Работно време

Експозиция
сряда – неделя: 10.00 – 18.00 ч.

Администрация
понеделник – петък: 8.30 – 17.00 ч.

Продажба на билети
до 17.00 ч.

Билети

Деца (до 7 г.) – Вход безплатен
Учащи – 2лв
Възрастни – 8лв
Семеен – 10лв

Намерете ни

Адрес: ул. “Черковна” № 92
Тел: + 359 2/946 1805

Виж повече

Българската армия в Балканските войни, 1912 – 1913 г.

След провъзгласяването на Независимостта на България през 1908 г. националното обединение на българския народ става не само обективна необходимост, но и важен фактор за неговото политическо, икономическо и културно развитие. На 29 февруари 1912 г. се полагат основите на Балканския съюз със сключването на договор между България и Сърбия, а по-късно и с Гърция и Черна гора. От съюзническите войски най-многобройна и силна е Българската армия. Тя мобилизира 600 000 души, от които 370 000 вземат непосредствено участие във войната. Сърбия изпраща на фронта 190 000 души, Гърция – 120 000, а Черна Гора – 30 000 души.

Българският народ е готов да се бие за освобождението на братята си от Македония и Одринска Тракия. В мобилизационните пунктове се стичат хиляди запасни чинове и доброволци. От хилядите бежанци – доброволци се създава Македоно-Одринското опълчение в състав 14 670 души, които вземат активно участие във войната.

На 5 октомври 1912 г. започва настъплението на съюзниците срещу турската армия. Българската армия, която покрива Тракийския фронт, главния театър на бойните действия, постига значителни успехи. Главното командване насочва 2-ра армия начело с генерал Никола Иванов към Одрин, 1-ва армия начело с генерал Васил Кутинчев – в участъка към Одрин и Лозенград, а 3-та армия начело с генерал Радко Димитриев, която остава скрита за турското командване – към Лозенград, срещу десния фланг на 250 000-та Източна турска армия на Абдулах паша.

В първата стратегическа операция – Лозенградското срещно сражение, в ожесточени боеве при Селиолу, Гечкенли, Ескиполос, Петра и Ереклер 1-ва и 3-та армии извоюват пълна победа. Бързи при развръщането си и стремителни в действията си, те завършват в тактически мащаб с мощен удар „на нож”. На 11 октомври 1912 г. е овладяна крепостта Лозенград. Дезорганизирана, Източната турска армия отстъпва панически на юг.

В проведената от 14 до 19 октомври 1912 г. Люлебургаз-Бунархисарска настъпателна операция за първи път в практиката на европейските армии се създава оперативно обединение, по-голямо от армия – фронт. Операцията се провежда от 1-ва и 3-а армия с 160 360 души, 360 оръдия и 160 тежки картечници. В кръвопролитните боеве българските воини неудържимо, с висок боен дух и масов героизъм разгромяват турската армия, която започва безредно отстъпление. Българските загуби са 20 147 убити, ранени и безследно изчезнали.

Втора армия стеснява обръча около Одрин. Под ударите на Родопския и Кърджалийския отряд, в които влиза Македоно-Одринското опълчение, противникът отстъпва на юг. Българските войски излизат на Егейско море. Кърджалийският отряд под командването на генерал Никола Генев, на 14 ноември 1912 г. при с. Мерхамлъ, заедно със Сборната конна бригада принуждава турския корпус на Явер паша да се предаде. Пленени са 9 646 войници и офицери. На западния театър 7-а пехотна рилска дивизия, в състава на 2-ра съюзна армия, успешно настъпва по поречието на р. Струма за овладяването на Солун.

На 16 октомври 1912 г. става бойното кръщение на българската военна авиация. Поручик Радул Милков, като пилот и поручик Продан Таракчиев, като наблюдател с биплан „Албатрос” от летище Мустафа паша (дн. Свиленград) извършват първия полет, използвайки самолета като бойно средство.

Успешни бойни действия провежда и българският военноморски флот. На 8 ноември 1912 г., под командването на капитан II ранг Димитър Добрев, българските торпедни миноносци „Летящи”, „Смели”, „Строги” и „Дръзки” провеждат решителна нощна торпедна атака срещу турския крайцер „Хамидие”. Торпедото, изстреляно от миноносеца „Дръзки” с командир мичман I ранг Георги Купов, попада в носовата част на турския крайцер и го изважда от строя.

В края на януари 1913 г., с подновяване на бойните действия след първото примирие, новосформираната 4-та българска армия успешно отразява настъплението на турската Галиполска армия при Булаир. Турските десантни части в района на Шаркьой са принудени да се оттеглят и натоварят обратно на корабите. С неуспех завършва опитът на противника да премине в настъпление при Чаталджа. Пропада планът на турското командване за обрат във войната.

Западните специалисти определят Одринската крепост като една от най-силните в Европа, която може да се превземе само след дългомесечна обсада. Тя се състои от предна линия, главна отбранителна линия /фортови пояс/ и втора отбранителна линия. За нейната защита комендантът Мехмед Шукри паша разполага с 59 600 души, 524 оръдия, над 130 000 снаряда, над 12 милиона патрона, 1 привързан балон и 10 прожектора за наблюдение на позицията. Теснолинейна железопътна линия достига до всички отбранителни сектори и дава възможност за маневри с резервите. Българската армия се готви да овладее крепостта с нощна атака за две денонощия. При подготовката на войските за атака, освен командващия 2-ра българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов се проявява и нейният главен организатор, началникът на Източния сектор генерал-майор Георги Вазов.

Одринската операция е високото постижение на българското и световно военно изкуство. Тя започва на 11 март 1913 г. и продължава две денонощия. През първото 2-ра армия овладява предната турска позиция, а през второто пробива главната фортова линия. На 13 март 1913 г., след неудържима щикова атака и масиран артилерийски огън най-силната крепост в Източна Тракия е превзета. Комендантът на крепостта Мехмед Шукри паша се предава в плен заедно с целия си гарнизон. Негови са думите: „… на вашата армия никаква крепост не може да противостои.” Победата е извоювана с цената на 16 304 убити, ранени и безследно изчезнали български воини.

На 17 май 1913 г. се подписва Лондонският мирен договор. Лозунгът „Балканите на балканските страни” е осъществен. Освободени са Пиринският край, Родопската област и Странджанският район. България дава най-големи загуби – над 85 000 души, Сърбия – 31 000, Черна гора – 16 000 и Гърция – 5000 души.

В последвалата Втора балканска (Междусъюзническа) война 1913 г. политици и дипломати проиграват спечеленото с кръвта на десетките хиляди български воини. Българската армия е принудена да воюва срещу доскорошните си съюзници Сърбия, Гърция и Черна гора, които отхвърлят предишните договори и споразумения. От север, с искане за териториални компенсации в Добруджа настъпва Румъния, а Турция прониква в Югоизточна България.

В началото на юли 1913 г., в отбранителното сражение при с. Калиманци, 4-та армия спира настъплението на сръбските, черногорски и гръцки войски и те преминават в отбрана. Възможността за успешно контранастъпление и обкръжаване на гръцката армия, проникнала в района на Кресненското дефиле, заставя Сърбия и Гърция да се съгласят на примирие. Мирният договор е подписан на 28 юли 1913 г. в Букурещ. По бойните полета за един месец загиват 33 000 българи, а 60 000 са ранени. Страната е ограбена и разпокъсана.