Единството на човешките общности се изгражда на базата на тяхната обща история, култура, религия, комуникативни и производствени възможности. Появата на писмеността и литературата е мощен тласък в предаването и превръщането на тези елементи на цивилизацията в актуално знание на следващите поколения и е основен фактор в поддържането на това единство. Човекът разширява неимоверно границите на своята индивидуална памет и основателно определя свитъка и книгата като надежда и упование за безсмъртие, лекарство за душата, източник на мъдрост. Преди повече от 5 хиляди години писарите, тези най-древни професионални интелектуалци, първосъздатели на писмените артефакти на човешката цивилизация, водени от своя бог Тот (превъзходния писар „с чисти ръце“), ни завещават кода на истинското знание:

Човек умира и става на прах,
последван от своите близки,
но книгите му заставят хората да го помнят
и името му да се носи от уста на уста.
По-добре създай книга,
отколкото дом
или гробница на Запад от Нил,
или пищен дворец,
или паметна плоча в храм.

Още тук внимателният читател ще отбележи наличието на историческо мислене, което издига писменото слово като най-значимо постижение в живота на човека. Древният египтянин е знаел, че книгата като памет и извор на мъдрост превъзхожда пирамидата на фараона. Обединена с паметта за своя създател, а чрез нея – с неговото познание и съпреживяване на света, тя, книгата, е неподвластна на времето. С впечатляваща проницателност и точност мъдрецът определя особеното място на литературната памет сред другите форми на увековечаване. Понятието литературна памет в този смисъл не е равнозначно на понятието литературно наследство, защото нейното опредметяване не е цел, а средство за постигане на истинското ѝ съдържание в историческото движение. Тя по-ясно и по-точно се дефинира в успоредяванията: литературна памет – културноисторическо движение и съдба; литературна памет – диахронна динамика в познавателното и естетико-философското усвояване на природата, света и пр. Тоест чрез личния, обществения, научно-художествения и политическия интерес литературното наследство се превръща в памет, която изразява духовната характеристика на времето, общността и личността. Античното литературно наследство, достигнало до нас, е съществувало и през вековете на средновековната схоластика, но не е било жив извор на литературно познание и духовно усъвършенстване. И още една, особено важна отлика на писмената памет от чисто материалните форми на културното наследство – докато ценността на последните е в тяхното най-автентично разкриване, за нея е важен не само оригиналът като литературно наследство, но и неговото променящо се във времето участие в живота на общността. Тя е повече от знание за факти и явления в живота и културата, защото освен тях задължително съдържа комплекс от възможни и реални техни съпреживявания – от автора, от неговите герои и съвременни-ци, от историците, критиците, изследователите, изкуствоведите, читателите и т.н. С други думи, литературната памет обединява спомени, изградени върху сложно разнообразие от елементи на духовното движение, първооснова на което е литературният текст, създаден от автора – във всички сфери и нива, в които той функционира (актуално и исторически). Ние можем да почувстваме величието на скулптор като Микеланджело в прекия досег с неговия „Давид“ или неговата „Пиета“, но страданието и възторга, които са ги породили, можем да разберем само чрез съхранената в архиви или пресъздадената с думи история на неговия живот. Тя не добавя нищо към великолепието на творенията на гения, но обогатява и прави социално и естетически осезаеми болката и радостта от творческото усилие да се съпреживее и пресъздаде светът. В този смисъл литературната памет има свое място и присъствие във всички други форми на историческо и естетическо движение. От особена важност е да се подчертае, че за литературна памет може да се говори и в случаите, когато текстът, който я е породил, вече не съществува.