След полувековна съпротива срещу османските завоеватели през 1396 г. българските земи са окончателно завладени. Българите не се примиряват с безправното си положение, за което свидетелстват непрекъснатите бунтове и въстания. След неуспешното въстание на престолонаследниците Константин и Фружин през 1408 г. българите подкрепят войските на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и на трансилванския войвода Януш Хуняди по време на походите им в България през 1443 г. и 1444 г. и вземат участие в решителното сражение при Варна на 10 ноември 1444 г.
В продължение на столетие избухват три въстания – Първо Търновско (1598), Второ Търновско (1686) и Чипровското (1688). Още в първите десетилетия на османското владичество се налага самобитната форма на непрекъсната съпротива срещу поруганата лична, семейна, религиозна и народностна чест и достойнство – хайдутството. През 60-те години на ХІХ в. натрупаният боен опит от многовековните борби се осмисля идеологически, военнотактически и организационно-политически. Преходът от стихийните политически борби към организирано националноосвободително движение е свързан с дейността на Г. С. Раковски. Създадената от него Първа българска легия в 1862 г. взема участие в обсадата и в боевете за превземането на Белградската крепост.
По своето въоръжение, снаряжение, облекло и тактически умения четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и други войводи се доближават до изискванията за редовна войска. В края на 1869 г. в Букурещ се поставя началото на ръководен орган на национално-освободителното движение – Български революционен централен комитет (БРЦК), начело с Любен Каравелов. Най-енергична дейност развива Васил Левски, който създава за по-малко от три години широка комитетска мрежа, известна като Вътрешна революционна организация, която подготвя населението за борба. В разгара на подготовката на бъдещото въстание Апостолът на свободата е заловен, съден и обесен в София на 19 февруари 1873 г. Създадената от него Вътрешна революционна организация е нов етап в развитието на националноосвободителното движение в България.
Изострянето на Източната криза през лятото на 1875 г. активизира дейците на БРЦК и революционните комитети в Българско. В края на 1875 г. българските революционери Стефан Стамболов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Георги Бенковски и други решават да организират въстание през пролетта на 1876 г. Страната е разделена на четири революционни окръга. Въстанието избухва през април 1876 г. По време на жестокото му потушаване от османската държава са избити над 30 000 български мъже, жени и деца, 80 селища са изгорени, а други 200 са напълно разграбени. Международната общественост е възмутена. Написани са над 3 000 статии в около 200 вестника в подкрепа на българската кауза. Автори са изтъкнати политици, писатели и учени от цял свят – Джузепе Гарибалди, Ото фон Бисмарк, Уилям Гладстон, Чарлз Дарвин, Константин Иречек, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Иван Тургенев, Дмитрий Менделеев и други.