ (1921), „Осма пехотна тунджанска дивизия“ (1921) във войната срещу турците 1912 – 1913“ (1923), „Принос към историята на Втора армия във войната 1915-1918 г. Кн. І-ІІ“ (1928). Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. и ІV ст. 2 кл.
25 ноември
1941, 25 ноември
пакт, Берлин, 25 ноември 1936 г.
България се присъединява към Антикоминтерновия пакт.
Неговото начало е поставено на 25 ноември 1936 г. със сключеното в Берлин германско-японско „Споразумение срещу Комунистическия интернационал“ за срок от 5 години. Специално „секретно допълнение“ предвижда провеждането на съгласувани мерки срещу СССР. През 1937 г. към него се присъединява Италия, през 1939 г. – Унгария, Испания, Манджурия. От 1939 г. до 1940 г. Антикоминтерновият пакт се превръща в открит военен съюз на Германия, Япония и Италия. след като през февруари 1939 г. България отклонява поканата дори срещу отпускането на заем за военни доставки от Германия, разширяването на войната и българското членство в Тристранния пакт правят невъзможен нов отказ. в кратко заседание на Министерския съвет на 13 ноември 1941 г. е решено без разисквания българското включване в пакта. На 25 ноември в Берлин заедно с България, към Антикоминтерновия пакт се присъединяват Дания, Финландия, Независимата хърватска държава, Румъния, Словакия и Нанкинското правителство на Китай. спогодбата остава в сила до 4 септември 1944 г., когато правителството на Константин Муравиев я денонсира. Антикоминтерновият пакт е унищожен с разгрома на Германия и Япония.
26 ноември
1944, 26 ноември
с. Ястребци, Словения, април 1945 г.
Формирана е Първа българска армия. Военното обединение (99 662 души) с командващ генерал-лейтенант Владимир Стойчев е създадено в изпълнение на Съглашението за примирие (28 октомври 1944 г.) и договореностите от срещата в София (17 ноември 1944 г.) между командващия Трети украински фронт маршал Фьодор Толбухин и главнокомандващия Българската армия генерал-лейтенант Иван Маринов. Оперативно подчинена на маршал Толбухин Първа българска армия воюва в междуречието на реките Дунав и Сава и провежда Сремската настъпателна операция (22 – 28 декември 1944 г.), след което се прегрупира в Южна Унгария по левия бряг на р. Драва. При тежки зимни условия два пъти преминава р. Дунав и до средата на януари 1945 г. заема определения й район. От 6 до 19 март провежда Дравската отбранителна операция, която е част от Балатонската операция на 3-ти украински фронт за отразяване на немското настъпление в района на ез. Балатон и реките Драва и Дунав. В продължилите 14 денонощия боеве българските войски изтласкват противника от северния бряг на р. Драва и възстановяват целостта на отбраната. По време на Мурската настъпателна операция (29 март – 14 април) те пробиват укрепената линия „Маргит“, форсират канала „Принципалис“ и р. Мур и достигат укрепената линия Велики Ког – Ястребци, след което преминават временно към отбрана. От 7 май преследват оттеглящия се на запад противник, а на 11 май се срещат с 5-и английски корпус в района на австрийския град Фьолкермаркт. С цената на 5061 убити, 10 504 ранени и 790 измръзнали (16 366 души) до средата на май 1945 г. Първа българска армия освобождава значителна част от територията на Унгария, Югославия и Австрия с големите населени места Берзенце, Чурго, Чаковец, Вараждин, Марибор, Дравоград, Лайбниц, Ландсберг, Шванберг, Санкт Стефан и много други.
27 ноември
1889, 27 ноември
Руси Русев
В Габрово е роден генерал от артилерията Руси Русев (1889 – 1945). Завършва Военното училище в София (1909). Участва в Балканската (1912 – 1913) и Първата световна война (1915 – 1918) като командир на батарея и артилерийско отделение в 4-и артилерийски полк. След войната служи в 4-и артилерийски полк (1919 – 1927) и Артилерийската инспекция (1927 – 1929). Заема последователно длъжностите завеждащ въоръжението в Артилерийската инспекция (1930 – 1934), началник на артилерийския отдел в Държавната военна фабрика в Казанлък (1935 – 1936), началник на Техническия отдел при Щаба на армията (1936), инспектор на въоръжението (1936 – 1940), началник канцелария на Министерството на войната (1940 – 1941), инспектор на въоръжението (1941 – 1942), началник отдел „Доставки и поддържане“ (1942 – 1943). Министър на войната от 14 септември 1943 г. до 2 септември 1944 г. Повишен в чин генерал от артилерията на 4 септември 1944 г. Осъден от Народния съд на смърт за дейността му като военен министър. С Решение №172 от 26 август 1996 г. на Върховния съд присъдата е отменена. Автор на „Учебник по артилерия. Част V, Част VІ“ (1925 – 1927), „Въздушна отбрана на войските в страната“ (1929) и на статии в сп. „Артилерийски преглед“ (1923 – 1934). Награден с военен орден „За храброст“ IV ст. 2 кл.
1919, 27 ноември
Министър-председателят Александър Стамболийски подписва Ньойския мирен договор. С края на Първата световна война България преживява втората си национална катастрофа. Жадуваното обединение, платено с цената на 101 234 загинали и над 155 000 ранени, със страдания, лишения и глад в тила, не е постигнато. Страните победителки налагат тежки политически, икономически и военни санкции на българската държава, която губи 11 278 кв. км, или около 1/10 от своята територия, населена с компактно българско население. Новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци получава части от Видинско, Западните покрайнини с Цариброд и Босилеград, както и Струмишко. Западна Тракия е поставена под контрола на съюзниците, а по-късно – предадена на Гърция. Румъния отново присъединява Южна Добруджа. България се задължава да заплати репарации в размер на 2 милиарда и 250 милиона златни франка в срок от 37 години. Премахва се задължителната наборна служба и се въвежда доброволческа система за попълване на армията. Общият брой на военнослужещите не трябва да надвишава 20 000 души. Полицейските, митническите и пограничните въоръжени сили се ограничават до 13 000 доброволци. Съкращава се количеството на въоръжението и техниката, забранен е вносът на оръжия, бойни припаси и военни материали от всякакъв вид. Страната няма право на военна авиация и флот, с изключение на четири миноносеца и шест моторни лодки, като всички морски и въздухоплавателни средства трябва да се предадат на Съглашението. Позволява се функционирането само на едно военноучебно заведение. Военното ръководство и офицерството правят всичко възможно да заобиколят прилагането на унизителните клаузи, като вземат мерки за укриване на въоръжението. Изключително тежките и несправедливи условия на договора погазват националното достойнство на българите и предопределят изпитанията, които преживява страната в своята вътрешна и външна политика през следващите две десетилетия.
1948, 27 ноември
В София е сформирано Народно военно артилерийско училище. Създадено с указ № 1657 на Президиума на Великото народно събрание то обединява Артилерийската школа, учебния противовъздушен дивизион, юнкерския артилерийски дивизион от Народното военно училище „Васил Левски“ и артилерийските поделения от Народната школа за запасни офицери „Христо Ботев“. На 1 май 1949 г. е произведен първият випуск артилерийски командири, а през 1951 г. училището е преместено в Шумен. От 1962 г. в него се подготвят кадри за Ракетни войски. В периода 1985 – 1989 г. колектив от преподаватели създава първата в България автоматизирана система за управление огъня на артилерията „Искра“. През 1991 г. е преименувано на Висше военно училище за артилерия и противовъздушна отбрана „Панайот Волов“, а през 2002 г. – преобразувано във факултет „Артилерия, противовъздушна отбрана, комуникационни и информационни системи“ към Националния военен университет „В. Левски“. Днес е водещо учебно и научно звено, в което работи високо квалифициран академичен състав, обучаващ офицери, курсанти, сержанти и студенти.
30 ноември
1865, 30 ноември
Тодор Соларов
В гр. Мачин, Северна Добруджа, е роден капитан І ранг Тодор Соларов (1865 – 1920). Завършва Морското техническо училище в Кронщад, Русия, (1890) като стипендиант на Военното министерство на Княжество България и става първият български офицер с морско инженерно образование. През 1891 – 1899 г. служи на военните параходи „Крум“ и „Александър“ и в Арсенала на Дунавската флотилия. От 1888 г. преподава машинно дело, огнярно дело и чертане в Машинното училище при флота, в което като негов началник (1900 – 1905) въвежда нови учебни планове и програми, съобразени със световния опит. Обосновава необходимостта от по-задълбочена подготовка на възпитаниците му, в резултат на което през 1904 г. със закон на Народното събрание училището става първото средно техническо учебно заведение в страната. В началото на 1906 г. е назначен за началник на Флотския арсенал във Варна. Автор на първите учебници по морска техника – „Кочегарно дело“ (1899), „Водотръбни котли“ и др.