1 септември
1878, 1 септември
Сформирано е Военното училище. Със Заповед № 14 по Военното управление на Българската земска войска, издадена от императорския руски комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков, е назначен първият команден състав на Софийското военно училище. За негов началник е определен гвардейския капитан Николай Флейшер. Първият район на училището е зад днешния Централен военен клуб, където на 26 ноември то е официално открито и осветено. На 10 май 1879 г. завършва първият випуск офицери в състав 165 души, който дава на България талантливи и смели военачалници. В Сръбско-българската война (1885) и по време на Балканските войни (1912 – 1913) целият личен състав на училището получава назначение в частите на войската. През периода 1915 – 1918 г. са произведени четири випуска, които воюват по фронтовете на Първата световна война. На 9 април 1924 г. XXI Обикновено народно събрание приема специален Закон за признаване на училището за висше специално учебно заведение. От 1928 г. в него се обучават кадри за Въздушните и Морските войски, а след Втората световна война става основно учебно заведение за подготовка на офицерски кадри за Сухопътните войски. На 18 февруари 1945 г. за патрон на училището е определен Апостолът на свободата Васил Левски. От есента на 1958 г. то е преместено във Велико Търново. През юни 2002 г. военните училища във Велико Търново, Шумен и Долна Митрополия са обединени в Национален военен университет „Васил Левски“. Военното училище „Васил Левски“ е наградено с военен орден „За храброст“ І степен.
1888, 1 септември
„Блерио“, 1912 г.
В Русе е роден майор Симеон Петров (1888 – 1950). Завършва Военното училище в София (1907). Като поручик от 4-ти артилерийски полк е командирован да се обучава за пилот в летателната школа на конструктора Луи Блерио в Етамп, Франция (1912). След успешно положен изпит получава международно свидетелство за летателна правоспособност от Френския аероклуб. На 13 август 1912 г. извършва първия самостоятелен полет на български авиатор в родното небе с аероплан „Блерио-XI“. Участва в Балканските войни (1912 – 1913) като пилот от 2-ро аеропланно отделение и изпълнява разузнавателни задачи над Одрин, Чаталджа, Пирот, Враня и Ниш. На 22 ноември 1915 г. е назначен за началник на Аеропланното училище и на Аеропланната работилница. Ръководи изграждането на летище Божурище като модерна авиационна база. През 1918 г. командва 1-во аеропланно отделение, а след края на Първата световна война (1915 – 1918) е демобилизиран. Награден е с военен орден „За храброст“ IV степен 2 клас.
2 септември
1888, 2 септември
Теодоси Даскалов
В с. Горско Сливово, Севлиевско, е роден генерал от пехотата Теодоси Даскалов (1888 – 1945). Завършва Военното училище (1907) и Военната академия в София (1928). Участва в Първата балканска война (1912 – 1913) като командир на батарея от 5-и артилерийски полк. Сражава се при Лозенград, Люлебургаз и Чаталджа. През Първата световна война (1915 – 1918) командва отделение от 5-и артилерийски полк в боевете за Добрич, Кубадин и Черна вода. При управлението на БЗНС е уволнен от армията и излиза в запаса (1920 – 1924). След възвръщането му служи в Шуменския укрепен пункт (1924) и в 4-ти пехотен полк (1925). Последователно заема длъжностите главен редактор на военните издания (1927 – 1928), началник на отделение в Щаба на войската (1928 – 1929), началник-щаб на 4-та пехотна дивизия (1929), командир на 5-и артилерийски полк (1929 – 1930), преподавател във Военното училище (1930 – 1931), инспектор на класовете във Военното училище (1931 – 1932), военен аташе в Рим (1932 – 1934), началник-щаб на Трета военноинспекционна област (1934 – 1935), командир на 5-а пехотна дивизия (1935 – 1936) и началник на Четвърта военноиспекционна област (1936 – 1938). На 24 януари 1938 г. е назначен за Министър на войната. Ръководи модернизирането на Българската армия след Солунското споразумение (31 юли 1938 г.), отменило военните ограничения на Ньойския договор (1919). Участва в изготвянето на нов „Закон за военните сили на Царство България“ (1940), с който се възстановява задължителната военна повинност. Организира заемането на възвърнатата към България Южна Добруджа (1940) и на предоставените за временно администриране територии на Вардарска Македония, Западна Тракия, Западните покрайнини и Поморавието (1941), както и включването им във военнотериториалното деление на страната. На 11 април 1942 г. е повишен в чин генерал от пехотата и освободен от длъжността министър на войната поради колебанията му в правилността на провежданата политика. За дейността му в правителството на Богдан Филов, обвързало България с Третия райх и обявило война на Великобритания и САЩ, е осъден от Народния съд на смърт (1 февруари 1945). С решение №172 от 26 август 1996 г. на Върховния съд присъдата е отменена. Автор е на трудовете „Тактика на артилерията. Записки“ (1932), „Артилерията в боя“ (1937), „Подготовката на държавата за война“ (1943), „Театърът на войната през 1915 г.“ и др., на статии във вестник „Народна отбрана“ и в списанията „Военен журнал“, „Артилерийски преглед“ и „Съвременна пехота“. Награден е с военен орден „За храброст“ IV степен 1 и 2 клас.
5 септември
1893, 5 септември
Димитър Айранов
В Стара Загора е роден генерал-майор Димитър Айранов (1893 – 1950). Завършва Военното училище в София (1912). Служи в свитата на цар Борис ІІІ (1929) и заема длъжностите командир на Автомобилната дружина (1932), командир на 2-ри инженерен полк (1935), началник отделение в Инженерна инспекция (1935) и командир на 4-та пехотна дивизия, с която влиза във възвърнатата Южна Добруджа (1940). От 11 август 1941 г. до 9 септември 1944 г. е командир на Въздушни войски. Разработва и внедрява мирновременната и военновременната структура на българската авиация. С негова заповед през март 1943 г. започва строителството и организационното изграждане на летище Граф Игнатиево. Уволнен е от армията на 13 септември 1944 г., а на 15 март 1945 г. Народният съд го осъжда на доживотен затвор. Умира при неизяснени обстоятелства.
1916, 5 – 6 септември
Трета българска армия атакува и овладява Тутраканската крепост. В румънския план за водене на войната Тутракан е предвиден да бъде опорен пункт в отбраната до подвеждането на руски войски, а в последствие – плацдарм за общо настъпление на юг до линията Русе – Шумен – Варна. Замисълът на българското командване включва нанасяне на внезапен и бърз удар срещу модерното фортификационно съоръжение с многочислен гарнизон. Оперативна заповед № 17 от 3 септември на командващия
3-та армия предвижда извършване на главен удар със силите на 4-та пехотна дивизия в южния сектор на крепостта, атакуване на източния сектор от 1-ва пехотна бригада (1-ви и 6-и полк) на 1-ва пехотна дивизия и провеждане на демонстративни действия пред западния. За общ командир на войските е определен генерал-майор Пантелей Киселов. Щурмът на крепостта започва в 06.30 ч. с непосредствена артилерийска подготовка за разрушаване на фортовете. Под прикритието на артилерийския огън войските на 4-та пехотна дивизия достигат телените мрежи, където до 11 ч. са направени проходи и овладени фортовете № 5, 6, 7 и 8 в участъка на пробива. На 6 септември настъплението продължава и до 18, 00 ч. противниковата съпротива е напълно сломена. Овладяването на Тутраканската крепост само за два дни е една от големите победи на българската армия през Първата световна война (1915 – 1918). Румънската армия дава около 7500 убити, ранени и безследно изчезнали. В плен попадат 450 офицери, над 28 000 войници и огромно количество оръжие и боеприпаси. Загубите на българската армия възлизат на 1764 убити и безследно изчезнали и 7353 ранени. На мястото на форт № 6 от румънската укрепителна линия е разположен мемориалът „Военна гробница – 1916 г.“, където са погребани над 8000 воини от различни националности.
1944, 5 септември
от Германската легация в София,
8 септември 1944 г.
България излиза от Тристранния пакт. По решение на правителството страната прекратява дипломатическите отношения с Германия и й обявява война, която по тактически причини, свързани с изтеглянето на българските войски от Македония, трябва да влезе в сила на 8 септември. Същият ден (5 септември) в 19.00 ч. Съветският съюз обявява война на България, а в 11.00 ч. на 8 септември предните части на 3-ти украински фронт пресичат румънско-българската граница. Правителството на прозападната опозиция начело с Константин Муравиев нарежда да не се оказва съпротива на Съветската армия и веднага иска примирие, а на 7 септември прекъсва дипломатическите отношения с правителствата на Италия, Хърватска и Словакия. Отменени са всички ограничения върху българските евреи, възстановени са правата на политическите партии, разпуснати са организациите с фашистка и националсоциалистическа идеология, разформирана е жандармерията и е разпуснато ХХV ОНС. На 8 септември 1944 г. регентът проф. Богдан Филов подава оставка под натиска на правителството. В страната е обявено военно положение.
6 септември
1885, 6 септември
и Южна България“,
худ. Н. Павлович
В Пловдив е провъзгласено Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Организационната работа по извършването му е осъществена от Българския таен централен революционен комитет, в чийто състав са включени и офицерите майор Райчо Николов, майор Данаил Николаев, майор Сава Муткуров, майор Димитър Филов и др. На 5 срещу 6 септември войските под командването на майор Данаил Николаев, разположени в околностите на Пловдив, и Голямоконарската чета на Чардафон Велики влизат в Пловдив и обкръжават резиденцията на главния управител Гаврил Кръстевич. На 6 септември Източнорумелийското правителство е свалено и е обявена единна българска държава под скиптъра на княз Александър І. Жертви на акцията стават майор Райчо Николов, убит в Пловдив, и 5 въстаници от Чирпанската чета, загинали при сблъскване с войскова част при с. Калфата (дн. Съединение, Старозагорско). Съединението открива пред България повече възможности за завършване на националното обединение и я превръща в сериозен политически фактор на Балканите.
7 септември
1940, 7 септември
България си възвръща Южна Добруджа. След премахването на ограничителните военни клаузи през 1938 г., възвръщането на Южна Добруджа се превръща в главна стратегическа цел на българската външнополитическа програма за мирна ревизия на Ньойския договор. Основен обект на дипломатическата акция е Германия, която оказва силен натиск върху Румъния и я принуждава да се съгласи на преговори по Добруджанския въпрос, започнали на 19 август 1940 г. в румънския гр. Крайова. В състава на българската делегация, предвождана от пълномощния министър Светослав Поменов, са включени командващият 3-та армия генерал-лейтенант Георги Попов и началникът на Оперативното отделение полковник Иван Попов. Участието им в българо-румънските преговори допринася за очертаването на граничната линия в зависимост от топографските и тактическите условия и изгодите за отбраната на страната. На 7 септември 1940 г. в 15. 20 ч. двете страни подписват договор, който възстановява границата между България и Румъния от 1912 г. и донася националното освобождение на Южна Добруджа. Към Отечеството е възвърната територия от 7696 кв.км, населена изключително с българи и отнета с Ньойския договор (1919) в противовес на всякакви исторически и етнически реалности. Възвръщането на областта е сред най-значимите събития в живота на Третата българска държава и остава единствената териториална придобивка за страна от Тристранния пакт, призната от държавите на Антихитлеристката коалиция.
8 септември
1868, 8 септември
Велизар Лазаров
В Ловеч е роден генерал от пехотата Велизар Лазаров (1868 – 1941). Завършва Военното училище в София (1889) и служи в 1-ви пехотен софийски полк, Школата за запасни подпоручици и Военното училище. През Първата балканска война (1912 – 1913) командва 3-та дружина от
14-ти пехотен полк на 7-а пехотна рилска дивизия и се сражава при Царево село, Кочани и Радовиш. По време на Първата световна война е комендант на София (1915 – 1916) и командир на 1-ви пехотен софийски полк (1916 – 1918), с който воюва на Добруджанския и Южния фронт. След войната заема длъжностите командир на 1-ва пехотна софийска дивизия (1919 – 1921), началник на Софийския гарнизон (1923 – 1927) и на 1-ва военноинспекционна област (1927 – 1929). На 11 ноември 1929 г. е произведен в чин генерал от пехотата и зачислен в запаса. Председател е на Българския олимпийски комитет (1929 – 1941) и на Съюза на запасните офицери (1930 – 1932). Награден е с военен орден „За храброст“ IV степен 2 клас.
9 септември
1944, 9 – 23 септември
на Охридското езеро,
май 1941 г.
Боевете на 15-а пехотна охридска дивизия при Прилеп. От 9 септември 5-а армия в Македония започва да се оттегля към довоенните граници, при което се стига до стълкновения с германски части и съединения. Особено ожесточени боеве в района на Прилеп водят 15-и дивизионен артилерийски полк и две дружини от 45-и и 54-и пехотен полк в състава на 15-а пехотна дивизия. Командирът на дивизията полковник Димитър Младенов решава да води упорита отбрана до пристигането в Прилеп на другите части от дивизията, след което да продължи изтеглянето към заповядания район. По негова заповед на 9 септември войските на Прилепския гарнизон нападат немския батальон „Щрошке“ и пленяват 300 души, 60 моторни коли и складовете му. Немското командване оценява, че войските на 15-а пехотна дивизия сериозно застрашават оттеглянето на групата армии „Е“ и от 10 до 16 септември привлича допълнително към Прилеп три батальона, два артилерийски дивизиона и други сили, от които формира бойните групи „Гулман“ и „Пабст“. При поддръжката на изтребително-щурмова авиация тези бойни групи в продължение на 4-5 дни атакуват частите на 15-а пехотна дивизия. На 19 септември основната група на дивизията начело с командира полковник Димитър Младенов напуска Прилеп и заема за отбрана превала Мукос, с. Ореховац и прохода Плетвар. На 21 септември под прикритието на 10-и граничен участък българските части започват да се оттеглят към Велес. През следващия ден групата преминава р. Вардар между Велес и Градско и движейки се южно от Щип, се насочва към планината Плачковица. На 30 септември дивизията се съсредоточава в района на гара Симитли. От 9 до 23 септември 1944 г. Прилепският гарнизон блокира пътя Прилеп – Велес и спира изтеглянето на шест германски дивизии от групата „Е“ към Белград. При изтеглянето си от Вардарска Македония 15-а пехотна дивизия губи 138 убити, над 200 ранени и около 4500 пленени при Битоля. Загубите на противника възлизат на 1350 убити, ранени и пленени.
1944, 9 септември
на войната, 10 септември 1944 г.
България се присъединява към Антихитлеристката коалиция. На 9 септември 1944 г. отговорността за бъдещето на страната преминава в ръцете на Отечествения фронт. Получил подкрепата на СССР, САЩ и Великобритания, кабинетът на Кимон Георгиев се ангажира да спаси България от поредната национална катастрофа като я присъедини към Антихитлеристката коалиция. По време на разговорите между представители на новото българско правителство и командващия 3-ти украински фронт маршал Фьодор Толбухин, проведени на 10 септември в румънския гр. Черна вода, се разискват условията за примирието и участието на България във войната против Германия. Предложеното от българската делегация военно съдействие е прието и от 18 септември Българската армия преминава в оперативно подчинение на командващия 3-ти украински фронт. Българо-югославското военно взаимодействие е узаконено с подписаното на 5 октомври 1944 г. в гр. Крайова, Румъния, Споразумение между председателя на Националния комитет за освобождение на Югославия маршал Й. Б. Тито и министъра без портфейл Добри Терпешев. То дава възможност на България да воюва срещу Германия и да постигне по-благоприятни позиции при обсъждането на мирния договор. Процесът на присъединяване завършва с подписаното в Москва на 28 октомври 1944 г. Съглашение за примирие между правителството на България, от една страна, и правителствата на Съветския съюз, Великобритания и САЩ, от друга.
10 септември
1905, 10 септември
Кръстю Атанасов
В с. Поповяне, Самоковско е роден полковник Кръстю Атанасов (1905 – 1978). Завършва Морското машинно училище във Варна (1927), Аеропланното училище в Казанлък и Военното училище в София (1932). Лети в морското въздушно ято и специализира висш пилотаж в Груджонс, Полша. През 1939 г. е назначен за началник на Изтребителната школа и обучава стотици защитници на българското небе. От есента на 1941 г. командва 682-ро изтребително ято за охрана на Черноморското крайбрежие, а от март 1942 г. отново е началник на Изтребителната школа. Начело на четворка учебни изтребители „Авиа-135“ се включва в действията по отразяване на въздушния удар срещу София на 30 март 1944 г. В района над Берковица – Враца заедно с подпоручик Димитър Сотиров атакува и поврежда американски бомбардировач Б-24 „Либърейтър“. От 9 август 1944 г. поема командването на 3/6 орляк и на следващия ден влиза с него във въздушен бой с противника. Над Пирот заедно с подпоручик Петър Бочев сваля Б-24 „Либърейтър“, който пада при Нишка баня. На 14 септември 1944 г. е назначен за командир на 6-и изтребителен полк и участва в първия период на войната срещу Германия. За проявен героизъм е произведен в чин майор на 1 ноември 1944 г. До 1948 г. командва смесената авиационна дивизия, след което е уволнен. До края на Втората световна война участва в 13 въздушни сражения и постига 8 въздушни победи. Награден е с военен орден „За храброст“ ІV степен 2 клас.
12 септември
1916, 12 септември
Започва Битолското настъпление на съглашенските войски. За възвръщане на загубените по време на Леринската операция позиции и за овладяване на Битоля съглашенското командване предприема контранастъпление срещу 1-ва армия в Македония, отбраняваща линията Малко Преспанско езеро – Лерин – вр. Каймакчалан – вр. Мала Рупа. Като най-близка цел е набелязано овладяването на българските позиции по билото на Нидже планина, което да прерасне в настъпление към Битоля. Първоначалният удар на превъзхождащата в жива сила 34-хилядна сръбско-френска групировка, е насочен срещу 8-а пехотна тунджанска и 3-та пехотна балканска дивизия. Понесла значителни човешки и материални загуби, подложена на масиран артилерийски огън и постоянно редуващи се пехотни атаки, на 14 септември 8-а дивизия отстъпва от позициите си по гребена на планината Малка Нидже и се изтегля към Лерин.
В продължение на 18 дни и нощи сръбската Дринска дивизия засипва скалистия връх Каймакчалан (2524 м) в Нидже планина, отбраняван от 1-ва бригада на 3-та пехотна дивизия, с унищожителен артилерийски огън. Окопите са заринати, телените мрежи –разкъсани, укритията – съборени. Към 19 септември броят на защитниците му (11-и пехотен сливенски полк, подкрепен от отделни дружини от 33-ти, 43-ти, 46-и, 56-и, 58-и и 55-и пехотен полк) намалява наполовина. В една от дружините на 46-и пехотен полк остават живи само един офицер и 86 войници. Когато противникът прониква в предните окопи командирът на 11-и пехотен сливенски полк полковник Никола Христов и командирът на бригадата полковник Алекси Попов повеждат малцината живи в контраатака. На 30 септември 1916 г. българските батареи и окопи на Каймакчалан замлъкват завинаги. Сред черната лава от кипнала земя, камъни и кръв, някои от оцелелите загубват разсъдъка си, а други оглушават от денонощната стрелба. Огромният брой жертви (1927 загинали, 6067 ранени), малобройната артилерия, недостигът на боеприпаси, пълното унищожаване на телените заграждения, укритията и окопите, принуждават 1-ва бригада от 3-та пехотна дивизия да се оттегли на нова позиция около вис. 1881 в Нидже планина.
14 септември
1838, 14 септември
В с. Къкрина, Ловешко, е роден Христо Иванов. Известен сред другарите си като Големия, Книговезеца, Ловчалията и Войводата, той е сред най-забележителните дейци на българското националноосвободително движение, близък другар и съратник на Васил Левски.
Христо Иванов завършва взаимното училище „Свети Апостоли“ в Ловеч и се занимава с кожухарство и подвързачество. От края на 1860 г. пребивава в Белград, където усвоява модерния по онова време книговезки занаят. Работи като книговезец при различни майстори и в Сръбската правителствена книговезница. През 1862 г. постъпва в Първата българска легия и участва в сраженията за Белградската крепост. Тук се сближава с Васил Левски, с когото го свързва приятелство за цял живот, със Стефан Караджа и Матей Преображенски. След разпускането на Легията и кратък престой в Букурещ се установява в Пловдив, където по лична покана на Хр. Г. Данов започва работа в неговата книговезница. Съдейства за освобождаването на В. Левски от пловдивския затвор.
През 1867 г. Хр. Иванов постъпва във Втората българска легия и след положени изпити е произведен във военно звание капрал (ефрейтор). От 1868 г. работи като книговезец в Търново. Става един от основните сподвижници на Апостола в изграждането на Вътрешната революционна организация. Натоварен е с организирането на тайната полиция и има голям принос в създаването и функционирането на тайната поща по канала Търново – Русе – Гюргево – Букурещ. Полага основите на Търновския таен революционен комитет (1870 г.), придружава Левски при обиколките му из Търновско и Габровско и участва в събранията на местните комитети. Съзнателната му и предана революционна дейност е високо оценена от Левски, който го снабдява със специално пълномощно като негов помощник.
След избухването на Априлското въстание (1876 г.) Хр. Иванов ръководи чета в Троянския балкан. По време на Руско-турската война (1877 – 1878 г.) участва в освобождаването на Ловеч и начело на доброволческа чета оказва ценна помощ на руското командване. В Сръбско-българската война (1885 г.) организира доброволческа чета в помощ на обсадения Видин. Деен член на Народно-либералната партия (стамболовисти) и народен представител от Ловеч в VI Обикновено народно събрание (1890 – 1893 г.). Умира в Търново на 29 януари 1898 г. Оставя ценни „Спомени“ за националноосвободителните борби.
1860, 14 септември
Димитър Гешов
В Свищов е роден генерал от пехотата Димитър Гешов (1860 – 1922). Завършва Пехотното юнкерско училище в Одеса, Русия (1880) и служи в 11-а пехотна орханийска дружина. Участва в Сръбско-българската война (1885) като ротен командир в 3-ти пехотен бдински полк и воюва при Брезник и Пирот. След войната командва 3-ти пехотен резервен и 4-ти пехотен плевенски полк. От 1903 г. е командир на 1-ва бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия, с която воюва в Първата балканска война (1912 – 1913) в района на Родопите. През декември 1912 г. поема командването на 2-ра пехотна тракийска дивизия и се сражава при Сяр, Драма и Ксанти. По време на Втората балканска война (1913) ръководи действията на дивизията при Криволак, Неготин и Калиманци, а в Първата световна война (1915 – 1918) – при Криволак, Дойран и Фурка. От декември 1916 до декември 1917 г. командва 1-ва армия и отстоява позициите при Дойран и р. Вардар, след което е назначен за началник на Моравската военноинспекционна област (1918 – 1919) и за инспектор на пограничните войски (1919). На 1 юли 1919 г. е произведен в чин генерал от пехотата, а в края на годината е уволнен от армията. Награден е с военен орден „За храброст“ III степен 2 клас.
15 септември
1863, 15 септември
Атанас Назлъмов
В Болград, Бесарабия, е роден генерал-лейтенант Атанас Назлъмов (1863 – 1935). Завършва Военното училище в София (1882) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1891). Участва в Сръбско-българската война (1885) като ординарец при началника на левия фланг на Сливнишката позиция и се сражава при Сливница и Пирот. След войната служи в 3-ти конно-жандармерийски полк (1885 – 1886) и 3-ти конен полк (1887 – 1891). Последователно заема длъжностите старши адютант (1892 – 1893) и началник-щаб на Кавалерийската дивизия (1893 – 1898), началник на Статистическо-топографическото отделение в Щаба на армията (1898 – 1899), командир на 1-ви конен полк (1899 – 1904), помощник-началник на Щаба на армията (1904 – 1905) и началник на Военното училище (1905 – 1907). От 1907 до 1910 г. е началник на Щаба на армията и ръководи разработването на нов оперативен план за война с Османската империя. През Първата балканска война (1912 – 1913) командва Кавалерийската дивизия, с която води разузнавателни действия пред фронта на 1-ва и 3-та армия в Лозенградската и Люлебургаз – Бунархисарската операция. Заедно с дивизията воюва при Чаталджа (4 – 5 ноември 1912) и охраната на морския бряг от Родосто до Ерекли. По време на Първата световна война (1915 – 1918) е началник на отбраната по р. Дунав в участъка Тутракан – Силистра и командващ войските, действащи по левия бряг на р. Дунав. На 15 юли 1918 г. е назначен за началник на българските войски в Добруджа. През ноември 1918 г. преминава в запаса. Автор е на книгите „Действията на кавалерийската дивизия в 1912 г. и 1916 г. в Добруджа“ (1927) и „Материали за историята на войната 1912 – 1913 г. Действията на Кавалерийската дивизия. Част I – II“ (1913; 1931). Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 1 и 2 клас и ІV степен 2 клас.
16 септември
1890, 16 септември
Константин Лукаш
В Пловдив е роден генерал-лейтенант Константин Лукаш (1890 – 1945). Завършва Военното училище (1909) и Военната академия в София (1926). Участва в Балканските войни (1912 – 1913) като ротен командир в
21-ви пехотен средногорски полк. По време на Първата световна война (1915 – 1918) последователно заема длъжностите командир на рота в 57-и пехотен драмски полк, командир на взвод в Школата за запасни офицери, младши адютант в щаба на 4-та пехотна преславска дивизия, командир на рота и дружина в 16-и пехотен ловчански полк, офицер за поръчки в щаба на 4-та пехотна дивизия, командир на взвод във Военното училище и помощник-началник на Оперативната секция в Щаба на Действащата армия. След войната е командир на дружина в 21-ви пехотен полк (1919), строеви адютант при Щаба на 2-ра военноинспекционна област (1920), началник на 10-и пограничен участък (1922). През 1927 – 1928 г. служи в Школата за запасни офицери, след което става инспектор на класовете във Военното училище (1928 – 1931), флигел-адютант в Свитата на цар Борис III (1932 – 1934), началник-щаб на 4-та военноинспекционна област (1934 – 1935), командир на 1-ва пехотна софийска дивизия (1935 – 1938) и началник на 1-ва армейска област (1938 – 1941). От 11 август 1941 до 11 май 1944 г. е началник на Щаба на войската. Под негово ръководство се преработва плана за военновременната организация, развръщане и мобилизация на Българската армия. На 21 септември 1944 г. е арестуван и по-късно осъден на смърт от Народния съд. Награден е с военен орден „За храброст“ IV степен 2 клас.
1918, 16 – 19 септември
Отбранителните действия на 9-а пехотна плевенска дивизия при Дойран. В хода на подготовката за офанзива в Македония, командването на Солунската армия формира три ударни групировки – лява, средна и дясна. Дясната група в състав от четири английски и две гръцки дивизии (60 000 души с 231 оръдия) трябва да настъпи по долината на Вардар и да извърши пробив на фронта Вардар – Дойранското езеро. Там се отбраняват войските на 9-а пехотна плевенска дивизия, които заемат 14-километров участък от вис. Голяма Варовита до западния бряг на Дойранското езеро. Противникът предвижда да нанесе главен удар в направление на височините Дуб и Калатепе със силите на усиления 12-и английски корпус под командването на генерал Уилсън. Превъзходството му в сили и средства е между 2,5 и 3,5 пъти. Настъплението е предшествано от 48-часова артилерийска подготовка, по време на която английската и гръцката артилерия изстрелват над 160 000 снаряда и провеждат 14 газови атаки с 10 000 снаряда. На 18 септември към 05.00 ч. 12-и английски корпус атакува източния сектор на българската отбрана, а на следващия ден главният удар е пренесен в центъра на отбраната. Генерал Владимир Вазов въвежда в боя резервите, които заедно с първоешелонните части провеждат контраатака, преминала в ожесточен ръкопашен бой. Девета пехотна плевенска дивизия нанася тежко поражение на противника и не му позволява да овладее позициите й. Действията при Дойран са образец на много добре организирана отбрана, водена с изключителен героизъм и себеотрицание. В тежките кръвопролитни боеве противникът губи 11 673 убити и 547 пленени. Българските загуби възлизат на 518 убити, 998 ранени и 1210 безследно изчезнали.
17 септември
1912, 17 септември
за фронта, септември 1912 г.
С Указ №5 на цар Фердинанд І в България е обявена обща мобилизация. Посрещната с ентусиазъм, мобилизацията се провежда организирано и завършва предсрочно. За прикриване съсредоточаването на войските е създадена Прикриваща армия (Хасковски отряд, 8-а и 3-та пехотна дивизия, Сборна конна бригада и Конна дивизия) с командващ генерал-лейтенант Никола Иванов. Военното училище и Школата за запасни подпоручици са разформирани, а личният състав получава назначение в строевите части. За осем денонощия броят на мобилизираните офицери, подофицери и войници достига 599 879, сведени в 358 дружини, 262 батареи и 48 ескадрона. От тях 366 209 души се числят в Действащата армия, а останалите – в Народното опълчение, доброволческите формирования (Македоно-одринско опълчение и 52 чети), допълващите и граничните части. Едновременно с мобилизацията се извършва съсредоточаване на частите към районите на военните действия. Първа армия начело с генерал-лейтенант Васил Кутинчев се групира в района на Тополовград от двете страни на р. Тунджа. Втора армия с командващ генерал-лейтенант Никола Иванов е разположена в района на Хасково – Любимец – Симеоновград. Трета армия на генерал-лейтенант Радко Димитриев е съсредоточена в района източно от Ямбол и разположението й остава неизвестно за турското командване. Общият фронт на трите армии е около 120 км и те са готови преди противника да започнат военни действия. Седма пехотна рилска дивизия с командир генерал-майор Георги Тодоров заема района на Кюстендил и Дупница за настъпление по Струмското направление. В района Ракитово – Батак – Чепеларе се развръща Родопският отряд под командването на генерал-майор Стилиян Ковачев, а в района на Хасково – Хасковският отряд с командир полковник Васил Делов.
18 септември
1859, 18 септември
Панайот Бърнев, худ. Д. Гюдженов
В Ески-Джумая (дн. Търговище) е роден генерал-лейтенант Панайот Бърнев (1859 – 1934). Завършва Военното училище в София (1883). Служи в пехотата и като флигел-адютант на княз Фердинанд (1900). По време на Балканските войни (1912 – 1913) е командир на 6-и пехотен търновски полк, с който се сражава в Източна Тракия при Гечкенли, Селиолу, Люлебургаз, Бунархисар и срещу сръбските войски в поречието на р. Нишава. През Първата световна война (1915 – 1918) поема командването на 5-а пехотна дунавска дивизия и участва в бойните действия на 2-ра армия в Македония. На 31 октомври 1918 г. е повишен в чин генерал-лейтенант, след което излиза в запаса. Награден е с военен орден „За храброст“ III степен 2 клас.
19 септември
1941, 19 септември
В Стара Загора е формиран 2-ри армейски пехотен попълващ полк. От 30 октомври 1941 до 20 май 1942 г. полкът е на югоизточната граница. На 15 юни 1942 г. е разформиран, а в началото на декември 1943 г. – отново сформиран и включен в състава на 1-ви корпус в Сърбия. От 20 декември 1943 до 10 септември 1944 г., когато е разформиран, носи името 122-ри пехотен полк. На 10 януари 1945 г. полкът отново е мобилизиран и преименуван в 1-ви армейски пехотен попълващ полк с командир полковник Георги Консулов. Участва във втория период на войната срещу Германия (1944 – 1945) в състава на
1-ва българска армия. В ожесточените сражения при унгарските села Мат и Гордиша по време на Дравската отбранителна операция загиват 192-ма бойци от 1-ви армейски попълващ полк.
1944, 19 септември
Започва подготовка на Българската армия за войната срещу Германия. От 19 до 25 септември е проведена обща мобилизация, в резултат на която личният състав на българската армия достига 474 000 души с над 3100 оръдия и минохвъргачки, 97 средни и 38 леки танка, 270 бойни самолета и 24 кораба. До края на септември от войската са отстранени 336 офицери, оценени като нелоялни към властта на Отечествения фронт. За командващи армии, командири на съединения и в щаба на войската са назначени 45 запасни офицери – членове на Военния съюз и на Отечествения фронт, уволнени през 1935 – 1937 г. На 651 командири от Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) са присвоени офицерски звания. Българският Щаб на Главното командване не разполага с предварително разработен план за война с доскорошния съюзник и поради това в кратки срокове е подготвен „План за настъпление на българските войски на Запад“. Той предвижда разгромяване на част от балканските сили на Вермахта, прекъсване възможностите им за придвижване на север и освобождаване на Южна Сърбия, Вардарска Македония и Косово. Стратегическите задачи включват преграждане на комуникациите на групата армии „Егея“ по долините на реките Морава и Вардар и в Косово поле, както и осигуряване левия стратегически фланг на Съветската армия. За действия срещу противника южно от Стара планина на българо-югославската граница към края на септември 1944 г. са съсредоточени 14 български дивизии и бригади, сведени в три отделни армии – 2-ра, 1-ва и 4-та за настъпление по Софийско – Нишкото, Кюстендилско – Скопското и Горноджумайско – Велешкото оперативно направление.
21 септември
1898, 21 септември
Борис Рогев
В с. Войводино, Варненско, е роден капитан I ранг Борис Рогев (1898 – 1976). Завършва Военното училище в София (1920) и Висшия курс за морски офицери при Флота (1921). Служи в морските специални школи, в отрядите миноносци и в Дунавската пристанищна и крайбрежна полицейска служба в Русе. Специализира астрономия и навигация в Парижкия университет (1927 – 1931) и получава научна степен по математика, физика и астрономия. През 1932 г. е назначен за началник на Хидрографското отделение към Държавния военен географски институт. С кораба „Камчия“ проучва и картографира в мащаб 1:10 000 Варненския залив (1933). Под негово ръководство са извършени хидрографски проучвания на отделни участъци от северното крайбрежие на Егейско море и магнитни измервания във Варненския и Бургаския залив (1942 – 1944). От 1946 до 1951 г. е началник на Държавния военен географски институт, а след това – началник на катедра „Математика“ и преподавател по топография във Военна академия „Г. С. Раковски“. През 1954 г. се уволнява от армията и преминава в запаса. Автор е на 25 научни труда в областта на хидрографията, математическата геодезия и астрономията.
1940, 21 септември
в Южна Добруджа, 21 септември 1940 г.
Българската войска навлиза в Южна Добруджа. Операцията по заемането на Южна Добруджа е възложена на 3-та армия (4-та пехотна преславска дивизия, 1-ва бърза дивизия, 4-ти граничен полк), усилена с флотски части (стражевият кораб „Бургас“, три торпедоразрушителя, два катера и рота морска пехота), под командването на генерал-лейтенант Георги Попов. Съгласно разработения план възвърнатата територия е разделена на четири зони, които трябва да се заемат последователно в срок до 1 октомври 1940 г. Със специална заповед от 21 септември 1940 г. цар Борис ІІІ нарежда на армията в 9.00 ч. да навлезе в градовете и селата на Южна Добруджа. Министърът на войната генерал-лейтенант Теодоси Даскалов командва колоната, настъпваща към Тутракан. Войските по направлението Варна – Балчик – Добрич са под командването на генерал-лейтенант Георги Попов. Начело на флотската групировка, предназначена за действия по Черноморското крайбрежие, е командващият морските войски капитан І ранг Асен Тошев. В указания срок 3-та армия излиза на границата от 1912 г., а силите на флота заемат всички пристанища и крайбрежието от Балчик до Дуранкулак. Само за 10 дни Южна Добруджа е приобщена към Отечеството и по мирен начин е постигната една част от целите за национално обединение. Възвърнатата област е включена във военнотериториалното деление на страната. Формирани са и се установяват като постоянни гарнизони 31-ви пехотен полк в Силистра, 46-и пехотен полк в Добрич и въздушна част, базирана на летище Балчик.
22 септември
1912, 22 септември
Михаил Савов на фронта, октомври 1912 г.
С Височайша заповед №1 на цар Фердинанд І е създадена Обща главна квартира. Стратегическото ръководство на войските през Първата балканска война (1912 – 1913) се осъществява от Главно командване, Щаб на Действащата армия (Оперативен отдел, Цензурно-картографски отдел, Управление на инспектора на Артилерията, Управление на инспектора на Инженерните войски, Санитарна инспекция), Главно тилово управление (Щаб, Главно интендантство, Главно управление на съобщенията и етапите) и Военносъдебна част (Полево главно военно прокурорство). Цар Фердинанд І възлага на себе си Главното командване на Действащата армия. За свой помощник назначава генерал-лейтенант Михаил Савов, а за началник на Щаба на Действащата армия – генерал-майор Иван Фичев. Задачата на Щаба на Действащата армия е да организира и ръководи бойните действия на войските. Организирането на хранителното, вещевото и паричното доволствие на частите е поверено на Главно тилово управление. За комендант на Общата главна квартира е назначен началникът на разформираната Кавалерийска школа, от чийто постоянен състав са създадени Ординарчески ескадрон, Комендантска секция, Стражарски ескадрон и Стражарска рота. На 30 септември 1912 г. Общата главна квартира се установява в Стара Загора. Градът е център на телеграфните съобщения в Южна България и дава възможност за връзка с всички войскови части и учреждения на фронта, както и с останалата част на Царството. Седалището на Главната квартира остава там до 25 октомври 1912 г., когато във връзка с отдалечаването от театъра на активните бойни действия, който доближава Чаталджанската укрепена линия, е преместена в Лозенград, Източна Тракия.
23 септември
1869, 23 септември
при Чаталджа, 1912 г.
В Габрово е роден генерал-лейтенант Христо Бурмов (1869 – 1936). Завършва Военното училище в София (1889) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1898). Служи в 4-ти артилерийски полк, а от 1900 г. е приведен в Генералния щаб и заема строеви длъжности. През 1904 – 1910 г. е военен аташе в Рим. Участва в Първата балканска война (1912 – 1913) като началник-щаб на 3-та пехотна балканска дивизия, която се отличава в боевете при Одрин и Чаталджа. Във Втората балканска война (1913) се сражава срещу гръцката армия при Кукуш и Пехчево. От март 1914 г. е началник на Школата за запасни подпоручици, а в края на 1914 г. заема длъжността началник-щаб на 1-ва военноинспекционна област. По време на Първата световна война командва 3-та бригада от 7-а пехотна рилска дивизия (1915 – 1916), 10-а пехотна беломорска дивизия (1916 – 1917) и 2-ра пехотна тракийска дивизия (1917 – 1918). На 15 юли 1918 г. е назначен временно за началник на Щаба на Действащата армия и координира в оперативно отношение бойните действия до края на войната. От 10 октомври 1918 г. е началник на 2-ра военноинспекционна област. През 1919 г. преминава в запаса и се занимава с научна работа. Става първият председател на открития през 1932 г. Военнонаучен институт. На 6 май 1936 г. е повишен в чин генерал-лейтенант. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас и ІV степен 2 клас.
24 септември
1859, 24 септември
Радко Димитриев
В с. Градец, Сливенско, е роден генерал-лейтенант Радко Димитриев (1859 – 1918). Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като преводач в Лейбгвардейския улански полк. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1884). Служи в 1-ва пехотна пловдивска дружина и се включва в подготовката на Съединението (1885) и неговата военна защита. През Сръбско-българската война (1885) е помощник-началник щаб на Западния корпус. Участва в детронирането на княз Александър І (1886), след което емигрира в Русия и постъпва в руската армия. През 1898 г. се завръща и заема длъжностите старши адютант в щаба на 5-а пехотна дунавска дивизия (1898 – 1899), началник на Административното (1899 – 1900) и Оперативното отделение (1900 – 1902), помощник-началник на Щаба на армията (1902 – 1904). На 1 януари 1905 г. е назначен за началник на Щаба на армията. Ръководи разработването на втория оперативен план за война с Османската империя и превъоръжава Българската армия със съвременни системи пехотно и артилерийско въоръжение. От 1907 до 1912 г. е началник на 3-та военноинспекционна област. На 17 септември 1912 г. поема командването на 3-та армия, с която воюва през Първата балканска война (1912 – 1913). Допринася за разгрома на противника в Лозенградската (9 – 11 октомври 1912) и Люлебургаз – Бунархисарската операция (15 – 19 октомври 1912). Под негово командване Съединените 1-ва и 3-та армия атакуват силно укрепената Чаталджанска позиция (4 – 5 ноември 1912). По време на Втората балканска война (1913) е помощник-главнокомандващ на Действащата армия, след което заема длъжността началник на 3-та военноинспекционна област. През Първата световна война (1915 – 1918) служи в руската армия. След Февруарската революция (1917) излиза в запаса. На 18 октомври 1918 г. заедно с около 100 генерали и офицери е разстрелян от есерите край Пятигорск, Русия. Автор е на книгите „Боевете и операциите около Шипка във войната 1877 – 1878“ (1902) и „Трета армия в Балканската война 1912 г.“ (1922). Награден е с военен орден „За храброст“ ІІ степен и ІV степен 2 клас.
25 септември
1863, 25 септември
Иван Колев
В с. Бановка, Бесарабия, е роден генерал-лейтенант Иван Колев (1863 – 1917). Завършва българската гимназия в Болград, Бесарабия (1882), Военното училище в София (1887) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1894). През Сръбско-българската война (1885) е доброволец от Ученическия легион. Служи като командир на ескадрон в 3-ти конен полк (1887 – 1890), командир на Конно-сапьорна команда (1890 – 1892), старши адютант при 1-ва пехотна софийска дивизия (1894 – 1897), командир на ескадрон в 4-ти конен полк (1897), офицер за особени поръчки (1898 – 1900) и старши адютант в Кавалерийската инспекция (1900 – 1902), помощник-командир на Лейбгвардейския конен полк (1902 – 1904) и началник-щаб на Кавалерийската инспекция (1904 – 1908). На 4 октомври 1908 г. е назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк (1908 – 1912). По време на Първата балканска война (1912 – 1913) е офицер за поръчки към Главната квартира на Действащата армия и началник-щаб на 3-та армия (от декември 1912). Във Втората балканска война (1913) заема длъжността началник-щаб на 1-ва резервна и на 5-а отделна армия. От 21 октомври 1913 г. поема командването на 1-ва конна бригада, а от октомври 1914 г. – на 10-а пехотна беломорска дивизия. Укрепва Беломорската брегова граница и на 22 януари 1916 г. успява да отблъсне опита за десант на английски и френски военни кораби при Порто Лагос. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като командир на 1-ва конна дивизия (1916 – 1917) и инспектор на конницата, с която воюва на Добруджанския фронт при Курт Бунар, Кочмар, Кара Пелит, Добрич, Мустафа Ачи, Кара Мурад, Мачин и Тулча. Поради заболяване напуска фронта и заминава на лечение във Виена, където умира на 29 юли 1917 г. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІ степен и ІІІ степен 1 и 2 клас.
1982, 25 – 30 септември
Българската армия участва в оперативно-стратегическото учение на Варшавския пакт „Щит-82“. Съгласно плана на територията на Източна България и в прилежащата акватория на Черно море се провежда настъпателна операция на фронта на Приморското настъпление във взаимодействие със силите на Обединения черноморски флот, ВМС на България и Румъния, военнотранспортно подразделение от ВВС на Полша, оперативни групи на Чехословакия и Унгария, Одеския военен окръг и въздушнодесантна дивизия от ВВС на Съветския съюз. Учението отработва взаимодействието на съединения и части на видовете въоръжени сили и родовете войски на съюзните армии в случай на масирано чуждо нападение по въздух, суша и вода. То включва разузнавателни операции и операции за пробив, въздушнодесантни атаки, въздушна и морска подкрепа на пехотата и десантни операции по брега на Черно море. В него участват над 60 000 бойци, около 800 танка, 1100 БТР и бойни машини, над 1000 оръдия, 508 самолета и вертолета, 10 000 транспортни средства и 16 ракетни пускови установки. Краят на най-голямото бойно учение в историята на Българската армия е отбелязан на 1 октомври 1982 г. в Бургас със заключителен тържествен парад.
26 септември
1881, 26 септември
Никола Бакърджиев
В Търново е роден генерал от пехотата Никола Бакърджиев (1881 – 1954). Завършва Военното училище в София (1901) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1907). Участва в Балканските войни (1912 – 1913) като помощник-началник на Оперативната секция при Щаба на Действащата армия и в Първата световна война (1915 – 1918) – като началник на Оперативното отделение и командир на дружина в 1-ви пехотен софийски полк. Отличава се при атаката на Тутраканската крепост (септември 1916). След войната заема длъжностите временен началник на Военноисторическото отделение при Щаба на армията (1919), командир на 3-ти пехотен полк (1920) и на 7-а пехотна дивизия (1921), председател на Военноисторическата комисия (1922) и началник на 2-ра военна област (1923). През 1926 – 1929 г. и 1931 – 1934 г. ръководи Щаба на армията, а от 1929 до 1931 г. е министър на войната. Има големи заслуги за преодоляване на военните ограничения на Ньойския договор (1919) и за реорганизацията и усъвършенстването на войската. Разработва първия след войната план за военновременно развръщане на Българската армия. На 16 май 1934 г. е повишен в чин генерал от пехотата и освободен от действителна военна служба. Награден е с военен орден „За храброст“ III степен 2 клас и IV степен 1и 2 клас.
30 септември
1867, 30 септември
Константин Жостов
В с. Гайтаниново, Благоевградско, е роден генерал-майор Константин Жостов (1867 – 1916). Завършва Военното училище в София (1887) и Висшия артилерийски курс във Виена (1897). Участва в Сръбско-българската война (1885) като доброволец от Ученическия легион. Служи в 3-ти артилерийски полк (1887 – 1901) и Артилерийската инспекция (1901 – 1905), след което е военен аташе във Виена (1905 – 1907), Санкт Петербург (1907) и Париж (1907 – 1909). Последователно заема длъжностите началник-щаб на 8-а пехотна тунджанска дивизия (1909 – 1910), командир на 3-ти артилерийски полк (1910 – 1912) и началник на Школата за запасни подпоручици в София (1912). През Първата балканска война (1912 – 1913) е началник-щаб на 3-та армия в боевете при Лозенград и на съединените 1-ва и 3-та армия – при Люлебургаз и Бунархисар. От 1913 до 1915 г. командва 1-ва бригада от 7-а пехотна рилска дивизия, а от 25 април 1915 г. поема командването на дивизията. На 7 септември 1915 г. е назначен за началник на Щаба на Действащата армия. Ръководи общата мобилизация на Българската армия за участие в Първата световна война (1915 – 1918) и допринася за успешното й настъпление в Сърбия и Македония. Умира внезапно на 30 август 1916 г. в Кюстендил, където се намира Главната квартира на Действащата армия. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІ степен и ІІІ степен 2 клас.
1961, 30 септември
Създаден е 10-и смесен авиационен корпус. С Указ № 480 на Президиума на Народното събрание е сформирано най-мощното оперативно-тактическо авиационно съединение в историята на българските ВВС, предназначено за непосредствено осигуряване войските на бойното поле. За първи негов командир е назначен генерал-майор Симеон Симеонов, а за началник на щаба – полковник Йордан Миланов. През 1962 г. съединението включва 15-и, 21-ви и временно придаден 19-и изтребителен авиополк, 22-ри и 25-и изтребително-бомбардировъчен авиополк, 26-и разузнавателен авиополк, 16-и транспортен авиополк, 44-ти вертолетен авиополк, 10-и отделен свързочен батальон и отделен радиотехнически батальон. През 1993 г. 10-и смесен авиационен корпус преминава към базова организация, а от 1 септември 1996 г. се реорганизира в корпус Тактическа авиация. През 2006 г. Главният щаб на ВВС, корпус ПВО и корпус Тактическа авиация са реорганизирани в Щаб на ВВС, подчинен на Генералния щаб на Българската армия.