Обявяването на Независимостта на Българската държава е следствие на няколко различни фактора. На първо място, желанието на Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина, която (според Берлинския договор от 1878) е окупирана за тридесетгодишен срок. Това е нарушаване на Берлинския договор и възможност за България да се възползва от това положение на международната сцена и да обяви своята Независимост. Самият княз (от 1908 г. цар) Фердинанд води преговори с Австро-Унгария за съвместни действия.
Другият фактор са българо-турските отношения, които са свързани с промените във властта в Османската империя. На 11 юли 1908 г. в Турция избухва т.нар. Младотурска революция, която успява да постигне възстановяване на Конституцията от 1876 г. Техните действия не са достатъчно убедителни и вместо да въведат реформи в управлението, младотурците се насочват по линията на национализма. Събитията, случващи се в Цариград, активизират българската дипломация. Българският дипломатически агент в турската столица Иван Ст. Гешов в писмо до външния министър на България лансира идеята за провъзгласяване на независимостта на страната. В началото правителството не споделя неговото мнение, защото смята, че моментът не е подходящ и е опасно за България. Според управляващите среди в България трябва да се изчака развоят на събитията в Турция и да се наблюдава реакцията на Великите сили.
Междувременно в Цариград става известният „инцидент Гешов”. На 30 август 1908 г. в столицата на османската империя е устроена гала вечер по случай рождения ден на султана, на която са поканени всички дипломатически мисии на различните държави с изключение на българския представител Иван Ст. Гешов. С това си действие младотурците искат да подчертаят васалното пложение на България. Гешов е отзован от Цариград, а Портата отзовава комисаря си от София. Инцидентът внася допълнително усложняване на обстановката на Балканския полуостров. Великите сили, в лицето на Англия, Франция и Русия правят опити да изгладят недоразумението, докато Германия и Австро-Унгария са доволни от изострянето на обстановката, което ще подкопае позициите на Антантата и ще улесни агресивните планове на Виена.
В първите дни след „инцидента Гешов” българската дипломация решава разумно да изчака подходящия момент. Ген. Ст. Паприков все още смята, че въпросът за независимостта на България може да се обсъжда с Турция. В София разбират, че властта в турската столица осъзнава ненавременността на инцидента. Няколко дни по-късно конфликтът обаче се задълбочава. На 5 срещу 6 септември 1908 г. избухва стачка на служителите на Източните железници, включително и на територията на Княжество България. Управлението им в българската територия е поето от Дирекция на българските държавни железници, като стачкуващите са заменени от български железничари и военни части. В тази обстановка министър-председателят Ал. Малинов намира, че настъпва моментът да се действа решително и на 8 септември телеграфира на княза: „Позволявам си да доложа на Ваше Царско Височество… инцидентът Гешов е отличен повод да подемем енергично въпроса за независимостта… Нека не се блазним от обещания, нека действуваме.” Идеята на Малинов е да постави Европа и Турция пред свършен факт, а в същото време Фердинанд търси подкрепа в австроунгарските управляващи среди. На 10 септември по случай 60-годишнината на император Франц Йосиф той е приет в двореца в Будапеща като независим владетел.
На 16 септември е взето решение в Министерски съвет да се обяви независимостта на България на 21 септември 1908 г. На княза е телеграфирано и той трябва да се завърне незабавно в страната. Това бързане е продиктувано от страха, че Великите сили могат да предприемат натиск върху българското правителство и да попречат на плануваните действия. На 21 септември князът пристига в Русе, а на 22 септември е във Велико Търново и с манифест обявява независимостта на страната. Новината се посреща с възторг в цялата страна. В много от градовете са организирани тържествени митинги. Първоначално Великите сили не признават обявяването на независимостта. Турция е най-засегнатата страна и отказва да признае търновския акт. Единствено при изплащане на сумата от 125 млн. франка тя е готова да признае независимостта. В преговорите се намесва и Русия, която предлага да опрости на Турция задълженията ѝ от Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Срещу това Високата порта се отказва от своите искания и признава независимостта на Българската държава. След нея това правят и Великите сили.
Модернизацията на българската армия в кр. на ХІХ и нач. на ХХ в. също е един от факторите, които спомагат за осъществяване на търновския акт. Армията е въоръжената опора при обявяването на независимостта на страната. На 22 септември 1908 г. с тържествен марш, начело с военната духова музика, 18-и етърски и 20-и пехотен добруджански полк, намиращи се на гарнизон в града, се отправят по главната улица към историческата църква „Св. 40 мъченици”. Тук след свършването на тържествения молебен княз Фердинанд прочита Манифеста, с който обявява „съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо българско царство”. Акламирани от народа и войската, царят и министрите отиват в църквата „Св. Петър и Павел”, където отново е отслужен молебен. След него цар Фердинанд I тържествено обявява, че поема шефството над 18-и пехотен етърски полк, а на княз Кирил Преславски възлага шефството над 20-и пехотен добруджански полк. Сред шпалира от ученици и войска официалното шествие се отправя към историческия хълм Царевец, където сред насъбралото се множество министър-председателят на България Александър Малинов прочита Манифеста за обявяване на независимостта, а цар Фердинанд I държи реч.
По-късно българската армия изиграва важна роля и при защитата на независимостта на страната. Извършената през януари 1909 г. мобилизация на 8-а пехотна тунджанска дивизия демонстрира висока бойна готовност и оказва благоприятно въздействие върху хода на преговорите между България и Турция и признаването на търновския акт от великите сили.