4 април
1894, 4 април
В Самоков е роден полковник Христо Николов (1894 – 1972) – конструктор на първата българска лека картечница. Завършва Военното училище в София (1915). Като командир на картечна рота от 54-ти пехотен полк се сражава в едни от най-тежките боеве при Криволак, завоя на р. Черна и Дойран (1915 – 1918). За проявен героизъм е награден с военен орден „За храброст“ ІV степен 1 клас. През 1920 – 1927 г. след основно проучване на съществуващите системи „Максим“, „Шварц Лозе“, „Колт“ и др. конструира първата българска картечница и сам финансира нейното изработване в Софийския военен арсенал. Участието във войната му помага да формулира едно от най-важните изисквания към автоматиката на картечницата – висока надеждност. За да се постигне тя, оръжието трябва да има възможно по-малко на брой части, да се сглобява и разглобява бързо и без инструменти, да може за по-малко време и по-лесно да се изучава. Изобретението на капитан Хр. Николов, представено от него на 19 октомври 1927 г. пред комисия от военни специалисти, получава висока оценка и български патент № 1167. През 1929 г. той конструира нов опростен модел със заключен затвор и подвижна цев, който е патентован в Германия, Англия, Чехословакия, Франция и Швейцария. В хода на проведените изпитания експертите установяват, че точността на стрелбата е много добра, а затворът – принципно различен от известните европейски образци. Картечницата е предадена в Министерството на войната за серийно производство, но не е приета на въоръжение в Българската армия, тъй като се „изгубва“ заедно с документацията. След като въвежда някои изменения в конструкцията (1937) подполк. Николов се обръща с молба към Военното министерство да бъдат произведени 3 – 4 броя от новия модел в Държавната военна фабрика, които да се дадат за изпитание във войската. Инспекторът на въоръжението генерал Руси Русев му отговаря, че поради заетостта на фабриката това не може да бъде изпълнено. С горчилка в душата и търсейки начин да реализира своето изобретение, през февруари 1939 г. той безвъзмездно подарява новия модел картечница заедно с чертежите и 250 патрона на съветския военен аташе полковник Александър Бенедиктов. С първия съветски кораб, акостирал на бургаското пристанище, тя е изнесена за СССР, а нейните технически и бойни качества са използвани при производството на оръжие. Днес един опитен образец на 8 мм лека картечница „Капитан Христо Николов“ се съхранява в Националния военноисторически музей в София и друг – във Военноисторическия музей на артилерията в Санкт Петербург.
1991, 4 април
В България е основан Атлантически клуб. Клубът е независима и неправителствена организация, поддържаща общите ценности на Евроатлантическата общност. През 1992 г. става първият член на Асоциацията на Атлантическия договор (АТА) от страна извън структурите на НАТО. Поддържа трайни връзки с атлантически организации във всяка от страните на Алианса и работи за разширяване на диалога за укрепване на Трансатлантическата сигурност. Чрез конференции, изследвания и лидерски диалог, клубът представя идеите и мненията на София на глобалната сцена. Има големи заслуги за интеграцията на България в НАТО и евроатлантическите политически, отбранителни и икономически структури.
5 април
1835, 5 април
Обесен е Велчо Атанасов – Джамджията (1778 – 1835). Роден в Килифарево, Търновско, на 19-гoдишнa възраст той емигрира в Румъния. Развива търговска дейност в Букурещ, Брашов и Будапеща. Издига се до преуспяващ търговец и подтикван от родолюбиви чувства, през 1809 г. се завръща в Търново, където търгува главно със стъкла за прозорци. Загрижен за развитието на българското просвещение внася църковнославянски книги от Русия, открива в Търново първото частно килийно училище (1822), подпомага църкви и манастири. През 30-те години на ХІХ в. организира въоръжено въстание, останало в историята под името Велчова завера. Целта на съзаклятието е чрез революционни действия да се извоюва политическа автономия и самоуправление на българските земи, какъвто статут имат вече съседните балкански народи. Разчита се на намесата на Русия в качеството й на покровителка на християните в Османската империя. Окончателният план предвижда въстанието да избухне през април 1835 г. едновременно в Търново и Варна, след което да се разпростре и върху останалите български земи. За главен военен ръководител е определен капитан Георги Мамарчев, а за негов пръв помощник и бъдещ кмет на свободно Търново – Велчо Атанасов. Постепенно в делото са привлечени стотици занаятчии и търговци от Търново, Трявна, Елена, Дряново, Горна Оряховица и др. Ходът на подготовката е прекъснат внезапно от предателството на еленския чорбаджия Йордан Кисьов. Арестуваните ръководители на заговора понасят мъжествено изтезанията и не издават останалите участници. Велчо Атанасов, Димитър Софиялията, Йордан Брадата, Никола Гайтанджията и др. са осъдени на смърт от извънреден турски съд и обесени в Търново.
1846, 5 април
В Сливен е роден Таньо Стоянов (Анастас Стоянов Куртев) (1846 – 1876). Участник в националнореволюционното движение и един от първите членове на основания от Васил Левски през 1871 г. Сливенски революционен комитет. Оценил организаторските му качества, Левски го определя за апостол в Търговищко, Омуртагско, Котленско и Добричко, като го снабдява и с пълномощно от 15 ноември 1872 г. За революционната си дейност Т. Стоянов е арестуван и заточен в Диарбекир (1873), откъдето успява да избяга и през 1875 пристига в Румъния. По време на Априлското въстание (1876) организира чета от 26 души, която на 16 срещу 17 май 1876 г. преминава р. Дунав, слиза при с. Косуй Българ (дн. Пожарево, Тутраканско) и се насочва към Стара планина, за да подпомогне въстаниците от Втори (Сливенски) революционен окръг. Четата навлиза на българска територия заедно с тази на Христо Ботев като общият замисъл предвижда едната да подсили въстанието в Източна, а другата – в Западна България. Пътят й минава през Лудогорието покрай села с преобладаващо турско население, поради което скоро е открита от турска потеря. След тежки боеве край селата Спахлар (дн. Ломци, Поповско) и Аязлар (дн. Светлен, Поповско), на 27 май четниците са нападнати при с. Араплар (дн. Априлово, Поповско) от редовна войска и башибозук. С негодно от проливния дъжд оръжие те водят ожесточен ръкопашен бой, в който войводата Таньо Стоянов и по-голямата част от четниците са убити, а останалите – заловени и осъдени.
1857, 5 април
Във Верона, Италия, е роден княз Александър І (Александър Йозеф фон Батенберг) (1857 – 1893). Втори син на принц Александър фон Хесен – Дармщат и племенник на императрица Мария Александровна, съпруга на руския император Александър ІІ. Завършва Дрезденския кадетски корпус, след което служи в 24-ти великохерцогски хесенски лейбдрагунски полк и е зачислен в списъците на 8-и улански полк на руската армия. Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като офицер в щаба на Предния отряд (1877) и в Главната квартира на Действащата армия (1878). На 17 април 1879 г. Първото Велико народно събрание го избира за княз на България и като такъв си възлага званието генерал от пехотата. Подкрепя Съединението (6 септември 1885) и командва Българската армия в победоносната Сръбско-българска война (ноември 1885). По време на своето управление работи всеотдайно за икономическото, културното и духовното израстване на България. С непосредственото му участие са приети основополагащи закони и нормативни актове, определили пътя на нейното модерното развитие. Учредява първите български ордени „За храброст“, „Св. Александър“ и „За заслуга“. В резултат от сложните вътрешни проблеми и външнополитическите отношения с Русия е детрониран (9 август 1886) и принуден да абдикира (26 август 1886). Умира на 5 ноември 1893 г. в Грац, Австрия. Тленните му останки са пренесени в София и през 1897 г. положени в специално построена по решение на Народното събрание гробница-мавзолей. Кавалер на военен орден „За храброст“ I степен.
6 април
1941, 6 април
Югославски и английски самолети бомбардират български селища. С началото на немската офанзива срещу Югославия и Гърция (6 април 1941) са нанесени първите въздушни удари по обекти на българска територия и са дадени първите жертви от въздушни нападения. Основната цел на бомбардировките са комуникациите, по които се придвижват германски войски, но те са също и акт на възмездие за това, че България е допуснала тяхното преминаване през нейна територия. В 8. 35 ч. група от 4 югославски бомбардировача нанася удар по Кюстендил. Пуснати са 8 фугасни бомби над жп гарата и в жилищен район на града. Загиват 47 души, ранените възлизат на 95, разрушени са много сгради. Сред жителите настъпва паника и част от населението напуска Кюстендил. В 15.00 ч. 2 югославски самолета влитат над наша територия северно от Трекляно, Кюстендилско, в посока към Радомир. Единият от тях бомбардира военното летище при с. Върба край Радомир, където са базирани немски самолети. Другият се насочва към София и в 15.00 ч. пуска 8 бомби над западната част на столицата, след което отлита към Сливница. Бомбите убиват 8 души, раняват 12, разрушават 8 сгради. От 20.05 до 21.40 ч. противникови самолети бомбардират Петрич, Хотово, жп гара София и някои от околните села, жп гара Джерман, жп гара Делян и Бобошево. Над София са пуснати общо 43 фугасни бомби и няколко запалителни, а екипажите на атакуващите самолети обстрелват града с бордните си картечници. Убити са 18 души, ранени – 28, разрушени са 14 сгради, възникват 3 пожара. Паниката сред населението е голяма и в очакване на нови удари част от него прекарва нощта извън столицата. Ударът по Петрич е нанесен от 84-та бомбардировъчна ескадрила на английската авиация в Гърция със самолети „Бристол“ („Бленхайм“), а по София – от 37-а бомбардировъчна ескадрила със самолети „Уелингтън“. Въздушните действия над България разрушават илюзиите, че страната може да остане извън военните действия, тъй като не участва пряко в тях.
9 април
1919, 9 април
В Стара Загора е роден поручик Христо Костакев (1919 – 1994). Завършва Военното училище в София (1942). Служи в 1-ви разузнавателен орляк, Изтребителната школа в Долна Митрополия и в 3-ти орляк на 6-и изтребителен полк. На 30 март 1944 г. при отразяването на англо-американския въздушен удар срещу София за първи път в историята на световната бойна авиация поручик Костакев сваля два бомбардировача с една атака. Над района Перник – Брезник атакува американски бомбардировач Б-17 „Фортрес“, който експлодира и възпламенява боеприпасите на още един Б-17. С големи пробойни върху крилата на своя самолет, каца аварийно до с. Кошарево, Брезнишко, където догарят останките на свалените от него противникови бомбардировачи. През 1946 г. е уволнен от армията, а на 6 май 1994 г. – повишен в звание полковник. Награден с военен орден „За храброст“ ІV степен, 2 клас.
10 април
1859, 10 април
Павел Христов
В Етрополе е роден генерал от пехотата Павел Христов (1859 – 1921). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). Служи в 5-а пехотна орханийска (1879 – 1880), 3-та пехотна радомирска (1880-1883) и 15-а пехотна свищовска дружина (1884 – 1885). През Сръбско-българската война (1885) командва 3-та дружина от 3-ти пехотен бдински полк и се сражава при Сливница, Три уши и Пирот. След войната поема командването на 3-ти пехотен бдински полк (1885 – 1886), на дружина в 13-и пехотен рилски полк (1886) и на 1-ва рота от 8-и випуск на Военното училище (1886 –1887). В следващите години заема длъжностите командир на 10-и пехотен родопски полк (1888 – 1890), началник на Врачанското военно окръжие (1890 – 1892), командир на 22-ри пехотен резервен (1892 – 1894) и на 3-ти пехотен бдински полк (1894 – 1897), командир на 2-ра бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия (1899 – 1904) и на 9-а пехотна плевенска дивизия (1904 – 1910). От март 1910 г. командва 5-а пехотна дунавска дивизия, с която воюва в Първата балканска война (1912 – 1913) при Ериклер, Бунархисар и Чаталджа. След Втората балканска война (1913) излиза в запаса. По време на Първата световна война (1915 – 1918) е мобилизиран и назначен последователно за инспектор на Пограничната стража (1915), началник на Софийския укрепен пункт, генерал-губернатор на Моравската военноинспекционна област (1915) и офицер за особени поръчки в Главната квартира на Действащата армия (1916 – 1918). На 23 октомври 1918 г. е повишен в генерал от пехотата. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ степен и ІV степен 2 клас.
1979, 10 – 12 април
Осъществен е първият полет на българин в космоса. В 20. 34 ч. московско време е изстрелян космическият кораб „Союз-33“ с международен екипаж в състав: командир на полета Николай Рукавишников и космонавт-изследовател българинът Георги Иванов. Поради възникнали затруднения в сближаващо-коригиращата система на кораба и отклонения от предвидения режим на работа, спускаемият апарат е приземен принудително чрез автоматично балистично спускане на 320 км югоизточно от Джезказган, Казахстан. Екипажът на „Союз-33“ прави 31 пълни обиколки около Земята и прекарва в Космоса 1 ден, 23 часа и 1 минута. България става шестата страна в света, изпратила свой представител в Космоса.
12 април
1858, 12 април
Никифор Петров Никифоров
В Ловеч е роден генерал-лейтенант Никифор Петров Никифоров (1858 – 1935). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Офицерската пехотна стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия (1884). Служи в 13-а пехотна плевенска дружина (1879 – 1881) и 1-ви пехотен софийски полк (1881 – 1885). По време на Сръбско-българската война (1885) командва 6-и пехотен търновски полк (1885 – 1886), с който се сража.ва при Драгоман, Цариброд и Пирот. След войната е командир на 10-и пехотен родопски (1886 – 1887) и на 9-и пехотен пловдивски полк (1887 – 1891), на 4-та пехотна бригада (1891 – 1895) и на 4-та пехотна дивизия (1895 – 1896). През следващите години заема длъжностите Инспектор на пехотата (1896 – 1898), началник на Административния отдел и Канцеларията на Военното министерство (1898 – 1904), дипломатически агент (1904 –1909) и пълномощен министър в Германия (1909 – 1910). На 16 март 1911 г. е назначен за военен министър (1911 – 1913) и ръководи непосредствената подготовка на армията за Първата балканска война (1912 – 1913). По негово предложение е приет Закон за учредяване на Военна академия (1912). След Втората балканска война (1913) преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ ІV степен 2 клас.
1858, 12 април
Стефан Паприков“,
худ. Ярослав Вешин
В Пирдоп е роден генерал-лейтенант Стефан Паприков(1858 – 1920). Участва в Старозагорското (1875) и в Априлското въстание (1876). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1883). Служи в 1-ва (1879 – 1880), 20-а (1883 – 1884) и 12-а пехотна дружина (1884 – 1885). След Съединението (1885) ръководи мобилизацията и съсредоточаването на войските от Южна България на западната граница. В Сръбско-българската война (1885) е началник-щаб на Западния корпус и допринася за отбраната на Сливнишката позиция и овладяването на Пирот. Като помощник на военния министър (1886 – 1887) участва в ликвидирането на бунта на офицерите русофили в Русе (1886). През следващите години заема длъжностите началник на Щаба на армията (1887; 1896 –1899), началник на Военното училище (1887 – 1891) и началник на Административния отдел в Щаба на армията (1891 – 1895). От 18 януари 1899 до 18 март 1903 г. е военен министър и допринася за подобряване стопанската част на Българската армия. В периода 1903 – 1905 г. служи като Инспектор на пехотата, след което преминава на дипломатическа работа. По време на Първата балканска война (1912 – 1913) представлява Българската главна квартира при Главната квартира на сръбската армия. Член на българската делегация за сключване на Лондонския мирен договор (май 1913). През Първата световна война (1915 – 1918) е председател на Комисията за подпомагане на войнишките семейства. Автор на „Записки по военна администрация“ (1887), „Брезнишко-Трънският отряд в Сръбско-българската война“ (1891), „Учебник по военна администрация“ (1893) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас.
1874, 12 април
Лазар Драганов
В Клисура е роден капитан І ранг Лазар Драганов (1879 – 1945). Завършва Императорската академия по търговия и мореплаване в Триест, Австро-Унгария (1894 г.) и Минния и артилерийския офицерски клас в Кронщад, Русия (1904). През 1906 г. поема командването на торпедоносеца „Дръзки“, а през 1913 г. – на крайцера „Надежда“. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като командир на подвижна брегова батарея (1915 – 1916), комендант на Кюстенджа (1916) и началник на Беломорската част на флота (1917 – 1918). След войната е назначен за началник на Морската и Речна търговско-полицейска служба (1919 –1922). През 1925 г. преминава в запаса.
13 април
814, 13 април
Умира хан Крум (неизв. – 814). Овладява обширни територии между реките Дунав и Тиса и включва Банат и Трансилвания в пределите на България (803 – 805). През 809 г. превзема Сердика (дн. София) и премества театъра на бойните действия в Средецката и Струмската област. На 26 юли 811 г. постига блестяща военна победа като обкръжава и унищожава във Върбишкия проход 70-хилядна византийска армия, предвождана от император Никифор І Геник. За утвърждаване на постигнатите успехи предприема мащабно настъпление в Тракия. Превзема силните крепости Девелт (до с. Дебелт, Бургаско) и Месемврия (дн. Несебър) (812). В сражението при Версиникия (до с. Маломирово, Ямболско) разбива армията на император Михаил I Рангаве (22 юни 813). Умира внезапно по време на усилена подготовка за овладяване на Константинопол. С качествата си на държавник, пълководец, законодател и обединител на различните етноси, превръща българската държава в първа военна и политическа сила на Европейския югоизток.
14 април
1205, 14 април
Цар Калоян разгромява латинците при Адрианопол (дн. Одрин). На 12 април 1204 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход овладяват Константинопол и основават Латинската империя. Новата политическа и военна обстановка принуждава ромейската аристокрация да потърси съюзник в лицето на българския владетел. През пролетта на 1205 г. населението на Източна Тракия въстава, а към разбунтувалите се области потегля латинска армия. В съответствие със своите съюзнически задължения, цар Калоян разполага войските си на 25 км североизточно от Адрианопол и подготвя предварително района на сражението. Тежката конница е оставена в резерв, а леката има за задача да подведе латинците към мястото на засадата, което се състои от шахматно изкопани трапове. Отряд лека конница по оригинален начин провежда разузнаване с бой и принуждава рицарите да напуснат лагера си (13 април 1205). Решителното сражение започва на 14 април 1205 г. и в него кръстоносната войска претърпява катастрофално поражение. Император Балдуин І е пленен, отведен в Търново и затворен в крепостта Царевец. След блестящата военна победа при Адрианопол цар Калоян овладява редица градове в Тракия и утвърждава по убедителен начин своето превъзходство.
1876, 14 – 16 април
В местността „Оборище“, Панагюрско, е проведено общо събрание. На него присъстват 65 представители на революционните комитети от 60 селища на Четвърти (Панагюрски) революционен окръг, които обсъждат цялостната подготовка на въстаническите действия. Делегатите приемат Панагюрище да бъде център на повсеместното въоръжено народно въстание, което трябва да избухне на 1 май 1876 г. или при разкрития от страна на властта – незабавно да се обяви, като се уведоми главният център. При разискванията за бойната тактика надделява схващането за водене на отбранителни боеве в няколко укрепени въстанически пункта в Средногорието и Родопите. Обърнато е особено внимание на единоначалието в ръководството на въстанието. След бурни разисквания делегатите утвърждават Георги Бенковски за главен военен ръководител на всички въстанически сили в окръга. Избрана е специална 10-членна комисия, начело с Бенковски, която да изработи оперативен план за провеждане на въстанието, военни инструкции и прокламации. Приетите от събранието решения достигат и до останалите революционни окръзи чрез специално изпратени до тях куриери.
15 април
1860, 15 април
Иван Фичев
В Търново е роден генерал-лейтенант Иван Фичев (1860 – 1931). Внук на възрожденския архитект и строител Никола Иванов Фичев (Уста Колю Фичето). Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец в 8-а дружина на Българското опълчение. Завършва Военното училище в София (1882) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1891). Служи в 20-а пехотна варненска (1882 – 1884) и 17-а пехотна търновска дружина (1884 – 1885). По време на Сръбско-българската война (1885) командва 2-ра рота от 5-и пехотен дунавски полк при отбраната на Видинската крепост (12 – 16 ноември 1885). През следващите години заема длъжностите началник на Търновското военно окръжие (1885 – 1886), командир на рота в 6-и пехотен търновски полк (1886 – 1887), офицер в щаба на 1-ва пехотна бригада (1891), адютант на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1891 – 1892), преподавател по тактика в учебната команда на 1-ва пехотна дивизия (1893), началник на Учебното бюро при Военното министерство (1893 – 1894), командир на дружина в 16-и пехотен ловчански полк (1894 – 1897), инспектор на класовете във Военното училище и преподавател по военна история и тактика (1898 – 1899), офицер в Оперативното отделение на Щаба на армията (1899 – 900), командир на 6-и пехотен полк (1900 – 1902), началник на Оперативното отделение в Щаба на армията (1902 – 1903), началник-щаб на 1-ва пехотна софийска дивизия (1903 – 1905), помощник-началник на Щаба на армията (1905 – 1907) и командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1907 – 1910). От 27 март 1910 г. е началник на Щаба на армията, а от 22 септември 1912 г. – началник на Щаба на Действащата армия. Ръководи разработването на плана за водене на Първата балканска война (1912 – 1913). На 14 януари 1914 г. е назначен за началник на Трета военноинспекционна област, а на 1 септември 1914 г. – за министър на войната. Излиза в запаса на 17 август 1915 г., след което се занимава с научноизследователска дейност. Избран е за академик (1898) и член на Българската академия на науките (1900). Автор на „Военноисторически очерк за Сръбско-българската война“ (1888), „Военната история и методът за нейното изучаване“ (1897), „Висшето командване през Балканската война“ (1927) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІ степен.
1861, 15 април
Климент Бояджиев
В Охрид е роден генерал-лейтенант Климент Бояджиев (1861 – 1933). Завършва Военното училище в София (1883) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1893). Участва в Сръбско-българската война (1885) като адютант в Щаба на Западния корпус. След войната (1885 – 1891) служи в 1-ви пехотен софийски полк и в 1-ва пехотна бригада. През следващите години заема длъжностите старши адютант на 5-а и на 3-та пехотна дивизия, командир на дружина в 24-ти пехотен полк, началник-щаб на 4-та пехотна дивизия (1899 – 1900), командир на 8-и пехотен полк (1900 – 1904), началник-щаб на 6-а (1904 – 1905) и на 3-та пехотна дивизия (1905 – 1906), началник-щаб на 2-ра военноинспекционна област (1907 – 1908), командир на 2-ра бригада от 9-а пехотна дивизия (1908 – 1910). През 1910 г. поема командването на 4-та пехотна дивизия, с която воюва в Първата балканска война (1912 – 1913) при Лозенград, Караагач, Люлебургаз и Чаталджа. От 22 август 1913 до 1 септември 1914 г. е министър на войната и извършва организационни реформи. На 15 септември 1914 г. е назначен за началник на 3-та военноиспекционна област, а на 15 април 1915 г. – за началник на Щаба на армията. По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва 1-ва армия и провежда Моравската (1 – 27 октомври 1915) и Косовската настъпателна операция (28 октомври – 21 ноември 1915). Преминава в запаса на 25 септември 1916 г. Награден с военен орден „За храброст“ ІІ степен и ІІІ степен 2 клас.
1992, 15 април
Народното събрание взема решение за изпращане на военен контингент в Камбоджа. С постановление № 67 от 22 април 1992 г. Министерският съвет възлага на Министерството на отбраната формирането, подготовката и изпращането на военен контингент за участие в операцията UNTAC по поддържане на мира в Камбоджа. Българската армия се включва в UNTAC от 4 май 1992 до 27 ноември 1993 г. с един пехотен батальон от 850 души, 10 офицери за работа в щаба на мисията, 34 военни наблюдатели и екип военна полиция от 11 души. При необичайни и трудни условия батальонът изпълнява задачи за защита на изборни комисии, охрана на избирателни секции, ескортиране на конвои и др. За първи път след края на Втората световна война Българската армия понася загуби в реална бойна обстановка и дава 10 жертви. По време на мисията загиват лейтенант Иван Иванов, младши лейтенантите Цветомир Петков, Петър Байчев, Атанас Радев, Венцислав Мирчев, старшина Атанас Тонев, сержант Димитър Димитров и редниците Съби Хаджийски, Кирил Киров и Стоян Иванов.
16 април
1925, 16 април
Атентатът в софийския катедрален храм „Света Неделя“. През февруари и март 1925 г. полицията прекъсва законспирираната система от връзки на Военния център на БКП и разкрива оперативния план за вдигане на въстание в Северозападна България и Софийско. След разкритията военната организация начело с о.з. майор Коста Янков подготвя атентат с цел нанасяне на удар по държавното ръководство. Планът предвижда убийство на видна личност, чието опело по протокол ще събере целият политически и военен елит на страната. Изборът е генерал-майор Константин Георгиев, депутат от управляващия Демократически сговор. Терористична група изпълнява присъдата на 14 април 1925 г. В ранните следобедни часове на Велики четвъртък (16 април) по време на траурната церемония в катедралата „Св. Неделя“ избухва мощен взрив, който разрушава част от храма. Под отломките остават 150 убити и 500 ранени, някои от които умират от раните си по-късно. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3 депутати и други видни лица, включително жени и деца. Терористичният акт с най-много човешки жертви в новата българска история не постига пряката си цел – членовете на правителството остават живи, а цар Борис ІІІ по това време не е там. Въведено е военно положение, започват масови арести. Задържаните над 35 хиляди души само във Варненска, Пловдивска и Софийска военна област са подложени на инквизиции, някои от тях – ликвидирани без съд и присъда. Много от арестите се извършват от Трета разузнавателна секция на Министерството на войната. Сред „безследно изчезналите“ са журналиста Йосиф Хербст, поетите Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов и др. От стотиците дела, водени след 16 април 1925 г., само две са свързани с атентата – за пряката му подготовка и срещу укривателите на заговорниците. На смърт са осъдени комунистите Марко Фридман и Петър Задгорски и земеделеца Георги Коев (1 май 1925 г.). Задочни смъртни присъди получават Станке Димитров – Марек, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски. Ръководителите на Военния център Коста Янков и Иван Минков загиват в престрелка с полицията.
1945, 16 април
При с. Зашевци, Хърватия, загива майор Любомир Ноев (1909 – 1945). Завършва Военното училище в София (1930) и Военното парашутно училище в Брауншвайг, Германия (1943). Служи в конно-артилерийско отделение (1930) и в 3-ти дивизионен артилерийски полк (1935). Заема длъжностите командир на батарея в 8-и дивизионен артилерийски полк (1939), командир на отделна батарея в Ксанти, Беломорска Тракия (1941) и ръководител на служба „Противовъздушна и химическа защита“ в 44-то полково военно окръжие (1942). През март 1943 г. поема командването на Парашутната дружина, с която воюва в първия период на войната срещу Германия при Стражин, Страцин и Куманово (октомври – ноември 1944). От януари 1945 г. е офицер за свръзка към щаба на 1-ва българска армия. Загива по време на бойни действия срещу отстъпващия противник. Произведен посмъртно в звание подполковник. Награден с военен орден „За храброст“ IV степен 1 клас.
17 април
1880, 17 април
Княз Александър І извършва първото награждаване с военния орден „За храброст“. В деня на първата годишнина от избирането си за княз на България Александър І издава специален указ, с който обявява своята благодарност и „дълбока признателност“ към бившите участници в Българското опълчение, които „с примерна храброст“ и „несравнимо самопожертвование“ се бият „за честта на отечеството“. За своите героични подвизи по време на Руско-турската война (1877 – 1878) с различни степени на офицерския и войнишкия орден „За храброст“ са наградени 33 души българи и руси – бивши офицери, унтерофицери и войници от Българското опълчение, които в момента служат в Българската армия. Между тях са подполковниците Павел Попов и Константин Куртянов, капитаните Тимофей Розанов и Николай Попов, поручик Стефан Кисов, подпоручиците Олимпий Панов, Никола Генев и Атанас Узунов, а също и юнкерите Андрей Парлапанов, Константин Кисов и др. Със специален княжески патент от 17 април 1880 г. с третата степен на ордена „За храброст“ е удостоен и щабскапитан Данаил Николаев – първият българин, носител на тази степен на отличието, който по това време служи в милицията на Източна Румелия.
1944, 17 април
Съюзническата авиация бомбардира София. Ударът е нанесен в 12. 20 ч. последователно на 8 вълни от 350 бомбардировача Б-24 „Либърейтър“ и Б-17 „Фортрес“, прикривани от 100 изтребителя П-51 „Мустанг“ и П-47 „Тъндърболт“. Над столицата са пуснати 2500 фугасни и много запалителни бомби, предмети и детски играчки, пълни с експлозив, както и станиолови ленти за смущения в радиотехническите средства на Противовъздушната отбрана. Съюзническите бомби убиват 128 души, раняват 76 и изцяло разрушават 749 сгради в кварталите „Надежда“, „Военна рампа“ и „Лозенец“, в районите около Централна и Сточна гара, Военното училище и Съдебната палата. Противовъздушната артилерия отразява нападението с всичките си 12 тежки батареи и изстрелва 3062 снаряда, засягайки 3 противникови бомбардировача, които изостават от общия строй. Изтребителната авиация вдига във въздуха общо 37 самолета (30 Ме-109 Г „Месершмит“ и 7 „Девоатин“ Д-520) със задача да посрещнат и атакуват насочващия се към София противник. С таранен удар поручик Неделчо Бончев сваля един Б-24 „Либърейтър“ над района на с. Крапец, Пернишко. Голямото числено превъзходство на противника (12:1) и използването за първи път на самолетите П-51 „Мустанг“ в небето над България са причина за най-тежките загуби на българската изтребителна авиация от началото на бойните й действия. В неравните въздушни боеве са свалени 9 наши самолета, при което загиват 6-има летци – капитан Любен Кондаков, поручик Христо Арнаудов, поручик Димитър Попов, подпоручик Веселин Рачев, подпоручик Иван Стефанов и подофицер Атанас Кръстев. В историята на българската изтребителна авиация денят 17 април 1944 г. остава с името „Черният Великден“.
19 април
1941, 19 април
април 1941 г.
Българската армия навлиза в присъединените територии. Въпреки неучастието на България във военните действия на Балканите, на 18 април 1941 г. Германия дава съгласието си български части да заемат Вардарска Македония, Западните покрайнини и Западна Тракия. За смяната на германските войски и за установяването на българска власт в определените територии, Главното командване формира 5-а армия, съставена от дислоцираните до западната граница съединения. На 19 април 1941 г., срещу Великден, 6-а пехотна бдинска, 7-а пехотна рилска и 1-ва бърза дивизия навлизат във Вардарска Македония и Западните покрайнини. Люляк обсипва пътя на войските, посрещани навсякъде с нестихващо „Ура“ и празничен звън на камбани. В Скопие архимандрит Стефан отслужва молебен и поздравява българите с националното им освобождение. От 20 април до 9 май 1941 г. 2-ра армия (10-а и 11-а пехотна дивизия, 2-ра гранична бригада, 2-ри армейски артилерийски полк) заема Беломорска Тракия до линията Серес – Драма – Ксанти – Гюмюрджина – Дедеагач, както и островите Тасос и Самотраки. През юли 1941 г. е формиран мирновременен състав на 5-а армия (32 000 души), който включва 14-а и 15-а пехотна дивизия, 1-ва конна бригада, 113-о ято на летище Скопие и др. части. Функциите на войската във възвърнатите български територии се свеждат до носене на гарнизонна служба, осигуряване дейността на гражданската администрация, оказване на съдействие за възстановяване на инфраструктурата и др.
20 април
1846, 20 април
В Сливен е роден Георги Икономов (1846 – 1876). Деец на националнореволюционното движение. Включва се активно в работата на Русенския революционен комитет и става един от главните организатори на Старозагорското въстание (1875). Начело на въстаническа чета води сражения с османските потери. След поражението на въстанието емигрира в Румъния и влиза в състава на Гюргевския революционен комитет, който го определя за помощник-апостол на Втори (Сливенски) революционен окръг. В началото на 1876 г. преминава р. Дунав и организира подготовката на населението от поверения му окръг за предстоящото въстание. Изправен пред опасността да бъде разкрит, се прехвърля в Четвърти революционен окръг с център Панагюрище и участва в подготовката и провеждането на Априлското въстание (1876) в Карловския край. След разгрома на въстанието заедно с група въстаници, предвождани от Панайот Волов, се отправя на север с намерение отново да се прехвърли в Румъния. На 26 май 1876 г. при Бяла, Русенско, е ранен и се удавя в придошлата р. Янтра.
1857, 20 април
Кирил Ботев
В Калофер е роден генерал-лейтенант Кирил Ботев (1857 – 1944). Брат на поета и революционер Христо Ботев. Участва в Априлското въстание (1876) като въстаник в четата на брат си, но е заловен и заточен в Мала Азия (1876 – 1878). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879), Офицерската кавалерийска школа в Сомюр, Франция (1883) и Академията на Генералния щаб в Брюксел, Белгия (1890). Служи в Източнорумелийската милиция. По време на Сръбско-българската война е началник-щаб на Конната бригада в състава на Източния корпус и воюва при Сливница, Драгоман, Гургулят и Пирот. Последователно заема длъжностите командир на 3-ти конен полк (1885 – 1891), началник на Военното училище (1891 – 1897; 1910 – 1912), командир на 3-та пехотна балканска (1897 – 1900) и на 6-а пехотна бдинска дивизия (1901 – 1904), генерал за поръчки (1904 – 1907), офицер в свитата на цар Фердинанд І (1907), заместник-министър на войната (1913) и началник на Военноучебните заведения (1913 – 1914). През 1914 г. преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ ІV степен.
1858, 20 април
Георги Мечконев
В Пирот е роден полковник Георги Мечконев (1858 – 1930). Участва в националноосвободителното движение като член на местния таен революционен комитет и съратник на Тодор Каблешков. В навечерието на Руско-турската война (1877 – 1878) емигрира в Румъния и се записва доброволец в Българското опълчение. Зачислен в 3-та рота на 4-та опълченска дружина и за проявена храброст в боевете на Шипченския проход (9 – 12 август 1877) е произведен унтерофицер. След Освобождението завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия, (1884). Служи в 20-а пловдивска и 12-а бургаска пехотна дружина на Източнорумелийската милиция. През Сръбско-българската война (1885) е включен в състава на Главното командване и заема длъжностите адютант по домакинската част, помощник на началник-щаба на Действащата армия и помощник на началник-щаба на Западния корпус. Участва в избирането на Сливнишката позиция, в разузнаването и отблъскването на противника през първите дни на бойните действия (2 – 4 ноември 1885). След войната служи като командир на 5-и пехотен дунавски полк (1888), командир на 11-и пехотен сливенски полк (1891), началник-щаб и командир на 6-а пехотна бдинска дивизия, инспектор на пехотата във Военното министерство. На 3 юни 1899 г. преминава в запаса на армията. Награден с военен орден „За храброст“ IV степен.
1868, 20 април
В Ловеч е роден капитан Тома Давидов (1863 – 1903). Участва като доброволец в Сръбско-българската война (1885). Завършва Военното училище в София (1889) и служи в 6-и пехотен, 9-и резервен и 5-и пехотен полк. По време на Мелнишката акция (1895) е войвода на чета в 3-та серска дружина. През 1897 г. се включва в дейността на Тайните македоно-одрински офицерски братства, а по-късно напуска армията (1899) и се посвещава изцяло на Македонското освободително дело. Избран е за подпредседател на Върховния македоно-одрински комитет (1900). В хода на подготовката за Илинденско-Преображенското въстание (1903) ревизира четите в Битолския революционен окръг и провежда военно обучение на населението в Охридско, Битолско и Демирхисарско. Загива на 15 март 1903 г. в сражение с турска войска край с. Оздолени, Охридско. Награден с военен орден „За храброст“ ІV степен.
1876, 20 април
Избухва Априлското въстание. Главен организатор на въстанието е Гюргевският революционен комитет, създаден в края на 1875 г. Според разработения план българските земи са разделени на революционни окръзи, а избраната отбранителна стратегия предвижда укрепени лагери в планините, диверсионни акции и пожари в големите градове, прекъсване на телеграфни и жп линии. На 20 април 1876 г. въстават Копривщица и Панагюрище, а след тях и селищата в Средна гора, долината на р. Марица и подножието на Родопите. Въстанието обхваща отделни райони в Търновския революционен окръг и в Югозападна България по поречието на реките Струма и Брегалница. Османското правителство предприема незабавни мерки и към районите на въстанието са изпратени добре въоръжени войскови части и башибозук. След неравен бой са разбити защитниците на Клисура (26 април), Панагюрище (30 април), Перущица (2 май), Батак (4 май), Брацигово (7 май). От 29 април до 7 май четата на поп Харитон води непрекъснати сражения в Дряновския манастир, а Ново село, Кръвеник и Батошево оказват решителна съпротива на противника. В Сливенския революционен окръг въстанието не получава голям размах. Поради слабата подготовка на Врачанския революционен окръг там липсват въстанически прояви. Четата на Христо Ботев остава без подкрепа и след изключително тежка борба е напълно разгромена. В края на май и началото на юни 1876 г. въстанието е окончателно потушено. В продължение на един месец намират смъртта си над 30 000 мъже, жени и деца. Опожарени и разграбени са стотици села и градове. Въпреки, че претърпява поражение Априлското въстание е най-значителният резултат от необратимото съзряване на българската нация за самостоятелен политически живот. По своята организация, мащаби, обществена ангажираност и исторически последици, това независимо от външни сили движение е най-величавата и трагична страница от историята на българското национално Възраждане.
21 април
1851, 21 април
В Горна Джумая (дн. Благоевград) е роден Георги Измирлиев – Македончето (1851 – 1876). Деец на националнореволюционното движение. Постъпва в Пехотното юнкерско училище в Одеса (1873), но през 1875 г. го напуска и се включва в подготовката на Априлското въстание (1876) като военен ръководител и помощник-апостол на Първи (Търновски) революционен окръг. Развива активна организаторска дейност и прилага на практика познанията си във военното дело. В разгара на подготовката революционната мрежа в Търновско и Горнооряховско е разкрита, а Георги Измирлиев – заловен от турските власти. Окован във вериги е откаран в Търновския затвор, където извънреден съд го осъжда на смърт чрез обесване. Присъдата е изпълнена на 28 май 1876 г. в Горна Оряховица.
1876, 21 април – 1 май
Водят се боевете на връх Еледжик. На 21 и 22 април населението на осем въстанали села от поречието на р. Тополница и околността – Церово, Лесичово, Мухово, Съртхарман (дн. Горно Вършило), Девехарман (дн. Долно Вършило), Карамусал (дн. Виноградец), Калугерово, Славовица се изтегля с покъщнината си към района на връх Еледжик в Ихтиманска Средна гора. Там около 700 въстаници създават укрепен лагер, чиято отбрана се ръководи от 11-членен военен съвет начело с Гене Телийски от с. Церово. Повечето от укрепленията са дълговременни, изработени от турците. Те се състоят от редут с два външни рова, а на югоизток има и останки от средновековна крепост, които също се използват от отбраняващите се. Въстаниците заемат укрепленията, изпращат охрана на подстъпите към лагера и построяват колиби за хората, оръжейна работилница и складове за продоволствия. В дните до 30 април те успешно отбиват няколко нападения на черкези и башибозуци, но на 1 май са атакувани и от редовна турска войска, пристигнала от гр. Ниш, под командването на Хасан паша. Противникът (около 7000 души) настъпва срещу укрепения лагер от три страни. Защитниците оказват упорита съпротива, въпреки, че по-голямата част от оръжието им (предимно кремъчни пушки) е негодно от падналите проливни дъждове. На 1 май лагерът на Еледжик е разгромен, а стеклите се в него българи, включително жени и деца – избити. С поражението на укрепения лагер настъпва края на въстанието в Средногорието.
1876, 21 април – 7 май
Отбраната на Брацигово. На 21 април Васил Петлешков обявява началото на Априлското въстание в Брацигово. Под негово ръководство селото е превърнато в укрепен пункт, опасано от ровове и двойна висока дървена ограда. В масивните стени на крайните къщи са подготвени амбразури (бойници) за водене на пушечен огън, а по околните височини – позиции с два реда окопи. В първия ред се разполагат въоръжените с пушки, във втория – с друго разнородно оръжие, а зад тях – разнасящите боеприпаси, хляб, вода и др. Въстаническият пункт разполага с 1333 бойци (от които 80 конници), 867 пушки, 1419 кремъчни пищови и 6 черешови и брястови топа. Назначените топчии (мерачи) са под командването на Георги Шаров, бивш доброволец в румънската армия, познаващ артилерийското дело. Отбраната е разделена на четири сектора, като бойните единици се ръководят от десетници, стотници и хилядници. В съответствие с плана, предвиждащ съчетаване на отбранителни с настъпателни действия за нанасяне на изпреварващ удар, няколко въстанически чети атакуват идващи от Пазарджик и Кричим противникови части (25 април), а на 30 април правят опит да превземат с. Чанакчиево (Розово). Същия ден Брацигово е обсадено от почти 3000 башибозуци, които на 4 май го нападат неуспешно едновременно от три страни. С пристигането на редовни турски войски и артилерия (5 – 6 май), командвани от пашите Хасан и Решид, обсаждащите постигат над десетократно превъзходство в жива сила и въоръжение. Като проявяват изключителен героизъм, хладнокръвие и мъжество защитниците издържат напора на противника до 7 май. Овладяването на последната крепост в ІV революционен окръг слага край на най-активната и най-продължителната акция през Априлското въстание, в която загиват над 50 въстаници, а други 250 са съдени и заточени в Мала Азия.
1916, 21 април
Проведен е първият въздушен бой в историята на българската военна авиация. През пролетта на 1916 г. българските летци на Южния фронт водят въздушно разузнаване и активизират действията си за нанасяне на удари по обекти и войски на противника. Авиацията на Антантата също увеличава изпълняваните бойни задачи, което създава условия за реален сблъсък във въздуха. На 21 април 1916 г. самолет „Farman F. 40“ пресича фронтовата линия и се насочва към София. За да възпрепятстват действията на противниковия екипаж, излитат пилотът капитан Продан Таракчиев и наблюдателят поручик Стефан Зарзанов от 1-во аеропланно отделение, дислоцирано на летище Белица. Тежката и бавна разузнавателна машина „L.V.G. C-II“ не успява да догони неприятеля и летците се насочват към Петрич, където над българските позиции край града забелязват четири други противникови самолета. Наблюдателят Зарзанов ги обстрелва с бордовата си картечница и те се отдалечават към гръцка територия. С първия въздушен бой се поставя началото на нов етап от бойната дейност на българската авиация като до края на 1916 г. аеропланните отделения провеждат още няколко боя с реално използване на бордово въоръжение.
23 април
1884, 23 април
В Ловеч е роден художникът Яким Банчев (1884 – 1967). Учи живопис в Държавното рисувално училище при Иван Мърквичка (1903) и в Дрезденската художествена академия (1904), след което завършва Академията за изящни изкуства „Албертина“ в Торино, Италия, (1909). По време на войните за национално обединение 1912 – 1918 г. е мобилизиран в 17-и пехотен доростолски полк (Балкански войни) и в 57-и пехотен полк от 9-а пехотна плевенска дивизия (Първа световна война). Създава десетки живописни композиции, отличаващи се с психологически рисунък, изпълнени с хуманност и със съчувствие към трудностите и неволите на обикновения войник („Панорама на Чаталджанските позиции“, „Пред гроба на другаря“, „Писмо за дома“, „Войник при огъня“, „Поход в дъжд“, „Отбиване нощната атака на англичаните“ и др.). Негови произведения са включени в голямата Берлинска художествена изложба (1916, 1917), както и във военните изложби в страната. От 1923 до 1935 г. живее в САЩ (Манхатън), където твори в областта на портрета и фигуралната композиция и урежда първата си самостоятелна изложба. След 1944 г. попада в групата на творците с „буржоазно минало“ и носители на „лошо западно влияние“, като произведенията му рядко се допускат до изложби. Днес те са част от колекциите на големи галерии и музеи в чужбина и в страната. Националният военноисторически музей притежава 20 негови графики и акварели от войните 1912 – 1918 г. и 10 живописни платна.
24 април
1941, 24 април
В София е сключено Тайно споразумение между България и Германия. Спогодбата, подписана от българския министър на външните работи Иван Попов и германския пратеник Карл Клодиус, заместник-началник на Отдел за икономическа политика към Министерството на външните работи на Райха, урежда правата на Германия в присъединените към България територии – Вардарска Македония и Беломорието. Германия получава неограничено право да експлоатира природните суровини в заетите от България територии, запазва извършените конфискации, превръща в своя собственост залежите от хром край Скопие, има право да изнася за Райха руди и др. материали. България от своя страна се задължава да поеме разходите за германските военни съоръжения във Вардарска Македония и Беломорието, да изплаща финансовите задължения на Югославия спрямо Германия в присъединените земи, а германските интереси да се ползват с предимство при отдаването на концесии. Спогодбата налага редица ограничения върху българската власт в администрираните от България територии и засилва още повече икономическата зависимост на страната спрямо Третия райх.
25 април
1893, 25 април
Иван Кинов
В с. Лютиброд, Врачанско, е роден генерал-полковник Иван Кинов (1893 – 1967). Завършва Школата за запасни офицери в Скопие (1916), Военната академия „М. В. Фрунзе“ в Москва (1929) и Академията на Генералния щаб „К. Е. Ворошилов“ в същия град (1938). В Първата балканска война (1912 – 1913) е редник от 15-а пионерна дружина и се сражава при щурма на Одринската крепост (24 – 26 март 1913). По време на Първата световна война (1915 – 1918) воюва на Южния фронт. През ноември 1925 г. емигрира в СССР и служи в Червената армия като началник-щаб на полк и дивизия, командир на полк, старши преподавател по история на военното изкуство във Военната академия „М. В. Фрунзе“. Участва в отбраната на Москва (1941). На 8 септември 1944 г. се завръща в България и заема длъжностите началник на Щаба на войската (1944 – 1947), заместник-министър на войната и началник на Генералния щаб (1947 – 1949), началник на Военна академия „Г. С. Раковски“ (1951 – 1954), заместник-министър на народната отбрана (1954 – 1956). Преминава в запаса на 21 април 1960 г. Автор на „Кратка история на военното изкуство“ Т. 1 – 2 (1960), „Коалиционни войни“ (1970) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІV степен 1 клас.