Успехът на Съединението издига позициите на българския княз, накърнявайки стратегическите интереси на Русия, която губи контрола върху Българската армия и престижа си сред част от обществото. Споровете за личността на княза, условията за признаване на българското обединение и за отношенията с Русия увеличават вътрешнополитическото напрежение и провокират опити за ползване на армията за неговото успокояване. В такава обстановка се осъществява преврата срещу княз Александър I, организиран от русофилски настроени офицери. Въпреки последвалия контрапреврат, организиран от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и гарнизоните в страната, останали верни на княза, той абдикира след неуспешните опити за помирение с руския император. Така се стига до избора на втория княз на Княжество България Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. В следващите години България се развива ускорено икономически, както и в сферата на образованието и културата. Вътрешнополитическите сътресения обаче продължават чрез укрепване на т.нар. „личен режим“ на княза, демонстриран в опитите му да налага волята си над правителствата, опирайки се на офицерството, и да ръководи еднолично външната политика на страната. Разказът е обогатен с изложените вещи на княз Фердинанд I (1887 – 1918) и на водещи политици от периода. Поставен е акцент и върху модернизацията на българската армия в края на XIX и началото на XX в., илюстриран чрез представените оръжия и униформи.
Обявяването на Независимостта на България намира своето заслужено място в експозицията на Националния военноисторически музей с артефакти, пренесли през времето духа на историческия акт, ознаменувал стремежа на българския народ за равноправно присъствие на картата на Европа като самостоятелна държава. Сред реликвите са лични вещи на цар Фердинанд I, на военния министър ген.-лейтенант Данаил Николаев и на министъра на външните работи генерал-лейтенант Стефан Паприков. Участието на Българската армия в процеса на обявяване на Независимостта е представено не само чрез мобилизацията на 8-а пехотна тунджанска дивизия за прикриване на границата с Турция, но и чрез приноса на редица висши офицери – дипломатически представители на България и военни аташета в европейски държави. Благодарение на тяхната активност и усилия на политическата класа през април 1909 г. Независимостта е призната първоначално от Османската империя, а след това и от великите сили.