Работно време

Експозиция
сряда – неделя: 10.00 – 18.00 ч.

Във връзка с ремонтни дейности Националният военноисторически музей няма да бъде отворен за посетители
от 15 юни до 31 юли 2024 г.

Администрация
понеделник – петък: 8.30 – 17.00 ч.

Продажба на билети
до 17.00 ч.

Билети

Деца (до 7 г.) – Вход безплатен
Учащи – 2 лв
Възрастни – 10 лв
Семеен – 12 лв

Намерете ни

Адрес: ул. “Черковна” № 92
Тел: + 359 2/946 1805

Виж повече

Февруари

февруари

1018, февруари

Битолският надпис на цар Иван Владислав
Битолският надпис на цар Иван Владислав

При Драч (дн. Дуръс, Албания) умира цар Иван Владислав (987 – 1018) (1015 – 1018). Възкачва се на престола след смъртта на братовчед си цар Гаврил Радомир, пренася столицата в Битоля и продължава борбата за съхраняване на българската държава. Мраморна плоча с надпис на старобългарски език съобщава, че цар Иван Владислав е „родом българин“ и като „самодържец български“ възобновил Битолската крепост за „…убежище и спасение…на българите…“ от византийското нашествие. Намира смъртта си при обсадата на крепостта Драч в последната битка от многовековната борба между Първата българска държава (6811018) и Византия.

1206, февруари

Калояновата конница, худ. Васил Горанов

Цар Калоян (1197 – 1207) провежда военен поход срещу Латинската империя. На 31 януари 1206 г. българският владетел овладява Русион (дн. Рускьой, Турция) и осъществява една от най-блестящите си операции в Източна Тракия. С помощта на военна хитрост латинците са изкарани извън крепостта, а 7-хилядна войска от българи, кумани и гърци незабелязано ги обкръжава и разбива. В сражението загиват почти всичките 120 рицари, сред които началникът на гарнизона Тиери дьо Термонд, убити и пленени са много войници. След тази голяма победа цар Калоян начело на съюзните войски превзема Родосто, Перинт, Аркадиопол, Месина, Чорлу и др. става пълновластен господар на повечето тракийски градове. Мащабните военни действия имат за цел присъединяването и приобщаването на цяла Тракия към българската държава.

1323, февруари

Източната порта на Филипопол
Източната порта на Филипопол

Начало на четиримесечната обсада на Филипопол (дн. Пловдив). Цар Георги Тертер II (1321 – 1322) превзема Филипопол (лятото на 1322) и разполага в него многочислен гарнизон от 1000 конници българи и алани и 2000 тежко въоръжени пехотинци под командването на Иван Русина. През февруари 1323 г. император Андроник ІІІ Палеолог предприема военен поход за връщането на града в границите на Византия. В продължение на четири месеца българските защитници храбро отбраняват крепостта. За да преодолее упоритата им съпротива противникът използва специална обсадна машина на 16 колела, задвижвана от 100 души. Огромната дървена постройка, която в горната си част има кула с 5 площадки и по осем души с арбалети на всяка от тях, пропада в цистерна за събиране на вода при придвижването й пред крепостната стена. Обсадата е прекратена и византийските войски се оттеглят.

1 февруари

1882, 1 февруари

Владимир Димитров – Майстора рисува генерал Георги Тодоров, командир на 7-а пехотна рилска дивизия
Владимир Димитров – Майстора рисува генерал Георги
Тодоров, командир на 7-а пехотна рилска дивизия

В с. Фролош, Кюстендилско, е роден художникът Владимир Димитров – Майстора (1882 –1960). Завършва Държавното рисувално училище в София (1910) и още като студент е наречен „майстор“ на четката. Записва се доброволец в Първата балканска война (1912 – 1913) и е зачислен като санитар. Научил за таланта му, командирът на 7-а пехотна рилска дивизия генерал Георги Тодоров го взема към своя щаб и му създава условия за рисуване. Изминава целия боен път на дивизията от Царево село в Македония до Булаир на Галиполския полуостров, а стотици скици и рисунки („Атака“, „Ранен войник“, „Опълченци в поход“, „При Кочани“, „Край Бяло море“, и др.) запазват впечатленията му от бойното поле и войнишкото ежедневие. През този период рисува и редица портрети на офицери и войници – „Военни чинове на Рилската дивизия“, „Войници от 50-и полк“ и др. Сред изключителното му художествено наследство са и творбите, родени в окопите на Първата световна война (1915 – 1918). Като военен художник на 7-а пехотна рилска дивизия пресъздава както жестокостта на войната, така и храбростта и мъката, жертвоготовността и любовта към родината на безименните герои във войнишки шинели („По Беласица“, „Пренасяне на ранен“, „Офицери от 13-и пехотен полк рилски полк“ и др.). Творби на Владимир Димитров – Майстора се намират във всички големи галерии в България, САЩ и много частни колекции. Стогодишнината на художника е отбелязана под егидата на ЮНЕСКО като признание за българския принос в световното изкуство. Националният военноисторически музей притежава над 150 негови произведения, изпълнени с масло, акварел, туш и молив, от войните за национално обединение (1912 – 1918).

1945, 1 февруари

Подсъдимите регенти проф. Богдан Филов, принц Кирил Преславски и ген.-лейт. Никола Михов пред Първи върховен състав на Народния съд

Ден на почит към жертвите на комунистическия режим.
На тази дата през 1945 г. Първи и Втори върховен състав на т. нар. Народен съд за съдене на бившите министри, регенти, царски съветници и народни представители от XXV Обикновено народно събрание произнасят най-масовите смъртни присъди над политици в историята на България.
В края на септември 1944 г. правителството на Отечествения фронт начело с Кимон Георгиев призовава корените на „фашисткия враг“ да бъдат „изтръгнати без остатък“ и предприема мащабна чистка във всички структури на държавата. С особено тежки последици за политическия живот в страната е издадената на 30 септември и допълнена на 17 ноември 1944 г. „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“.
От декември 1944 г. до април 1945 г. тринайсет върховни и шейсет и осем областни съдебни състава провеждат 135 процеса с 11 122 обвиняеми. По брой на произнесените присъди – 9155, от които 2730 смъртни и 1305 доживотни с конфискуване имуществото на осъдените, България се нарежда на едно от първите места сред страните, провели трибунали след Втората световна война.
Бившите регенти, 10 дворцови съветници, 22 министри от правителствата на Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов, 67 депутати от XXV Обикновено народно събрание, 47 военни лица, както и много други, са осъдени на смърт преди завършването на войната, заради която са поставени на съдебната скамейка. Затвор от 20 до 1 година получават 4312 души, условните присъди са 808, оправдателните – 1516, а 461 дела са прекратени.
С решение №172 от 26 август 1996 г. Върховният съд на Република България отменя присъдите, произнесени от Първи и Втори върховен състав на Народния съд, а през 2010 г. реабилитира осъдените от Трети върховен състав.
Денят за почит към жертвите на комунистическия режим е утвърден официално на 19 януари 2011 г. с Решение на Министерския съвет по предложение на президентите на Република България д-р Желю Желев (1990 – 1997) и Петър Стоянов (1997 – 2002).

1961, 1 февруари

calendar-military-planeИзвършена е реорганизация на българските ВВС. Командването на ВВС се преименува в командване на ПВО и ВВС с командващ генерал-лейтенант Добрин Димитров. Бойните части са обединени в 1-ви корпус ПВО (11-и, 18-и, 19-и изтребителни авиационни полкове), 2-ри корпус ПВО (15-и, 21-ви, 27-и изтребителни авиационни полкове) и 10-а изтребително-бомбардировъчна авиационна дивизия (25-и, 22-ри изтребително-бомбардировъчни авиационни полкове). Останалите структури на авиацията като 26-а отделна разузнавателна авиационна ескадрила, 16-и транспортен авиационен полк, 1-ва отделна противолодъчна авиационна ескадрила и Висшето народно военновъздушно училище, не променят организационно-щатната си структура и подчиненост. При извършената трансформация военните авиационни формирования съхраняват кадровия си потенциал и повишават подготовката на летателния състав. Летците са 583-ма, от които 83 – с 1-ви клас, 191 – 2 ри клас, 217 – 3-ти клас. Седемдесет и пет летци могат да участват в бойни действия нощем и в сложни метеорологични условия, което нарежда вида въоръжени сили сред най-подготвените на Балканския военен театър. През 1968 г. корпусите ПВО за разформирани и са създадени 1-ва и 2-ра дивизии ПВО.

3 февруари

1889, 3 февруари

Бипланът на поручик Стефан Калинов
Бипланът на поручик Стефан Калинов

В Лясковец е роден поручик Стефан Калинов (1889 – 1915). Завършва Военното училище в София и служи в пехотата. Като подпоручик от 6-и пехотен търновски полк е командирован да се обучава за пилот във фабриката „Воазен“ край Вилакур, Франция (11 май – 11 октомври 1912). По време на Първата балканска война (1912 – 1913) е пилот от 1-во аеропланно отделение, което е придадено за съдействие на Втора армия при Одрин. През ноември 1912 г. извършва първия си боен полет със самолет „Воазен“, а през март 1913 г. участва в полетите над Одринската крепост. На 9 март 1913 г. лети с „Воазен“ и разузнава над Източния сектор, хвърля четири бомби „Величко“ (първите наши авиационни бомби, изработени по проект на капитан Стоян Величков), а на 12 март извършва разузнавателен полет над Източния сектор. През 1915 г. конструира биплана „Доган“, подобен на френския „Воазен“ и поставя началото на българското самолетостроене. По време на изпитателния полет на 15 юли 1915 г. машината набира 600 м, губи скорост, навлиза в свредел и се разбива. Загиват поручик Калинов и курсистът по авиационно дело подпоручик Христо Джинджифоров.

6 февруари

1858, 6 февруари

Генерал-майор Христофор Хесапчиев
Генерал-майор
Христофор Хесапчиев

В Габрово е роден генерал-майор Христофор Хесапчиев (1858 – 1938). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879), Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1883) и Офицерската кавалерийска школа в същия град (1885). Служи в пехотата и конницата. Като помощник-началник на Щаба на войската по време на Сръбско-българската война (1885) избира мястото на Сливнишката позиция и организира инженерната й подготовка. От август 1886 до януари 1887 г. е началник на Военното училище и преподава тактика, военна история, военна топография и геодезия. По-късно оглавява Учебното бюро (1893 – 1895) в Министерството на войната и ръководи информационната дейност в Българската армия. От 1896 до 1898 г. командва 6-и пехотен търновски полк, след което преминава на дипломатическа работа. Заема длъжностите военен аташе (1899 – 1904) и български дипломатически агент в Белград (1904 – 1905), пълномощен министър в Букурещ (1905 – 1911). По време на Първата балканска война (1912 – 1913) е представител на българската войска при Гръцката главна квартира. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като генерал за поръчки. Изтъкнат военен теоретик и публицист. Автор на трудовете „Гургулят, Брезник, Трън и Пирот. Критически разбор на действията през 1885 г.“ (1890), „Учебник по елементарна тактика на пехотата. Ч. 1 – 2“ (1890), „Сръбско-българската война. Критически преглед“ (1892), „Геодезия и военна топография“ (1893) и др. Избран за действителен член на БАН (1898) и професор по тактика, военна история и военна топография във Военното училище. Награден с военен орден „За храброст“ ІV степен.

1881, 6 февруари

Генерал от пехотата Константин Соларов
Генерал от пехотата
Константин Соларов

В Търново е роден генерал от пехотата Константин Соларов (1881 1959). Завършва Военното училище в София (1901) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1910). Служи в Лейбгвардейския конен ескадрон. През Балканските войни (1912 – 1913) е офицер в щаба на 6-а пехотна бдинска дивизия (1912) и щаба на 5-а армия (1913). От 1913 до 1915 г. преподава военна история във Военното училище и е помощник-началник на Военноисторическата комисия. По време на Първата световна война (1915 – 1918) заема длъжностите началник-щаб на 3-а бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия (септември 1915 – май 1916), старши адютант (май – декември 1916) и началник-щаб на 1-ва конна дивизия (декември 1916 – 1918), помощник-командир на 3-и конен полк (1918) и командир на 6-и конен полк (1918 – 1920). Воюва на Добруджанския и Южния фронт. От 1920 до 1922 г. е помощник-началник на канцеларията на Министерство на войната, а в следващите години – командир на 5-а пехотна дунавска дивизия (1922 – 1923), началник на 3-а (1923 – 1931) и на 1-ва военноинспекционна област (1931 – 1934). На 16 май 1934 г. е повишен в чин генерал от пехотата и преминава в запаса. Автор на „Психологически основи на войната. Ч. І-ІІ“ (1940-1942), „Записки по военна история“, „Миналото наше величие“ и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. и ІV ст.

7 февруари

1866, 7 февруари

Генерал – майор Иван Стойков, худ. Димитър Гюдженов
Генерал – майор Иван Стойков, худ. Димитър Гюдженов

В с. Гайтаниново, Гоцеделчевско, е роден генерал – майор Иван Стойков (1866 – 1925). Завършва Военното училище в София (1887) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1894). Служи като командир на рота в 4-и конен полк, старши адютант във 2-ра конна бригада, командир на 4-и конен полк (20 януари 1906 – 24 януари 1907), началник-щаб на Кавалерийската инспекция (1909). През Балканската война (1912 – 1913) е началник-щаб на 9-а пехотна плевенска дивизия. По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва 1-ва конна бригада (октомври – ноември 1915), конната дивизия (ноември 1915 – май 1916), 2-ра конна дивизия (май 1916 – 1917) и 9-а дивизионна област (1917 – 1918). Ръководи бойните действия на 1-ва конна бригада за овладяването на върховете Букова глава, Копиляк и Елата, при Враня, Прищина, Велика планина и р. Жеговица, като не допуска вклиняване на противника между 1-ва и 2-ра армия (октомври – ноември 1915). Под негово командване конните полкове участват в освобождаването на Велес, Прилеп, Битоля и Охрид (октомври – ноември 1915). След войната преминава в запаса (1918). Загива при атентата в църквата „Света Неделя“. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. и ІV ст. 2 кл.

1882, 7 февруари

Генерал-лейтенант Тодор Георгиев
Генерал-лейтенант
Тодор Георгиев

В с. Чешнегирово, Пловдивско, е роден генерал-лейтенант Тодор Георгиев (1882 – 1971). Завършва Военното училище в София (1902) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1911). През Балканските войни (1912 – 1913) е офицер за поръчки в щаба на 2-ра армия, а по-късно е причислен към Щаба на Действащата армия. Воюва в Първата световна война (1915 – 1918) като началник–щаб на 3-та бригада от 9-а пехотна плевенска дивизия и дружинен командир в 57-и пехотен полк. След войната е началник на Историческото отделение в Щаба на армията (1919 – 1920), началник-щаб на Пловдивския гарнизон (1921 – 1922), командир на 1-ви пехотен полк (1923 – 1926) и началник на оперативния отдел в Щаба на армията (1927 – 1931). През 1932 – 1933 г. командва последователно Трета военноинспекционна област и 4-ти пехотен плевенски полк, след което става председател на Военноисторическата комисия при Щаба на армията (1933 – 1934) и началник на военноучебните заведения (1934). На 21 май 1934 г. е назначен за началник на Щаба на армията. Участва в тайното възстановяване на наборната система, въоръжаването и модернизирането на армията, както и в изготвяне на оперативния план за военновременната организация на армията. На 26 август 1934 г. е повишен в чин генерал-лейтенант, а през декември същата година е уволнен от армията по собствено желание. Награден е с военен орден „За храброст“ ІV степен 1 клас и ІV степен 2 клас.

1883, 7 февруари

Борис Денев като военен художник през Първата световна война
Борис Денев като военен художник
през Първата световна война

В Търново е роден художникът Борис Денев (1883 – 1969). През 1909 г. постъпва в Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен и учи живопис при професорите Лео фон Льофитц и Карл фон Мар. При обявяването на Първата балканска война (1912 – 1913), все още студент, се записва доброволец за фронта. Зачислен като санитар в 20-и пехотен добруджански полк, създава над 200 рисунки с молив („Лозенград, 1912“, ,,В землянката“, „Убит войник“ и др.). С точната си датировка и подробни наименования, те представляват високохудожествен исторически документ, а виртуозното им изпълнение разкрива голямото дарование на художника. От 1915 до 1925 г. заема длъжността щатен военен художник. По време на Първата световна война (1915 – 1918) е мобилизиран към Щаба на Действащата армия и рисува известните композиции „Затишие пред буря“, „Преминаване на Шар планина“, „Навлизане в Призренското поле“ и др. С 67 свои творби представя България в Обща художествена изложба в Берлин (1916). През 1931 г. получава Кирило-Методиевата награда на БАН. След 9 септември 1944 г. е арестуван и изключен от Съюза на българските художници. По-късно е напълно реабилитиран и удостоен със званието „Заслужил художник“ (1967). Пресъздал победния устрем и героичния подвиг на безименния български войник, тревожното очакване на решителната битка и жадувания отдих след грохота на оръдията, Борис Денев оставя ценен принос в националната ни култура с едни от най-блестящите образци на българската батална живопис. Националният военноисторически музей притежава повече от 460 негови произведения, изпълнени с масло, молив, креда, акварел, пастел, въглен, със сюжети от войните за национално обединение (1912 – 1918).

1931, 7 февруари

Генерал-майор проф. д-р Григор Мечков
Генерал-майор
проф. д-р Григор Мечков

В гр. Левски, Плевенска област, е роден генерал-майор проф. д–р Григор Мечков (1931-2004). Завършва Висшия медицински институт в София (1955) и работи като полкови военен лекар в гр. Кресна (1955 – 1960). През 1960 г. постъпва в новосъздадения Висш военномедицински институт и последователно заема длъжностите асистент към Катедрата по военнополева терапия (1960 – 1972), началник на Отделението по чернодробни заболявания и хематология (1973 – 1975), заместник-началник (1975 – 1982) и началник на Клиниката по гастроентерология и хематология (1982 – 1987), началник на Катедрата по военнополева терапия (1987 – 1990). От 1990 до 1992 г. е началник на Военномедицинска академия и има големи заслуги за нейното изграждането като водещо лечебно, учебно и научно заведение. Присъдени са му научните звания доцент (1977), професор (1984), член-кореспондент на БАН (1988) и академик (2004). Удостоен е с почетната титла „доктор хонорис кауза“ на Военномедицинска академия (2001).

8 февруари

1853, 8 февруари

Портрет на генерал-лейтенант Георги Агура, худ. Д. Гюдженов

В с. Чешмеваруита, Бесарабия (дн. с. Криничное, Украйна), е роден генерал-лейтенант Георги Агура – първият български офицер с юридическо образование (1853 – 1915). Завършва Военното училище в София (1879) и Александровската военноюридическа академия в Санкт Петербург, Русия (1883). Служи като адютант на княз Дондуков – Корсаков (1879) и флигел адютант на княз Александър І (1879 – 1884). През 1884 г. е назначен за военен следовател и прокурор и едновременно с това преподава военна администрация във Военното училище. След Съединението (1885) в продължение на 28 години заема длъжността началник на Военносъдебната част и Главен военен прокурор. По време на Сръбско-българската война (1885) командва Владайския отряд, с който отбранява Владайското дефиле и Бучинския проход. От 1886 до 1901 г. преподава законоведение, етика, държавно и международно право във Военното училище. Съставя нов Дисциплинарен устав на българската армия и участва в комисии за изработване на инструкции, правилници, устави и закони за войската. На 2 август 1912 г. е повишен в чин генерал-лейтенант, а през 1913 г. се уволнява от армията и излиза в запаса. Награден с орден „За военна заслуга“ І степен.

9 февруари

1913, 9 февруари

Българската пехота на позиции
Българската пехота на позиции

Отблъснато е турското настъпление при Булаир. Замисълът на противника предвижда чрез концентрични удари от Чаталджанската позиция и от Галиполския полуостров, съчетани с морски десант в района на Шаркьой, да бъдат унищожени българските войски и деблокирана Одринската крепост. Отбраната на позицията от Сароския залив до Ерегли на Мраморно море, е възложена на новосформираната 4-а армия под командването на генерал Стилиян Ковачев. Около 6, 00 ч. сутринта на 8 февруари под прикритието на мъглата и без артилерийска подготовка, по западното крайбрежие на Галиполския полуостров настъпват турските 27-а низамска и Мюретебната дивизия. Към 8, 00 ч. частите на 27-а низамска дивизия се вклиняват в левия фланг на българската отбрана. Създава се критична обстановка за отбраняващия се там 22-ри пехотен тракийски полк, който е застрашен от обкръжаване. Два часа по-късно целият ляв български фланг се оттегля и турските командири донасят, че са овладели противниковата позиция. В 15,00 ч. на 9 февруари маневрирайки с резервите и подразделенията от неатакуваните участъци, 7-а пехотна рилска дивизия провежда мощна контраатака и отхвърля турските войски. В боевете при Булаир противникът претърпява големи човешки загуби (5 000 души убити и 10 000 ранени) и оставя почти цялата си техника на бойното поле. Българските загуби възлизат на 114 убити и 437 ранени. В чест на блестящата победа поручик Найден Андреев (автор на текста) и подпоручик Владимир Гълъбов (композитор на музиката) създават през 1915 г. „Булаирски марш“, известен като „Марш на 22-ри Тракийски полк“.

1913, 9 февруари

В атака
В атака

Разгромен е турският десант при Шаркьой. В ранната утрин на 8 февруари 32 турски транспортни кораба, прикривани от един крайцер и няколко миноносеца, се появяват пред Шаркьой срещу центъра на българската 4-а армия. По план десантът трябва да започне рано сутринта на 8 февруари, едновременно с настъплението при Булаир. Войските на 10-и турски армейски корпус са стоварени едва към обяд с лодки и катери и около 16,00 ч. се насочват към града. Районът на Шаркьой се отбранява от две дружини на Македоно-одринското опълчение и въпреки численото превъзходство на противника, те успяват да се задържат до вечерта, когато организирано отстъпват. През нощта срещу 9 февруари към Шаркьой са насочени подкрепления от 2-ра пехотна тракийска дивизия и е организирана концентрична контраатака. Полковете на противника са отхвърлени към Мраморно море и десантът е изтеглен.

10 февруари

1861, 10 февруари

Генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев, худ. Борис Митов
Генерал-лейтенант
Тодор Кантарджиев,
худ. Борис Митов

В Самоков е роден генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев (1861 – 1945). Завършва Военното училище в София (1884) и Академията на Генералния щаб в Брюксел, Белгия (1893). Служи в 1-ви пехотен софийски полк (1884 – 1890). По време на Сръбско-българската война (1885) командва рота, с която се сражава при Гургулят, Сливница и Пирот. След завръщането си от Брюксел е назначен за началник-щаб на 3-а пехотна балканска и на 5-а пехотна дунавска дивизия, началник на секция във Военното министерство (1898) и преподавател по военна география и военна администрация във Военното училище. Последователно заема длъжностите командир на 16-и пехотен ловчански полк (1901 – 1904), командир на 1-ва бригада от 9-а пехотна дивизия (1904 – 1905), началник-щаб на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1905 – 1908), командир на 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия (1908 – 1909). През 1909 г. поема командването на 1-ва бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия, с която воюва в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913). От 15 октомври 1913 г. е командир на 5-а пехотна дунавска дивизия (1913 – 1914), а от октомври 1914 г. излиза в запаса. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като началник на Тиловото управление на 3-а армия (септември 1915), началник на Видинския (септември 1915-март 1916) и Варненския укрепен пункт (март – септември 1916), командир на сборната дивизия (1916 – 1918). Воюва на Добруджанския фронт (1916) при Ново Ботево, Добрич, Кубадин, Кюстенджа, Исакча и на Южния фронт в Македония (1917 – 1918). На 1 януари 1919 г. е демобилизиран и преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 1 кл. и ІV ст. 2 кл.

1885, 10 февруари

Членове и сътрудници на БТЦРК в Пловдив, 1885 г.

В Пловдив е създадена организацията Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) с цел да подготви и осъществи Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Нейни основатели са дейци на националноосвободителното движение, а за председател е избран 3ахари Стоянов. От юни 1885 г. в дейността й се включват майор Данаил Николаев – командир на 2-ра пловдивска дружина, майор Райчо Николов – командир на окръжната жандармерия, майор Димитър Филов – командир на учебния батальон и др. Окончателният план на тайната организация, приет на 23 август 1885 г., предвижда акцията да се осъществи от войската с помощта на въоръжени чети от близките села и градове. В деня на Съединението (6 септември 1885) БТЦРК оповестява състава на Временното правителство, след което фактически престава да съществува.

1900, 10 февруари

Командващият 2-ра армия ген.-лейт. Никола Иванов разговаря с войници от 25-и пехотен драгомански полк край Серес, 13 юни 1913 г.

В София е формиран 25-и пехотен драгомански полк.
До октомври 1904 г. полкът е на гарнизон в Брезник, след което се предислоцира в Цариброд. На 2 октомври 1912 г. Драгоманци получават първото си бойно знаме, под което извоюват славни победи във войните за национално обединение (1912 – 1913; 1915 – 1918) и в заключителния етап на Втората световна война (1944 – 1945).
През Първата балканска война (1912 – 1913) 25-и полк с командир полковник Йордан Динолов, воюва срещу османски войски в Източна Тракия при Кайпа и Кара Юсуф, Люлебургаз, Бунархисар, Чаталджа и Силиврия, а през Втората балканска война (1913) – срещу гръцки части в Македония при Лахна, Рупел и Кресна. По бойните полета на двете Балкански войни полкът губи 497 офицери, подофицери и войници – загинали, безследно изчезнали, починали от рани и болести.
В маневрения период на Първата световна война (1915 – 1916) полкът начело с полковник Тодор Златев се сражава в Моравската и в Косовската настъпателна операция за разгрома на сръбската армия, а през 1916 г. воюва срещу румънски, руски и сръбски войски на Добруджанския фронт. По време на позиционния период (1917 – 1918) Драгоманци под командването на полковник Георги Георгиев водят тежки отбранителни боеве на Южния фронт (северно от Битоля) срещу френски части. В 36-месечните кръвопролитни бойни действия загиват, безследно изчезват, умират от рани и болести 769 офицери, подофицери и войници.
Съгласно клаузите на Солунското примирие (29 септември 1918 г.) българските войски, намиращи се на запад от Скопие, трябва да останат в заложничество като предадат на силите на Антантата оръжието, архивите и знамената на полковете. Бойното знаме на Драгоманци е спасено от знаменосеца фелдфебел Йордан Витанов и капитан Атанас Веселинов, които избягват от плен и укривайки знамето достигат до Цариброд, където го предават на командира на допълващата дружина.
През първия период на войната срещу Германия (1944) 25-и пехотен драгомански полк, командван от подполковник Дамян Бейнов, дава 131 убити в бойните действия на югославска територия при Ниш, Буяновац и Гниляне за завършване разгрома на германските войски на Балканите.
На 20 ноември 1950 г. 25-и пехотен драгомански стрелкови полк е развърнат в 3-та отделна стрелкова бригада, дислоцирана в Кресна.

1947, 10 февруари

Парижка мирна конференция, 1946 г.
Парижка мирна конференция, 1946 г.

В Париж е подписан Договор за мир между България и държавите победителки във Втората световна война. Проектът на договора е изработен от Съвета на министрите на външните работи на СССР, Великобритания, САЩ и Франция и разгледан на Парижката мирна конференция (29 юли – 15 октомври 1946). Репарационните задължения на страната са определени на 70 милиона долара, разпределени между Югославия (25 милиона) и Гърция (45 милиона). Военните клаузи ограничават общата численост на Българската армия до 65 500 души (55 000 – Сухопътни войски, 3500 – Военноморски флот, 1800 – Противовъздушна артилерия, 5200 – Военновъздушни сили). Под документа слагат подписите си Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов – подпредседатели на Министерския съвет, и упълномощените представители на Съюзените сили. Парижкият мирен договор урежда международното положение на България, чийто 8-месечни военни усилия се оказват недостатъчни, за да заличат последиците от съюза с Третия райх. Въпреки съществения ? принос за неговия разгром, тя не е призната за съвоюваща на държавите от Антихитлеристката коалиция. С изключение на Южна Добруджа, националните проблеми не намират решение, а оставането на страната в съветската сфера на влияние предопределя отново бъдещето й на сателит през следващите десетилетия. На 25 август 1947 г. Великото народно събрание ратифицира мирния договор на страните от Антихитлеристката коалиция с България, който влиза в сила на 15 септември с.г.

12 февруари

1868, 12 февруари

Капитан I ранг Димитър Добрев
Капитан I ранг Димитър
Добрев

В Русе е роден капитан I ранг Димитър Добрев (1868 – 1944). Завършва Военното училище в София (1889), Кралската торпедна школа в Пула, Австро-Унгария (1897) и Минния и артилерийски класове в Кронщад, Русия (1904). Служи във Флотилията и Морската част (1889) и завежда торпедното въоръжение на учебния крайцер „Надежда“ (1899). Участва в Руско-японската война (1904 – 1905) като доброволец във Втора тихоокеанска ескадра на руския флот, отличава се в голямото сражение при остров Цушима (14 – 15 май 1905), където попада в плен. След завръщането си в България (1906) заема длъжностите началник на Машинното училище при флота (1906 – 1908), началник на Морската минна отбрана (1908 – 1910) и командир на учебния крайцер „Надежда“ (1910). Излиза в запаса през 1911 г., а при започването на Първата балканска война (1912 – 1913) е мобилизиран и назначен за командир на подвижната отбрана във Варна. С името му е свързан най-големият боен успех на Българския черноморски флот през войната. В нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г. отрядът миноносци под командването на капитан ІІ ранг Димитър Добрев атакува големия турски крайцер „Хамидие“, който е поразен от торпедото на „Дръзки“. Награден с военен орден „За храброст“ III степен 2 клас и войнишки кръст „За храброст“ IV степен.

14 февруари

1889, 14 февруари

Товарене на 24-ти пехотен черноморски полк за Одрин на гара Чорлу в Източна Тракия, 29 февруари 1913 г.

В Бургас е формиран 24-ти пехотен черноморски полк.
Пръв негов командир е майор Александър Фудулаки – бесарабски българин, герой от Сръбско-българската война (1885). От 1894 г. до 1912 г. 24-ти полк се командва последователно от полковниците Христо Гюлмезов, Иван Велев, Янко Драганов, Марин Узунов и Георги Иванов. На 9 август 1912 г. цар Фердинанд І назначава своята съпруга царица Елеонора за шеф на полка, който до февруари 1946 г. носи почетното наименование 24-ти пехотен черноморски на Н. В. царица Елеонора полк.
През Балканските войни (1912 – 1913) Черноморци под командването на полковник Христо Недялков воюват в Източна Тракия и Македония при Лозенград, Бунархисар, Чаталджа, Одрин, Щип, Кочани и Калиманци. По фронтовете на Първата и Втората балканска война полкът губи 1061 офицери, подофицери и войници – загинали, безследно изчезнали, починали от рани и болести.
В Първата световна война 24-ти пехотен черноморски полк, командван от полковниците Никола Писаров (1915 – 1916) и Петър Дренски (1916 – 1919), участва в разгрома на сръбската армия (1915), в Леринската настъпателна операция (1916) и в тежките отбранителни боеве срещу съглашенските войски на Южния фронт (1917 – 1918). За 36 месеца по бойните полета загиват, изчезват, умират от рани и болести 878 офицери, подофицери и войници.
Съгласно решенията на Ньойския договор (1919) прославеният във войните за национално обединение 24-ти пехотен черноморски полк е разформиран, а съставът му – преведен към 11-и пехотен сливенски полк. През 1929 г. той отново се формира, но до 1934 г. носи явното наименование 39-а пехотна солунска дружина.
По време на Втората световна война 24-ти пехотен черноморски полк е на югоизточната граница и на Прикриващия фронт (до ноември 1944 г.), след което в състава на Първа българска армия се сражава във втория период на войната срещу Германия. Бойният му път завършва на 16 май 1945 г. в подножието на Австрийските Алпи при с. Трахютен. По фронтовете на Югославия, Унгария и Австрия загиват 430 офицери, подофицери и войници.
След Втората световна война полкът е демобилизиран, реорганизиран, преименуван на 37-и стрелкови полк (1950) и по-късно разформиран (1958).

1896, 14 февруари

Полковник Никола Ботев
Полковник Никола Ботев

В Самоков е роден полковник Никола Ботев. Завършва Военното училище в София (1920) и служи в пехотата. На 4 декември 1944 г. е назначен за командир на 31-ви пехотен силистренски полк, с който воюва във войната срещу Германия (1944 – 1945). Планира и ръководи действията на полка в Мурската настъпателна операция (29 март – 15 април 1945) при пробива на укрепената линия „Маргит“, форсирането на канала „Принципалис“ и р. Мур, боевете при с. Подтурен и овладяването на укрепената позиция „Ястребци“, както и в тежките сражения с отстъпващия противник. След войната служи като началник на пехотния отдел в Щаба на войската (1946 – 1947), началник на катедра във Военна академия „Г.С.Раковски“ (1947) и командир на 5-а пехотна дивизия (1947). През 1950 г. е назначен за началник на факултет „Командно-щабен“ във Военна академия „Г.С.Раковски“ и остава на тази длъжност до 1954 г. Автор е на книгата „Силистренци в Отечествената война 1944 – 1945“ (1957). Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас и ІV степен 1 клас.

15 февруари

1866, 15 февруари

В Шумен е роден генерал-майор Константин Каварналиев.
Завършва Военното училище в София (1885) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1897). През Сръбско-българската война (1885) командва рота от 5-и пехотен дунавски полк в боевете при Сливница, Драгоман и Пирот. До 1892 г. служи в 5-и пехотен дунавски полк, 4-ти артилерийски полк и в 1-ва пехотна софийска дивизия. След придобиване на висше военно образование в италианската Академия на ГЩ той заема длъжностите командир на батарея във 2-ри артилерийски полк, старши адютант в щаба на 6-а пехотна бдинска дивизия, командир на дружина в 35-и пехотен врачански полк, началник-щаб на 2-ра бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия, командир на 15-и пехотен ломски полк. От януари 1908 г. е началник-щаб на 5-а пехотна дунавска дивизия, с която воюва в Първата балканска война (1912 – 1913) при Ериклер, Караагач, Лозенград, Бунархисар и Чаталджа. Признание за неговите умения на отлично подготвен щабен офицер е награждаването му с военния орден „За храброст“ IV степен.
През януари 1913 г. поема командването на 3-та бригада от 3-та пехотна балканска дивизия. Планира и ръководи действията й в драматичните дни на Втората балканска война (1913) при отбраната на Дойран. На 23 юни 1913 г. върху българската позиция южно от града се стоварва огневата мощ на гръцките артилерийски полкове. Полковник Каварналиев разполага с непълен личен състав, резерви няма, а очакваните подкрепления все още пътуват от Източна Тракия и Беломорието. В продължаващите през целия ден атаки дружините остават без офицери. Когато разбира, че трудно ще удържи натиска на десетократно по-многобройния противник, той изпраща в тила адютанта на бригадата с думите: „Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!“. Подкрепления така и не пристигат и той „хвърля в боя“ единствения резерв – себе си. Напуска командния пункт и повежда войниците в решителна контраатака, но взрив на артилерийски снаряд отнема живота му. За своята „безпределна самопожертвователност, достойна за удивление“ посмъртно е повишен в чин генерал-майор и награден с военен орден „За храброст“ III степен 2 клас.
В разгара на Първата световна война (1916) офицерите и войниците от 9-а пехотна плевенска дивизия издигат паметник със 7-метров обелиск на мястото, където е погребан – на 3-4 км от Дойран до пътя за Валандово. През 1966 г. паметникът и гробът на геройски загиналия полковник Каварналиев са разрушени и заличени от тогавашните югославски власти.

16 февруари

1857, 16 февруари

Генерал-майор Иван Попов
Генерал-майор
Иван Попов

В Свищов е роден генерал-майор Иван Попов (1857 – 1925). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). Служи в 15-а пехотна свищовска дружина (1879 – 1884) и като ротен командир в 3-и пехотен бдински полк (1884 – 1885). В навечерието на Сръбско-българската война (1885) командва 3-и пехотен бдински (13 – 21 септември 1885) и 1-ви пехотен софийски полк (21 септември – 6 октомври 1885). На 6 октомври с. г. е назначен за командир на 4-а дружина от 2-ри пехотен струмски полк, с която участва в бойните действия на Сливнишката позиция и в общото настъпление към Цариброд и Пирот. След войната последователно заема длъжностите командир на 22-ри пехотен тракийски, 8-и пехотен приморски и 17-и пехотен доростолски полк, командир на бригада в 5-а, 7-а и 9-а пехотна дивизия. По време на Балканската война (1912 – 1913) поема командването на 2-ра бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия и воюва при Гечкенли, Селиолу, Лозенград и Чаталджа. От май 1913 г. е командир на 1-ва пехотна дивизия, а от юни 1913 г. – на 13-а пехотна дивизия в състава на 3-а армия. В хода на бойните действия по време на Междусъюзническата война (1913) става началник на дясното крило на 3-а армия. След войната преминава в запаса (1913). Загива при атентата в църквата „Св. Неделя“. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 1 кл. и ІV ст. 2 кл.

1886, 16 февруари

„Месец февруари 1913 г. Одрин“, худ. Станьо Стаматов
„Месец февруари 1913 г. Одрин“, худ. Станьо Стаматов

В с. Шипка, Казанлъшко, е роден художникът Станьо Стаматов (1886 – 1963). Завършва живопис в Рисувалното училище в София (1911) при проф. Иван Мърквичка и специализира в Германия (1925, 1927) и Франция (1926). Изминал бойния път на 23-ти пехотен шипченски полк в Балканските войни (1912 – 1913) художникът създава колекция от акварели – „Нощен поход“, Двубой“, „Ранени при Одрин“, „Към бойната линия“ и др. С влизането на България в Първата световна война (1915 – 1918) е мобилизиран в 23-ти пехотен полк, а от юни 1917 г. – назначен за военен художник на 8-а пехотна тунджанска дивизия. В творбите му от фронта („Атака“, „Отбиване на френско нападение на гара Кенали“, „Мостът на Струга“, „Нощен поход“ и др.) отрицанието на войната е еднозначно и болката е всепоглъщаща. Националният военноисторически музей притежава 54 негови графики и акварели и 4 живописни платна с изключителна художествена и историческа стойност

17 февруари

1897, 17 февруари

Портрет на генерал Боньо Пиронков, худ. Дамян Николов
Портрет на генерал
Боньо Пиронков,
худ. Дамян Николов

В с. Бабек, Пловдивско, е роден генерал-лейтенант Банко (Боню) Пиронков (1897 – 1944). Завършва Военното училище в София (1917) и служи в артилерията. От 1941 г. командва 6-и дивизионен артилерийски полк. На 14 септември 1944 г. е назначен за командир на 5-а пехотна дивизия, с която воюва във войната срещу Германия (1944 – 1945). По време на Брегалнишко-Струмишката операция на Четвърта армия (15 октомври – 14 ноември 1944 г.) 33-ти пехотен свищовски полк е спрян пред височините „Голак“ и „Горица“ от отбраняващата се с голямо количество огневи средства немска бойна група „Брунс“ (3 ноември 1944). Упоритата съпротива на противника за удържане района на Щип разколебава настъпващите пехотни дружини, които са поведени в атака лично от командира на дивизията. По време на ожесточения бой полковник Пиронков е ранен смъртоносно и на 17 ноември 1944 г. умира без да дойде в съзнание. Посмъртно е произведен в чин генерал-лейтенант и награден с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас.

18 февруари

1861, 18 февруари

Генерал от пехотата Никола Иванов
Генерал от пехотата
Никола Иванов

В Калофер е роден генерал от пехотата Никола Иванов (1861 – 1940). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1885). Служи във 2-ра (1879 – 1882) и 1-ва пехотна пловдивска дружина (1885) на Източнорумелийската милиция. През Сръбско-българската война (1885) е началник-щаб на Търновосейменския отряд и офицер за поръчки при Централната колона на Западния корпус в настъплението към Пирот (14 – 15 ноември 1885). Последователно заема длъжностите флигел адютант на княз Александър І (1886), началник на отделение във Военното министерство (1887 – 1888), командир на 10-и пехотен (1888 – 1889) и 4-и конен полк (1890 – 1891), помощник-началник (1891 – 1894) и началник на Генералния щаб (10 май 1894 – 29 ноември 1896). Като военен министър (29 ноември 1896 – 18 януари 1899) въоръжава българската войска със съвременни скорострелни оръдия, извършва ново военнотериториално разделение на страната (1898) и въвежда бригадната организация (1899). След освобождаването на министерския пост е назначен за командир на 4-а пехотна преславска дивизия (1899 – 1903), на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1903 – 1906) и началник на 2-ра военноинспекционна област (1907 – 1912). По време на Балканската война (1912 – 1913) командва 2-ра армия при обсадата и атаката на Одринската крепост. На 8 август 1913 г. преминава в запаса. За големите му заслуги към българската армия е произведен в чин генерал от пехотата (6 май 1936). Автор на „Записки по стратегия“ (1894), „Балканската война 1912-1913 г. Ч. І-ІІ“ (1924 – 1925) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІ ст. и ІV ст. 2 кл.

1865, 18 февруари

Генерал-лейтенант Калин Найденов

В с. Широка лъка, Смолянско, е роден генерал-лейтенант Калин Найденов (1865 – 1925). Завършва Военното училище в София (1885) и Артилерийската и инженерна апликационна академия в Торино, Италия (1891). Участва в Сръбско-българската война (1885) като командир на 6-а полубатарея от 1-ви артилерийски полк. Служи като адютант в 1-ви (1886) и 3-и артилерийски полк (1887 – 1888). След завръщането си от Торино е командирован в Германия, Франция и Англия за запознаване с производството на артилерийски материали и доставка на оръжия (1892 – 1893). През 1894 – 1895 г. командва батарея в 4-и артилерийски полк и едновременно с това преподава във Военното училище. Последователно заема длъжностите началник на Софийския артилерийски арсенал (1895 – 1899), командир на отделение в 4-и артилерийски полк (1899 – 1901), началник на Техническото отделение в Артилерийската инспекция (1901 – 1908) и командир на 2-ри артилерийски полк (1908 – 1912). В Балканската война (1912 – 1913) е помощник-началник на артилерията при Щаба на Действащата армия, а от 1913 до 1915 г. – инспектор на артилерията. Има големи заслуги за развитието на българската артилерия в организационно, материално-техническо и учебно отношение. По време на Първата световна война (1915 – 1918) е министър на войната (21 септември 1915 – 21 юни 1918), а след освобождаването му – генерал за особени поръчки (25 юни –септември 1918). На 20 октомври 1918 г. преминава в запаса. Загива при атентата в църквата „Св. Неделя“. Автор на „Кратък очерк за съвременното състояние на полската артилерия в армиите на главните европейски държави“ (1888), „Правила за престрелка и стрелба в артилерията“ (1889), „Ръководство по артилерия. Ч. І-ІІ“ (1889 – 1891) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл.

1873, 18 февруари

Васил Левски
Васил Левски

В София е изпълнена смъртната присъда на Васил Левски (Васил Иванов Кунчев) (1837 – 1873) – гениален идеолог, организатор и ръководител на българската национална революция. На 3 март 1862 г. Левски постъпва в Първа българска легия и получава ценни военни знания, необходими за бъдещата му революционна дейност. През 1867 г. е знаменосец в четата на Панайот Хитов. Участва във Втора българска легия (1867 – 1868) и разширява знанията си по военно дело. При създаването на Вътрешната революционна организация прилага конспиративни методи на работа. Разработва основните принципи на въстаническата въоръжена стратегия и тактика и с идеите си за революционно освобождение на България изпреварва с десетилетия своето време. Заловен на 26 декември 1872 г. от турската полиция в с. Къкрина, Ловешко, осъден на смърт и обесен. Остава завинаги в българската история с безсмъртието на своите прозрения.

19 февруари

1861, 19 февруари

Генерал от пехотата Рачо Петров
Генерал от пехотата
Рачо Петров

В Шумен е роден генерал от пехотата Рачо Петров (1861 – 1942). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1883). Служи в 19-а пехотна шуменска (1879 – 1880), 11-а пехотна орханийска дружина (1880; 1884-1885), 5-а пехотна тетевенска дружина (1883 – 1884) и в щаба на 1-ва пехотна бригада (март – септември 1885). След Съединението (6 септември 1885) е началник на Щаба на армията (9 септември 1885 – 29 юни 1887). По време на Сръбско-българската война (1885) застъпва идеята за решителен отпор на противника при Сливница. Като началник на временно формирания Източен отдел (17 февруари 1887) ръководи военнополевия съд, осъдил на смърт организаторите на офицерските бунтове в Силистра и Русе (16 – 19 февруари 1887). От 29 юни до 20 август 1887 г. е военен министър, а след това – отново началник на Генералния щаб (23 октомври 1887 – 15 април 1894). В следващите години изпълнява длъжността военен министър (15 април 1894 – 17 ноември 1896) и извършва структурни промени в министерството и Генералния щаб. На 17 ноември 1896 г. преминава в запаса и се включва в политическия живот на страната. През Балканската война (1912 – 1913) е мобилизиран и назначен за комендант на Търново-Сейменския укрепен пункт. В Междусъюзническата война (1913) командва 3-а армия. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като губернатор на Македонската военноинспекционна област (1915 – 1916) и офицер от Щаба на действащата армия (1916 – 1917), след което е уволнен (12 май 1917). За заслугите му към българската войска е повишен в чин генерал от пехотата (6 май 1936). Награден с военен орден „За храброст“ ІІ ст.

20 февруари

1883, 20 февруари

Генерал-полковник Дамян Велчев
Генерал-полковник
Дамян Велчев

В Габрово е роден генерал-полковник Дамян Велчев (1883 – 1954). Завършва Военното училище в София (1903) и служи в пехотата. През Балканската война (1912 – 1913) командва рота в 22-ри пехотен полк, а в Първата световна война (1915 – 1918) – дружина в същия полк. Участва в учредяването на Военния съюз (октомври 1919) и от 1922 г. членува в неговото ръководство. При управлението на БЗНС е уволнен от армията (1921 – 1923). След военния преврат на 9 юни 1923 г. е помощник-началник (1923 – 1926) и началник на Военното училище (1927 – 1928). На 5 септември 1928 г. отново е уволнен, а през 1929 г. създава Тайния военен съюз. По време на Втората световна война (1941 – 1945) става член на Националния съвет на Отечествения фронт като представител на „Звено“ (1943). От 9 септември 1944 до 25 септември 1946 г. заема длъжността министър на войната, а след това е извънреден и пълномощен министър на България в Швейцария (септември 1946 – октомври 1947). Отказва да се завърне и е лишен от българско поданство. Умира във Франция. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 1 кл., ІV ст. 1 кл. и ІV ст. 2 кл.

21 февруари

1857, 21 февруари

Андрей Блъсков като полковник, 1896 г.

В Шумен е роден генерал-майор Андрей Блъсков (1857 – 1943). Участва в подготовката на Априлското въстание (1876) като куриер на революционните комитети в Габрово, Търново и Горна Оряховица. След поражението на въстанието емигрира в Русия и постъпва в Одеското пехотно юнкерско училище (21 октомври 1876). Прекъсва обучението си (юли 1877), за да се включи в Руско-турската война като доброволец от 2-ра дружина на Българското опълчение. Воюва при Стара Загора, Шипка и Шейново. За проявена храброст е произведен в офицерско звание прапоршчик (младши лейтенант). След Освобождението служи в Източнорумелийската милиция и завършва Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1884). През Сръбско-българската война (1885) командва 5-и пехотен дунавски полк и войските от централния участък на Сливнишката позиция. Подкрепя офицерите, извършили детронирането на княз Александър І (август 1886), поради което е уволнен от армията. По-късно е реабилитиран (1887) и назначен за командир на дружина в 4-и пехотен плевенски полк, началник на Оперативното и на Мобилизационното отделение във Военното министерство. От 1906 г. е в запаса. По време на Балканската война (1912 – 1913) е мобилизиран и служи в Главно тилово управление. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

23 февруари

1864, 23 февруари

Генерал-лейтенант Кръстю Златарев

В Охрид е роден генерал-лейтенант Кръстю Златарев (1864 – 1925). Завършва Военното училище в София (1884) и служи в 13-и пехотен рилски полк (1884 – 1885). В Сръбско-българската война (1885) командва 3-а рота от 2-ри пехотен струмски полк и се сражава при Трън, Врабча, Сливница и Келташ, където е ранен (15 ноември 1885). Последователно заема длъжностите командир на дружина в 9-и пехотен резервен полк (1900 – 1907), помощник-командир на 12-и пехотен балкански полк (1907 – 1910) и командир на 29-и пехотен ямболски полк (1910 – 1914). По време на Балканските войни (1912 – 1913) воюва при Лозенград, Чаталджа, Одрин, Кукуш, Рупелското дефиле и Петрич. От 1914 г. поема командването на 1-ва бригада от 7-а пехотна рилска дивизия, а от септември 1915 г. – на 11-а пехотна македонска дивизия. През Първата световна война (1915 – 1918) ръководи бойните действия при Криволак, Градско, Богданци (1915), по южните склонове на Беласица и край Дойранското езеро (1916 – 1918), където полковете на дивизията отразяват всички английски офанзиви без да отстъпят нито педя земя. На 25 юни 1919 г. е повишен в чин генерал-лейтенант, след което преминава в запаса. Загива при атентата в църквата „Св. Неделя“. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл. и ІV ст. 2 кл.

1867, 23 февруари

Генерал-лейтенант Александър Протогеров
Генерал-лейтенант
Александър Протогеров

В Охрид е роден генерал-лейтенант Александър Протогеров (1867 – 1928). Завършва Военното училище в София (1887). Участва в Сръбско – българската война (1885) като взводен командир в 7-и пехотен преславски полк. Последователно заема длъжностите адютант в 1-ва бригада на 5-а пехотна дунавска дивизия, дружинен командир в 32-ри пехотен загорски полк и началник на 32-ро полково военно окръжие. Включва се в националнореволюционното движение на българското население в Македония и действа с чета в Горноджумайското (1902) и Илинденско-преображенското въстание (1903). В навечерието на Балканската война (1912 – 1913) е назначен за помощник-началник на Македоно-одринското опълчение (25 септември 1912). На 11 октомври 1912 г. поема командването на 3-а македоно-одринска бригада в състава на Кърджалийския отряд, с която извоюва победата в боя при Балкан Тореси (дн. проход Маказа) (7 ноември 1912). По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва 3-а бригада от 11-а пехотна македонска дивизия (1915 – 1916), 1-ва планинска дивизия (1916) и Моравската военноинспекционна област (1917). От април 1917 г. е началник на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, а от 29 септември до 15 октомври 1918 г. – комендант на София. Организира отбраната на града и потушаването на Владайското въстание (30 септември – 2 октомври 1918). След войната е повишен в чин генерал-лейтенант (2 октомври 1918). Убит по заповед на Иван Михайлов (7 юли 1928). Награден с орден „За храброст“ ІІІ ст. 1 кл. и ІІІ ст. 2 кл.

25 февруари

1859, 25 февруари

Генерал от пехотата Васил Кутинчев
Васил Кутинчев като генерал-лейтенант, 1915 г.

В Русе е роден генерал от пехотата Васил Кутинчев (1859 – 1941). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). Служи в 24-а пехотна силистренска (1879 – 1880), 12-а пехотна раховска (1880 – 1883) и 23-а пехотна русенска дружина (1883 – 1884), 5-и пехотен дунавски полк (1884 – 1885). След Съединението (6 септември 1885) командва 1-ва дружина от 5-и пехотен дунавски полк, с която се сражава в Сръбско-българската война (1885) при Сливница, Цариброд и Пирот. Последователно заема длъжностите командир на 10-и пехотен родопски (1887 – 1888) и 1-ви пехотен софийски полк (1888 – 1892), помощник-командир на 1-ва пехотна софийска (1893 – 1894) и 3-а пехотна бдинска дивизия (1894 – 1899), командир на 2-ра бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия и на 1-ва бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия, командир на 6-а пехотна бдинска (1904 – 1905) и 1-ва пехотна софийска дивизия (1905 – 1908), началник на 1-ва военноинспекционна област (1908 – 1912). По време на Балканската война (1912 – 1913) е командващ 1-ва армия, която във взаимодействие с 3-а армия разгромява основните сили на турската Източна армия при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Люлебургас и Бунархисар. През Междусъюзническата война (1913) поема командването на 2-ра армия и провежда Кресненската операция. След войната отново заема длъжността началник на 1-ва военноинспекционна област (1913 – 1915). В Първата световна война (1915 – 1918) е началник на Моравската военноинспекционна област и генерал за поръчки при Щаба на действащата армия. На 23 октомври 1918 г. е произведен в чин генерал от пехотата и преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ II ст. и IV ст., 2 кл.

1896, 25 февруари

Полковник проф. инж. Цветан Лазаров
Полковник проф. инж.
Цветан Лазаров

В Плевен е роден полковник проф. инж. Цветан Лазаров (1896 – 1961). През Първата балканска война (1912 – 1913), едва 16-годишен, се записва доброволец и работи като механик на летище Мустафа паша край Свиленград. По време на Първата световна война (1915 – 1918) завършва Школата за запасни офицери (1916) и командва картечна рота на Южния фронт. В края на войната се обучава за пилот в Аеропланното училище в Божурище (1918), а през 1926 г. завършва специалността „Машиностроене и самолетостроене“ във Висшето техническо училище в Берлин. От 1926 до 1932 г. заема длъжностите инженер-конструктор, началник на авиоконструкторското бюро и на техническата служба в Държавната аеропланна работилница в Божурище като поставя началото на поредица от собствени конструкции учебни самолети, получили по-късно името „ЛАЗ“. В периода 1933 – 1936 г. е технически директор на самолетната фабрика „Български Капрони“ АД в Казанлък, където пуска в серийно производство 2-местните тренировъчни самолети от серията „Чучулига“. През следващите години ръководи конструкторската дейност в Държавната аеропланна работилница (1936 – 1941) и в Държавната самолетна фабрика в Ловеч (1941 – 1949). От 1 юни 1949 г. оглавява Катедра „Самолетостроене“ при Държавната политехника в София. Успял още в първата половина на миналия век да запише България в списъка на самолетостроителните държави, проф. инж. Цветан Лазаров е автор на 13 проекта за летателни конструкции като през последните години от живота си работи върху едноместен тренировъчен самолет „ЛАЗ-12“ и хеликоптер „ЛАЗ-10Х“.

26 февруари

1860, 26 февруари

Генерал от пехотата Стилиян Ковачев
Генерал от пехотата
Стилиян Ковачев

В Ямбол е роден генерал от пехотата Стилиян Ковачев (1860 – 1939). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и служи в учебната дружина на Източнорумелийската милиция. През Сръбско-българската война (1885) командва 3-а пехотна хасковска дружина в боевете при Сливница, Цариброд и Пирот. През следващите години е началник на Канцеларията на Военното министерство (1886 – 1894), командир на 9-и и 12-и пехотен полк, на 5-а пехотна бригада, на 4-а (1905 – 1909) и 2-ра пехотна дивизия (1909 – 1912). В Балканската война (1912 – 1913) поема командването на Родопския отряд, с който освобождава Средните и Западните Родопи, навлиза в Беломорска Тракия и съдейства на настъпващия към Гюмюрджина Кърджалийски отряд. На 15 декември 1912 г. е назначен за командващ 4-а армия, чийто войски водят тежки отбранителни боеве в района на Булаир и Шаркьой за ликвидиране на морския десант и спиране на противниковото настъпление (януари – февруари 1913). От 1 юни до 28 юни 1913 г. заема длъжността министър на войната и настоява да бъдат прекратени военните действия. Поради неразбирателство с правителството е отстранен от кабинета и командването. След Междусъюзническата война (1913) преминава в запаса (15 август 1913). По време на Първата световна война (1915 – 1918) е мобилизиран и служи в щаба на 2-ра пехотна дивизия (1915 – 1916) и като началник на Главно тилово управление (1916 – 1918). За големите му заслуги към българската армия е произведен генерал от пехотата (6 май 1936). Автор на „Записки по военна стилистика“ (1894), „Учебник по ръчно оръжие“ (1894), „Крепостна фортификация“ (1922), „Военни съобщения. Ч. І-ІІІ“ (1920-1926) и др. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. 2 кл. и ІV ст. 2 кл.

1861, 26 февруари

Цар Фердинанд І
Цар Фердинанд І

Във Виена е роден Фердинанд, принц Сакс-Кобург-Готски и херцог Саксонски (1861 – 1948), княз (1887 – 1908) и цар (1908 – 1918) на България. Завършва военно училище, след което служи в австро-унгарската армия и достига до чин поручик. През 1887 г. е избран за български княз от Третото Велико народно събрание и по конституция е върховен началник на всички въоръжени сили. Встъпвайки на престола си възлага званието генерал, зачислява се в списъците на 9-и пехотен пловдивски полк и поема шефство над 6-и пехотен търновски полк, Лейбгвардейския ескадрон, 1-ви конен полк и Военното училище. Армията е поставена под личния му контрол, той назначава военния министър и висшите офицери. На 22 септември 1908 г. в търновската църква „Св. 40 мъченици“ провъзгласява независимостта на България и взима титлата „цар на българите“. Под неговото управление в края на ХІХ и началото на ХХ в. е постигнат бърз икономически и културен напредък, но действията му за осъществяване на националното обединение завършват трагично и с тежки последици за страната. В резултат от неразумната му политика като държавник и върховен главнокомандващ България преживява две национални катастрофи (1913; 1918). По настояване на съюзниците от Съглашението, на 3 октомври 1918 г. абдикира от българския престол в полза на сина си княз Борис Търновски. Същият ден напуска България и се завръща в Кобург, Германия.

28 февруари

1859, 28 февруари

Генерал-майор Вълко Велчев, худ. Димитър Гюдженов
Генерал-майор Вълко Велчев, худ. Димитър Гюдженов

В Стара Загора е роден генерал-майор Вълко Велчев (1859 – 1935). Завършва първия випуск на Военното училище (1879) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1885). Служи в Източнорумелийската милиция. Участва в Сръбско-българската война (1885) като началник-щаб на авангарда, който овладява Цариброд и Пирот. През 1903 г. е назначен за командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия. От 1908 до 1911 г. заема длъжността командир на 8-а пехотна тунджанска дивизия. По време на Балканската война (1912 – 1913) командва новосформираната 11-а пехотна сборна дивизия и войските от Северния и Източния сектор при обсадата на Одринската крепост. По негова инициатива е проведена прибързаната и неуспешна атака на Източния сектор (1 – 4 ноември 1912). В Междусъюзническата война (1913) е командир на Южния отряд. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

1887, 28 февруари

Подполковник Димитър Филов
Подполковник
Димитър Филов

В Русе умира подполковник Димитър Филов (Калофер 1846 – 1887). Завършва Пехотното юнкерско училище в Одеса, Русия (1871). По време на Руско – турската война (1877 – 1878) е поручик от руската армия и командир на 4-а рота от 3-а опълченска дружина. Сражава се при Стара Загора, Шипка и Шейново. След Освобождението служи в Източнорумелийската милиция и командва учебния батальон (1879), 7-а сливенска (1879 – 1882) и 6-а старозагорска дружина (1882 – 1885). Участва в подготовката и провъзгласяването на Съединението (6 септември 1885), след което е назначен за командир на Ямболския отряд. В Сръбско-българската война (1885) поема командването на войските от Общия резерв и Централната колона в настъплението към Цариброд и Пирот. През 1886 г. е назначен за командир на 3-а пехотна русенска бригада (1886) и участва в офицерския бунт срещу правителството (19 февруари 1887). След неуспеха му прави опит да премине р. Дунав, но e тежко ранен и умира в болницата в Русе. Награден с военен орден „За храброст“ ІV ст.

1903, 28 февруари

Генерал-майор проф. д-р Здравко Мицов
Генерал-майор
проф. д-р Здравко Мицов

В Плевен е роден генерал–майор проф. д-р Здравко Мицов (1903 – 1986). Завършва Военномедицинската академия в Ленинград (дн. Санкт Петербург) и служи като старши лекар на военноморската авиация в Севастопол. По време на Втората световна война (1939 – 1945) воюва на Ленинградския и Московския фронт. На 15 октомври 1945 г. се завръща в България и работи като старши преподавател в Общовоенния хигиенен институт. От 1947 до 1969 г. завежда Катедрата по военномедицинска подготовка при Висшия медицински институт в София. Поставя основите на научноизследователската работа в областта на българската военна медицина и на преподаването на военномедицинските дисциплини във висшите медицински институти. Той е един от основателите на военнополевата терапия и на военната токсикология, възпитал и обучил цяло поколение военномедицински ръководни дейци, преподаватели и научни работници.