Като резиденция на българския владетел Княжеският дворец е едно от ключовите места, в които се осъществява фактически обединението на Княжество България и Източна Румелия. Ролята на българския княз в този момент е решаваща, защото, ако той в качеството си на лоялен васал на Османската империя откаже да признае акта на Съединението, начинанието би било обречено на неуспех въпреки силната народна воля.

Още през май 1879 г. при обиколката си из европейските дворове княз Александър I засяга въпроса за съдбата на Македония и Източна Румелия. Година по-късно българският владетел изпраща в Лондон Стефан Панаретов със задача да coндиpa отношението на английското правителство към съединението на двете области, а през юни личният секретар на монарха д-р Константин Стоилов пристъпва към установяване на постоянни връзки с Източна Румелия. Международната обстановка и вътрешнополитическото противоборство в Княжеството отлагат желаното обединение.  

Пет години по-късно, когато в Пловдив е обявено Съединението на Княжеството с Източна Румелия ролята на княз Александър I е ключова. Въпреки колебанията си той вижда в реализирането на съединисткия акт възможност да възстанови престижа си, пострадал от режима на пълномощията и влошените взаимоотношения с Русия. На 8 септември 1885 г. в Търново той издава Манифест към българския народ, с който официално признава акта на Съединението. Пристигайки в Пловдив, назначава Комисарство, което да управлява от негово име Южна България.

Институционалната подкрепа в лицето на българския княз, която получава съединисткия акт, е една от предпоставките за фактическото обединение на Княжество България и Източна Румелия и неговото международно признаване.

Само пет дни след обявяване на Съединението, на 11 септември в София е открита третата извънредна сесия на Четвъртото обикновено народно събрание. Тронно слово от името на княза изчита министър-председателят Петко Каравелов, в което се заявява, че народното дело трябва да получи признание и от народните представители. В същия ден Народното събрание приема телеграма до руския император Александър III, с която го моли да прокровителства обединението на българския народ. Последвалите действия на Народното събрание на Княжество България показват, че единството на двете български области ще се отстоява дори с цената на военни действия.

На 12 септември Парламентът приема Закон за реквизицията, с който се регламентира начинът на реквизиране в полза на войската. Приети са и Закон за свръхсметен кредит от 10 000 000 лв. за военното министерство, като се подчертава, че парите ще се използват в случай на война, както и Закон за свръхсметен кредит от 5 000 000 лв. за извънредни разходи по мобилизацията на войската и нейната издръжка.

На 21 март 1885 г. след скандал с министъра на вътрешните работи Никола Сукнаров, обвинен в явна подкрепа на опозицията, министерството е оглавено  от министър-председателя Петко Каравелов. Непосредствено след провъзгласяването на Съединението, въпреки несъгласието с времето и начина на осъществяването му, Каравелов не се поколебава да приеме извършения акт и както начело на правителството, така и с всички ресурси на повереното му ведомство се заема с неговата защита.

В къщата на дееца на Консервативната партия Димитър Греков,  където временно се помещава Министерството на вътрешните работи, кипи трескава дейност. Общините са задължени да подпомагат семействата на войниците, опълченците и доброволците в хода на обявената мобилизация. Осигурени са доброволни помощи за изхранването и обличането на доброволците, пристигащи в София в защита на Съединението. Създадена е и специална комисия за организиране на благотворителната дейност. С особено внимание е проследено и постепенното съсредоточаване на сръбски войски по границата с Княжеството. Това позволява своевременното разполагане на български части на запад, довело по-късно до забавяне на сръбското настъпление.

Признаването на Съединението, което по своята същност е дръзко нарушение на Берлинския договор от 1878 г., насочва сериозните усилия на българското правителство към спечелване одобрението на великите сили и сключването на споразумение с Османската империя. Още на 13 септември министърът на външните работи и изповеданията Илия Цанов моли силите за застъпничество пред султана за потвърждаване на Съединението и опазване на мира. В министерството малобройните, не повече от двайсетина, негови служители започват активна дейност по дипломатическата защита на съединисткия акт. Циркуляри са подготвени и изпратени до великите сили, а в столицата Илия  Цанов убеждава неуморно чуждите дипломати, че признаването на Съединението е най-правилният ход за опазване на мира. Редица дипломатически мисии са изпратени в търсене на международна подкрепа. С повишено внимание се следят и българо-сръбските отношения, засилващото се погранично напрежение и опасността от война между България и Сърбия.

Победата в Сръбско-българската война, блестящата дипломатическа защита на Съединението и нежеланието на великите сили за разрастващ се военен конфликт на Балканите води до това източнорумелийският въпрос да бъде предоставен за решаване в преки преговори между България и Турция.  Те приключват с подписване на споразумение между министър Илия Цанов и великия везир Кямил паша на 20 януари 1886 г. и сключването на Топханенския акт на  24 март същата година.

Още в самия ден, в който е провъзгласено Съединението, с указ на княз Александър I, военния министър генерал-майор Михаил Кантакузин и министъра на външните работи и изповеданията Илия Цанов в Княжество България се обявява всеобща мобилизация. Свикани на действителна служба са всички чинове от запаса на войската, а офицерите, пуснати в отпуск, са върнати в частите си, мобилизирано е Народното опълчение. 

С това решение ролята на Министерството на войната в събитията след Съединението неимоверно нараства. Благодарение на умелото ръководство на военното ведомство в много кратки срокове се извършва мобилизацията и привеждането на войската към военновременни щатове.

Само 4 дни след провъзгласяването на Съединението обаче руският император Александър III изтегля всички руски офицери от България в знак на несъгласие с осъщественото без руска подкрепа обединение. Военният министър на Княжеството генерал-майор Михаил Кантакузин и подчинените му руски военнослужещи колективно напускат Министерството и своите гарнизони. Така те оставят българската войска без професионално ръководство пред надигащата се опасност от външна агресия срещу обединената българска държава.

В така създалата се ситуация Министерството на войната за първи път след Освобождението е оглавено от българин – капитан Константин Никифоров. На него се пада задачата да организира отбраната на западната граница с оглед предстоящата война със Сърбия.

Гражданите и институциите в София приемат присърце вестта за провъзгласеното обединение на Княжество България и Източна Румелия. Още на свикания на 6 септември в столицата митинг множеството взема решение всеки да помогне с каквото може. Същата вечер започва събирането на пожертвувания и записването на доброволци, които да заминат за Източна Румелия в защита на Съединението. Организацията е поета от столичните власти.

Активна роля има кметът на София Иван Славейков – брат на Петко Славейков, който поема грижата за събирането на доброволни помощи за прехраната и облеклото на доброволците още когато агресия се очаква от Османската империя. Пограничните конфликти със Сърбия при това в такава близост до столицата активизират още повече усилията на общинската управа, а жителите на столицата са задължени да работят по укрепленията извън града.

Още през 1879 г., когато Българската народна банка започва своята дейност, тя иска разрешение от правителството на Княжество България да има правото да предоставя заеми на Източна Румелия.

Два сериозни фактора обуславят стремежа на властите от двете страни на Балкана за по-тясно финансово обвързване. От една страна, в годините до Съединението през 1885 г. Източна Румелия изживява проблеми в селското си стопанство, което е сериозно пострадало след Руско-турската война и последвалите няколко неплодородни години. От друга страна, Княжеството възприема политика за укрепване на връзките с Източна Румелия, като властите в Пловдив демонстрират същите стремежи. Тези предпоставки наклоняват везните и Постоянният комитет в автономната област (10-членен орган, излъчен от Областното събрание, който упражнява законодателната власт и контролът върху изпълнителната между сесиите на Събранието) решава необходимият заем за Земеделските каси да бъде взет от Българската народна банка вместо от Отоманската. БНБ предлага по-приемливи условия и през май 1884 г. отпуска на областта заем от 60 000 турски лири, предназначен за укрепване на селското стопанство.

Вестта за Съединението на Княжество България и Източна Румелия обикаля софийските улици още на 6 септември и предизвиква силен възторг и оживление сред жителите на столицата. Още в същия ден е разпространена покана за митинг в 5.00 часа на площад „Александър I.

Събралото се множество – около 10 000 души, единодушно приема резолюция, с която настоява князът и правителството да вземат под своя защита Източна Румелия и да признаят за свършен факт провъзгласеното вече Съединение. В документа се подчертава, че незабавно трябва да се изпратят войски в Източна Румелия, като  се завземе и управлението ѝ, а  всеки българин следва да се задължи да помогне с каквото може, за да се поддържа извършеното вече обединение.

Църквата „Св. Крал“ (дн. „Св. Неделя“) е едно от местата в София, запечатали въодушевлението и радостта на българите от обявеното на 6 септември 1885 г. обединение на Княжеството с Източна Румелия. Ентусиазмът завзема всички слоеве на обществото. След митинга в подкрепа на делото, проведен на площад „Александър I“ на 6 септември, софийските еснафи организират на следващия ден молебен в църквата „Св. Крал“ за благославяне на святото дело на съединението на двете Българии и по случай първото стъпване на княз Александър I в Източна Румелия.

В бурната 1885 г. на власт в Княжество България е второто правителство на водача на Либералната партия Петко Каравелов (1884 – 1886).  Честен и талантлив държавник, винаги отговорен към бъдещото на страната, Каравелов се въздържа от всякакви политически авантюри. Опасявайки се от рискованата и преждевремена акция, която би могла лесно да попречи на трудно постигнатото развитие в страната, той отблъсква молбите за подкрепа на Съединението от страна на Пловдивския комитет независимо от вътрешната си увереност в необходимостта на делото. Затова и след провъзгласяването на обединението на Княжеството с Източна Румелия министър-председателят не се поколебава да приеме извършения акт и да се заеме с неговата защита.

Малката му, най-обикновена къща на ул. „Дякон Игнатий“ срещу Столична община се превръща в сцена на политически съвещания, срещи с княз Александър I и място за преговори с дипломатическите представители на великите сили. Начело на правителството, Петко Каравелов си поставя за цел да защити и довърши делото, осъществено с поразителна лекота в Пловдив, но пораждащо неимоверно много затруднения и враждебни реакции.

Министърът на правосъдието Васил Радославов е една от фигурите с ключово значение за фактическото институционално интегриране между Княжество България и Източна Румелия. По решение на княза и министър-председателя той напуска скромната си квартира в дома на политика Христо Белчев и заминава за Пловдив като официален представител на българското правителство. Със съдействието на съединистките дейци и княжеския комисар д-р Георги Странски Радославов в спешен порядък въвежда българските закони в Източна Румелия. По този начин прокарва разбиранията си за необходимостта от самостоятелна вътрешна политика, която да неутрализира външните опити да се попречи на държавното обединение.

През втората половина на октомври 1885 г. без излишен шум той слага окончателно край на съществуващото административно разделение между Северна и Южна България. Администрацията на Южна България се влива в тази на Княжеството, като всички източнорумелийски управления са подчинени пряко на съответните министерства в София. Трескаво се планират и последващи мерки – правосъдието да се раздава в името на княз Александър I, да се въведе ново административно-териториално деление на окръзи, които да зависят от Министерството на вътрешните работи в София, да се проведат избори за представители от общинските и областните съвети на Южна България и да се свика общо Народно събрание и др.

След административното се пристъпва и към правното унифициране на управлението в двете български области, което е осъществено отново от министъра на правосъдието Васил Радославов. Още на 6 декември 1885 г. той нарежда на председателите на окръжните съдилища в Южна България и на председателя на Върховния съд в Пловдив да издават присъдите в името на Негово Височество княза. С укази от декември 1885 г. съдебните закони на Княжеството са въведени в Южна България,  а организацията на „южнобългарските войски“ е уеднаквена с тази на българската войска в Княжеството.

Петко Рачов Славейков е един от видните политици и общественици, които подкрепят Съединението от момента на неговото провъзгласяване и активно работят за утвърждаването му.  Той е сред инициаторите на митинга, свикан на 6 септември 1885 г., в подкрепа на обединението на Княжество България и Източна Румелия. На многолюдното събрание Славейков произнася вълнуващо слово, в което призовава българите да се покажат като „народ, вечно съединен, достоен за борба и способен за политическо съществуване“. 

Въпреки че вече се е оттеглил от политиката и е подал оставка от поста министър на вътрешните работи в началото на 1885 г., Петко Славейков се съгласява да подпомогне делото по признаване на Съединението, като става част от княжеската власт в Източна Румелия. С указ от 9 септември княз Александър I назначава Княжеско комисарство, което да поеме управлението на областта, в състав комисар д-р Георги Странски и негови помощници Петко Славейков и Йоаким Груев.