Николай Ралов Историята разказва Маргарита Ралова
Прадядо ми Николай Димитров Ралов е роден по Кръстовден в село Караджово, но е записан едва на 12 декември 1922 г. след прибирането на реколтата. Имал по-голяма сестра и брат, който често се правел на болен, за да не оре. Николай бил добър художник и говорел гръцки перфектно.
В младежките си години се увлича по левите идеи и през август 1938 г. става един от основателите на Работническия младежки съюз в Караджово.
През 1943 г. е изпратен на о-в Тасос, където служи на пристанището в гр. Лименария. В Гърция той се сприятелява с местните и въпреки строгия военновременен режим позволява на по-бедните да ловят риба и нощем, доста след вечерния час. Печели си прозвището Николἁ То Кало (Николай Добрия) и гърците често му предлагат да го черпят, но той отказва, за да не им е в тежест.
Отношението му към местните хора не бива да заблуждава, че характерът му е бил благ. Другите войници обикновено го избягват, а по-късно думата, която чува най-често от жена си е „магаре“. Изключителното му свободолюбие го кара под претекст, че излиза в отпуск, да напусне частта си, където според неговите думи, дажбата била по 250 грама хляб и 1 – 2 ябълки на ден и ако някой проявял глупостта да изяде всичко наведнъж, го чакал жесток бой.
о. Тасос, Гърция
След пристигането си в България се присъединява към партизаните от Втора родопска бригада „Васил Коларов“. За кратко се връща и до родното си Караджово, за да „открадне” жена си Дора от село Крумово, която срещнал преди години на събор.
През първия период на войната срещу Германия (септември – ноември 1944 г.) воюва в състава на 9-а пехотна гвардейска дружина от 9-и пехотен пловдивски полк, съставена от 180 доброволци. В боевете при Крива паланка той е ранен в левия крак, но пълзейки, успява да стигне до близката гора и да се спаси. Въпреки разстоянието е изпратен да се лекува в Плевен, а по-късно се прибира в Караджово и повече не се връща на фронта. Независимо от левите си убеждения, прадядо ми рязко се разочарова от новата власт и напуска партията. Отказва да се включи в местното ТКЗС и е преследван до промените през 1989 г.
Златко Илиев Историята разказва Стефано Портаров
Прадядо ми Златко Йорданов Илиев, роден на 12 юни 1915 г. в София, е зачислен в запаса през 1936 г. На 9 септември 1944 г. е извършен преврат и на власт идва правителството на Отечествения фронт. То присъединява България към Антихитлеристката коалиция, за да спаси страната от поредната национална катастрофа. За успешното участие на Българската армия в заключителния етап на войната срещу Германия се провежда обща мобилизация, по време на която под знамената са свикани почти 500 000 души. Един от тях е и моят прадядо.
р. Драва, Унгария
Той се включва в настъплението на Първа българска армия към Унгария и участва в сраженията при Драва. Някъде по бреговете на реката е ранен от мина. Раната му обаче не е много тежка. Лекуван е на място и по-късно се връща на фронта. По време на тези кръвопролитни сражения моят прадядо и неговите другари не допускат германските войски да пробият българската отбрана, за което е отличен с кръст „За храброст“, който за съжаление вече не се пази в семейството.
След края на войната Златко Илиев работи в завод „Антон Иванов“ като машиностроител. Живее в София до смъртта си през 1981 г.
Георги Димитров Историята разказва Георги Петков
Моят прапрадядо Георги Стоянов Димитров участва във Втората световна война като командир на танк от Бронираната бригада. През есента на 1944 г., когато България се присъединява към Антихитлеристката коалиция и се включва във войната срещу доскорошния си съюзник, той се сражава с командвания от него танк при сръбския град Ниш. Там войските на Бронираната бригада имат за задача да прекъснат пътя на изтеглящите се германски войски. Сформирана е специална група, която заема позиция от двете страни на шосето Ниш – Прокупле. На 14 октомври 1944 г. движеща се на запад германска колона от елитната дивизия „Принц Ойген“ попада под огъня на Бронираната бригада. Това внася смут и паника в редиците на оттеглящия се противник, който още същия ден е разгромен. Бойният път на прапрадядо ми завършва с преследването на германските части към Косово поле.
гр. Ниш, Сърбия
След края на войната той се записва да учи в Инженерно-строителния институт, но е изключен от него, тъй като произхожда от заможно семейство от гр. Оряхово – майка му Цветана Димитрова и баща му Димитър Димитров са притежавали градския хотел и кръчма. Вероятно поради същата причина в годините след войната на два пъти е затварян и в трудов лагер.
Вълко Вълков Историята разказва Магдалена Маркова
Моят прадядо Георги Марков Вълков е роден в село Рупките, Чирпанско, и през Втората световна война служи като телефонист в 44-ти пехотен тунджански полк, формиран през януари 1940 г. в Крумовград. Историята, която ще разкажа обаче, е на неговия брат – Вълко Марков Вълков, роден през 1915 г. След включването на България във Втората световна война (1941), в края на април 1941 г. служещият в 44-ти пехотен тунджански полк Вълко Вълков е изпратен в Беломорска Тракия. Задачата на полка е да смени намиращите се там германски части и да отбранява Беломорското крайбрежие.
р. Драва, Унгария
С присъединяването на България към Антихитлеристката коалиция (9 септември 1944 г.) Българската армия започва бойни действия срещу довчерашния си съюзник Германия. Вълко Вълков участва във втория период на войната в състава на 44-ти пехотен тунджански полк. Заедно с другарите си той е прехвърлен в Унгария и се сражава в Дравската операция. След пеши преход, продължил три денонощия, заедно с ротата си той достига до фронтовата линия. Въпреки заповедта от ротния командир да подготвят стрелкови окопи, уморени, повечето войници лягат да спят. Със задачата се заемат само по-дисциплинираните от тях. Докато изпълняват заповедта, работещите по окопите са непрестанно обстрелвани от отсрещния бряг на река Драва. Ранените са своевременно пренесени в болница, което спасява живота им. При започналия по-късно обстрел на позициите с немски снаряди почти цялата рота е избита, като оцеляват само евакуираните ранени и ротният командир. Един от оцелелите е и Вълко Вълков, който след войната се завръща в родното си село Рупките и се занимава с животновъдство. Живее дълги години до 1994 г.
Аначко Янков Историята разказва Радостин Павлов
Моят прадядо Аначко Иванов Янков е роден в село Бохова, Трънско, на 22 декември 1922 г.
Година след като България се включва във Втората световна война на страната на Тристранния пакт, той получава повиквателна заповед да се яви на служба на 15 септември 1942 г. във Военното на Негово Величество Училище, в Инженерно-свързочни войски. Зачислен е в 11-а дивизионна инженерно-щурмова дружина като сапьор.
с. Тешенфа, Унгария
Съвсем млад, моят прадядо участва във втория период на войната срещу Германия, воюва до нейния край през май 1945 г. и се отличава като смел и жертвоготовен войник. За проявена лична храброст по време на водените от 11-а дивизионна инженерно-щурмова дружина (в състава на 11-а пехотна дивизия) бойни действия в Унгария, северно и южно от р. Драва и при с. Тешенфа, на 26 юни 1945 г. прадядо ми е награден със знака на военния орден „За храброст“ IV степен. След края на войната той получава и други медали и отличия, но особено много държи на този свой първи орден, запазил спомена за едни от най-тежките му изпитания през военновременните години.
Прадядо ми не загърбва спомена за войната и дълго след края й поддържа връзка с бойните си другари. В продължение на години той оглавява и местното дружество на ветераните от войната.
Никола Раленеков Историята разказва Иван Белишки
Прадядо ми Никола Радев (Лаков) Раленеков е роден през 1922 г. в Панагюрище. В годините на Втората световна война е зачислен и се сражава в 3-ти взвод на 2-ра рота от 27-и пехотен чепински полк. През 1944 г. в сраженията на връх Киселица пред очите му загиват двамата му братовчеди – подофицер Георги Раленеков (на 5 август) и санитарен подофицер Павел Раленеков (на 3 октомври). Войната отнема на прадядо ми още един роднина – подофицер Нешо Раленеков, служил в минохвъргачната рота и загубил живота си на 16 март 1945 г. край с. Драва Чехи (Унгария).
с. Куманово, Северна Македония
Никола Раленеков участва още в сраженията при Бащево, Дубочица, Петралица и Куманово. След завръщането си от фронта той постъпва на работа в полицията като старшина. Поради това, че е член на БЗНС и привърженик на Никола Петков, а и заради изявените си до 1944 г. промонархически възгледи през 1947 г. е уволнен и подложен на репресии. За това допълнително съдейства и фактът, че самият Никола не се свени да заявява – „За мен има само един владетел и само един съдник – цар Симеон и Бог“.
Прекарва остатъка от живота си в Панагюрище и се занимава със земеделска дейност. Има 3 деца – син Рад (Лако) и две дъщери – Станка и моята баба – Пана. Умира на 19 октомври 1994 г.
Йордан Йорданов Историята разказва Емилия Ангелова
В разгара на Втората световна война моят прадядо Йордан Йорданов е около 12-годишен. Роден в бедно семейство в с. Караполци, недалеч от гара Елин Пелин, той израства в полите на ниските гористи планини, заграждащи Софийското поле от изток.
Неговите спомени рисуват картината на това какво е било детството в онова време на несигурност, страх и недоимък. Той разказва, че въпреки тежките условия в годините на войната децата винаги първи получавали храна и вода. Когато американските и английските самолети се появявали в небето над Караполци, отново първата грижа на възрастните била да скрият децата. Всички заедно намирали убежище в съседната гора или под близкия мост. Ярък спомен за моя прадядо остава случаят, когато под същия този мост потърсила укритие и бременна жена, приятелка на семейството.
с. Караполци, България
Страхът от войната обаче не можел да владее детското въображение постоянно и децата от Караполци често се впускали в забавни игри. За голямо недоволство на родителите най-популярното забавление било играта на „Стражари и апаши“ и възрастните често гълчали малчуганите, че по този начин предизвикват събитията и въоръжените сблъсъци ще достигнат до българските земи.
Мария Историята разказва Теодор Ковачев
Историята, свързана с Втората световна война, която избрах да разкажа, е малко необичайна. В нея няма герои и известни имена. Това е историята на един от милионите участници във Втората световна война, син на българката Мария (сестра на моята прабаба по майчина линия Руска Куненова) и германеца Ото Лизенберг.
Красивата девойка Мария и Ото се запознават и женят в Истанбул в последната година на Първата световна война. През 1919 г. се ражда единственият им син Александър. След края на войната семейството живее няколко години в Мароко, Африка, където работи Ото, а по-късно се установяват в Берлин.
В периода 1936 – 1939 г. Александър отбива военната си служба. Мечтае да наследи професията на баща си, затова се записва да учи медицина в Берлинския университет. Същата година обаче Германия напада Полша и поставя началото на Втората световна война.
гр. Сталинград (днешен Волгоград), Русия
Голям брой обикновени германци са мобилизирани и изпратени на Източния фронт, а съдбите на стотици хиляди семейства завинаги се променят. Скоро тревогите и страхът от бъдещето изместват спокойния и заможен живот на българо-немското семейство. През 1942 г. Александър е мобилизиран към военно-санитарните части на немската армия. Почти веднага попада в обсега на една от най-мащабните военни операции – битката при Сталинград. От запазените снимки се вижда, че е с чин лейтенант и е награден с орден „Железен кръст“.
През есента на 1942 г. 23-годишният лъчезарен Александър, който отива на фронта да помага, а не да убива, загива, помагайки на ранени войници. Санитарен самолет го отнася обратно в родината му, където е погребан.
Историята за краткия живот на Александър, който така и не успява да създаде семейство и да осъществи мечтите си, е разказана от неговата майка. В продължение на повече от 20 години тя ежегодно гостува на роднините си в България, но избира да прекара последните години от живота си в преградията на Източен Берлин, за да остане завинаги до любимия си син и съпруг.
Бомбандировки Историята разказват Анна Момчилова и Георги Петков
Участието в проекта „Моите предци на война“ ни срещна не само с разказа за нашите предшественици, но и с историята на родния ни град, преживял ужаса на бомбардировките през Втората световна война.
За първи път територията на България е бомбардирана на 6 април 1941 г. от югославски и британски самолети в отговор на присъединяването на страната към Тристранния пакт. Под прицел са София, Кюстендил, Петрич и околните села. До 15 април 1941 г. жертвите наброяват 87 убити и 157 ранени, а много сгради са разрушени. Българските пилоти не реагират своевременно поради слабо развитата система за управление и незадоволителните летателно-тактически характеристики на самолетите, с които разполагат. Ситуацията допълнително се усложнява, след като на 13 декември 1941 г. българското правителство обявява война на САЩ и Великобритания с надеждата, че тя ще има символичен характер.
гр. София, България
В началото на 1943 г. територията на България попада в обхвата на операция Pointblank, одобрена на среща между Чърчил и Рузвелт в Казабланка. От ноември 1943 г. до август 1944 г. страната е подложена на жестоки бомбардировки от англо-американските въздушни сили, като най-тежко е засегната София. Общо 2000 самолета нанасят 7 дневни и 5 нощни удара с 8800 фугасни и няколко хиляди запалителни бомби. Въпреки многократно превъзхождащите ги сили на противника пилотите от 6-и изтребителен полк, които защитават небето над София, предприемат 273 излитания и свалят 30 негови самолета.
Независимо от усилията им врaжеската авиация разрушава предимно граждански обекти. Убити са 931 столичани, а ранени – 1025. Частично или напълно разрушени и опожарени са 12 567 жилищни, промишлени и обществени сгради, сред които и тези на Министерския съвет, Народното събрание, БАН, Светия Синод, Археологическия музей, Държавната печатница, католическата катедрала „Свети Йосиф“, Народния театър, Столичната библиотека, в която изгарят 40 000 книги, Етнографския музей, Софийската синагога, църквата „Свети Спас“, двореца „Врана“ и др.