Съединение | София - столица на обединена България

Княжески дворец

Провъзгласяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия под скиптъра на княз Александър I превръща ролята на Двореца в решаваща за събитията, последвали обединението. Когато на 2 ноември 1885 г. Сърбия напада Княжеството княз Александър I е призван да води първата война на България след Освобождението.

Ден след обявяването на войната княз Александър I се завръща от Пловдив в София, заедно с министър-председателя Петко Каравелов. Към този момент в столицата вече се чуват оръдейните изстрели от Драгоман. Още същия следобед в Двореца се провежда тронен съвет, на който участват князът, всички министри, началник-щабът на Западния корпус капитан Стефан Паприков и началникът на артилерията капитан Олимпий Панов. Взето е решение основното сражение да се приеме на Сливнишката позиция.

На 4 ноември князът като главнокомандващ на армията заминава за Сливница, където е посрещнат с възторг от войниците. В последвалите тридневни боеви той споделя с тях несгодите на фронта и координира с Щаба на Действащата армия тактиката за сраженията. На 7 ноември сръбските войски са разгромени, а новините достигат до европейската преса, която описвайки победата на българите, титулува княз Александър I като „сливнишкия герой“.

След победата при Сливница българските войски преминават в контранастъпление и изтласкват сърбите до границите отпреди войната. Българският княз обаче заповядва настъплението да продължи и преговори за мир да започнат само при признаване на Съединението. В противовес на това скоро след превземането на Пирот (14 ноември 1885 г.) австро-унгарският пълномощен министър в Белград граф Рудолф Кевенхюлер-Меч отправя ултиматум до българското командване и лично към княз Александър I за спиране на бойните действия. В противен случай заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта.

Бойните действия са преустановени и на 14 декември 1885 г. княз Александър I се завръща победоносно в София начело на войската, за която е организирано тържествено посрещане пред Двореца.

Народно събрание

Четвъртото обикновено народно събрание на Княжество България заседава от 27 юни 1884 г. до 6 септември 1886 г., сменяйки три пъти сградите, в които се помещава. От Търново е преместено в бившето здание на Военно училище в София (днес – Централен военен клуб), а от втората извънредна сесия народните представители се събират и в новопостроената сграда на Народното събрание.

Тържествено осветена на 25 ноември 1884 г. в присъствието на княза, министър-председателя и министрите, народните представители, дипломати и множество граждани, сградата започва да расте в покрайнините на София, но в близост до княжеския дворец, като по този начин предопределя изграждането на новия център на столицата в тази част на града. Строителните работи не секват през следващите месеци, но още от 28 май 1885 г. народните представители започват да заседават и в новото здание.

Събитията от есента на 1885 г. водят до оживление в коридорите на Парламента – търси се международна легитимност за провъзгласеното Съединение, обсъждат се мерки в негова подкрепа. Обявената война от Сърбия води до всенароден подем в защита на съединисткия акт, който не подминава и народните представители. В редиците на доброволците, отправили се към фронта, се включват председателят на Четвъртото обикновено народно събрание Стефан Стамболов и представителят на парламентарната опозиция Константин Стоилов.

В тила на бойните действия народните представители полагат големи усилия за снабдяването на войската. Помощ очакват и хилядите ранени, които ежедневно пристигат в София. За тяхното настаняване отваря врати сградата на Народното събрание, която е превърната в лазарет, където помощ намират десетки ранени.

Министерство на войната

Само 4 дни след провъзгласяването на Съединението император Александър III изтегля всички руски офицери от България в знак на несъгласие с осъщественото без руска подкрепа обединение. Военният министър на Княжеството генерал-майор Михаил Кантакузин и подчинените му руски военнослужещи колективно напускат Министерството и своите гарнизони. Така те оставят българската войска без професионално ръководство пред надигащата се опасност от външна агресия.

В така създалата се ситуация Министерството на войната за първи път след Освобождението е оглавено от българин – капитан Константин Никифоров. На него се пада задачата да организира отбраната на западната граница с оглед предстоящата война със Сърбия. Изпреварвайки събитията, министърът заповядва да се снабди с оръжия Видинската крепост и да се сформира летящ отряд в Лом. В същото време военното ведомство обезпечава отбраната на Петроханския проход и привлича опълчението за защита на западните гранични райони.

В хода на Сръбско-българската война Министерството на войната управлява всички войски и военни учреждения в тила на армията и подпомага взаимодействието между Източния, Западния и Северния корпус и Щаба на войската. Специално внимание военното ведомство обръща и на проблемите по набавянето на оръдия, пушки, боеприпаси, храни, санитарно имущество, облекло и други продоволствия за войската.

Министерство на вътрешните работи

В хода на Сръбско-българската война министър-председателят Петко Каравелов оглавява усилията за изпращане на войски и продоволствия към фронта. Начело както на кабинета, така и на Министерството на вътрешните работи, той полага специални грижи и за посрещането на нуждите на завръщащите се ранени войници.

Със съдействието на столичната управа са организирани близо 30 военновременни лазарета, за нуждите на които се ползват някои от по-просторните държавни и обществени сгради, а също и лични домове. Сред тях е и сградата на Министерството на вътрешните работи.

В действителност Министерството не разполага със собствен имот, а от 1883 г. се помещава като наемател в къщата на дееца на Консервативната партия Димитър Греков, намираща се на ул. „Московска“. Издигащо се зад двореца, зданието е сред най-представителните постройки в София от началото на 80-те години на XIX век.

По време на войната двуетажната постройка отваря врати за ранените и в нея получават грижи десетки пострадали в бойните действия.

Столична община

В хода на Сръбско-българската война ролята на софийската управа за подсигуряване на тила на бойните действия нараства неимоверно. Столичните власти, оглавени от кмета Иван Славейков, се грижат за събирането на доброволни помощи за прехраната и облеклото на доброволците още когато агресия се очаква от Османската империя. Пограничните конфликти със Сърбия при това в такава близост до столицата активизират още повече усилията на общинската управа. Жителите на столицата са задължени да работят по укрепленията извън града. Предвидено е създаването на градско опълчение.

Обявяването на войната на 2 ноември 1885 г. поставя началото и на постоянната дейност на общината по осигуряване на продоволствия за войниците, преминаващи през София по време на марш-маньовъра, а също и за тези, сражаващи се на бойното поле. На градските занаятчии – шивачи, е възложено изработването на ризи и панталони за нуждите на войската. Дрехи, шапки и обувки се събират и от останалите столични граждани. Отпуснати са специални пожарни коли за доставяне на вода до позициите в Сливница.

Внимание се отделя и на въпроса за завръщащите се ранени войници. Определен е общински служител, който да е в помощ при грижата за увеличения брой болни в Александровска болница, която подсигурява най-големия прием на ранени. Създадени са и близо 30 военновременни лазарета в някои от по-просторните обществени сгради, сред които Народното събрание, министерства, дипломатически агентства, казарми, училища.

Българска народна банка

Пукотът на снарядите край Сливница обединява столичните институции и население в подкрепа на сражаващите се в защита на Съединението български войници. Полагат се специални грижи за снабдяване на войската с нужната вода, храна и облекло.

Особено внимание се обръща и на въпроса с ранените, които със стотици ежедневно пристигат в София. За тяхното настаняване са предвидени близо 30 военновременни болници, разположени в някои от по-големите столични обществени сгради. Сред тях е и тази на Българската народна банка.

Създадена през 1879 г., Българската народна банка е сред първите държавни институции на новоосвободеното Княжество. Помещава се в изящна сецесионова постройка на ул. „Александър I“. По време на войната тя отваря врати за десетки ранени, сред които и сръбски войници.

Александровска болница

Александровска болница започва работа под името Софийска първостепенна болница през 1879 г. в две сгради, намиращи се на мястото на бъдещия мавзолей на княз Александър І. Поради недостатъчното пространство за нуждите на едно модерно медицинско заведение още същата година Софийска община отпуска настоящия терен от 360 000 кв.м, върху който се издигат новите пет сгради на лечебното заведение.

Болницата, преименувана вече на „Александровска“, отваря врати на 18 октомври 1884 г. и само година по-късно получава своето „бойно кръщение“. В хода на Сръбско-българската война близостта до фронта и статутът на национална медицинска институция превръщат лечебното заведение в основен пункт за прием както на българските, така и на пленените сръбски войници. Поради големия брой ранени много доброволци се включват в помощ на лекарите. От 4 ноември до края на войната в болницата са приети 446 ранени войници, от които бързо се възстановяват 268. Сто двайсет и трима остават в лечебното заведение и след 1 февруари 1886 г., а починали преди или след операции са 55 души.

След войната болницата е посетена от комисия в състав Екатерина Каравелова, Димитър Греков, Петко Славейков и др., която проверява състоянието на ранените и констатира, че няма нарушения в лекарската работа. Заключенията на комисията доказват високия професионализъм на медиците в лечебното заведение, които въпреки трудните условия съумяват да осигурят безпроблемния прием и адекватно лечение за всички нуждаещи се.

Артилерийски казарми

Още през лятото на 1880 г. са определени местата на казармите в покрайнините на София и започва тяхното изграждане. Само за няколко години в столицата са издигнати двуетажните и стилни постройки на артилерийските, кавалерийските и пехотните казарми – с обширни дворове и площади, просторни и светли войнишки спални.

На ул. „Регентска“, на територията на днешния парк „Заимов“, са разположени артилерийските казарми. Скоро след тяхното построяване обаче те започват да изпълняват и друга функция, тъй като в хода на Сръбско-българската война са трансформирани в една от близо 30-те военновременни болници, създадени за стотиците ранени, които ежедневно пристигат в София от фронта. Именно обширното пространство и многобройните стаи на артилерийските казарми позволяват в новосъздадения военновременен лазарет да бъдат настанени стотици ранени, сред които и 30 пленени сръбски войници.

Военно училище

Създадено непосредствено след Освобождението през 1878 г., Военното училище бързо е преместено от Пловдив в София, където е настанено в бившата турска военна болница, намираща се на бул. „Цар Освободител“ №7 (на мястото на днешния Централен военен клуб).

Постройката се състои от 5 големи отделни едноетажни сгради, разположени терасообразно една зад друга и съединени помежду си с покрити проходи. В тях Военното училище посреща общо около 200 възпитаници.

Важна роля в развитието на училището изиграват актът на Съединението на Княжество България с Източна Румелия и последвалата Сръбско-българска война. В знак на несъгласие с водената от българското правителство политика руският император Александър III изтегля руските офицери от България, включително и всички офицери от Военното училище. Вследствие на този акт на 10 октомври 1885 г. е назначен първият български офицер за началник на училището – ротмистър Анастас Бендерев.

Сръбско-българската война се превръща в бойно кръщене за младите български офицери. Седемдесет и един юнкери са произведени предсрочно в звание портупей-юнкери и са разпределени за командири по бойните части. Някои от опразнените помещения в училището са използвани за военновременна болница, в която се лекуват стотици от ранените, завръщащи се от фронта. В бойните действия падат жертва общо шестнайсет възпитаници на училището.

Софийска класическа гимназия

Създадена на 7 януари 1879 г., Софийската класическа гимназия намира свой собствен дом едва през 1882 г. в издигната специално за нуждите на училището сграда в карето, където днес се намират Журналистическият факултет и Ботаническата градина.

В зданието се помещават тринадесет учебни класни стаи, голям гимнастически салон, голяма и удобна учителска стая, два салона по рисуване, кабинети по химия и физика, четири малки стаи за администрацията, кабинет по естествена история.

Три години по-късно в хода на Сръбско-българската война именно обширното пространство и многобройните стаи позволяват на софийските власти да превърнат училището в една от близо 30-те военновременни болници, създадени за ранените, които ежедневно пристигат в София от фронта.

Софийска девическа гимназия

Първа софийска девическа гимназия с прилежащия ѝ пансион за възпитаничките от страната е открита през есента на 1879 г. Помещава се в две красиви сгради до тогавашното Народно събрание, срещу Градската градина – на ъгъла на улиците „Алабин“ и „Александър I“ и е собственост на мюсюлманския духовен водач Осман Нури Ефенди. Още същата зима обаче училището е преместено в по-голяма къща в съседство. През 1880 г. то е преименувано на Софийска девическа учителска семинария.

През 1881 г. държавата откупува имота на Нури Ефенди и през 1884 г. за нарасналите нужди на училището на това място е издигната нова просторна сграда.

Поради недостига на болнични заведения по време на Сръбско-българската война в Учителската девическа семинария и в още близо 30 държавни и обществени сгради се настаняват ранени в битките войници.

Австро-унгарска легация

Скоро след Oсвобождението (1878) новосъздаденото Княжество България постепенно установява дипломатически отношения с европейските държави и редица дипломатически агентства са открити в столицата.

През 1882 г. с разпореждане на българския княз Александър I и с решение на Министерския съвет за нуждите на Австро-Унгария е предоставен парцел на бул. „Цар Освободител“ №9. На тази площ австро-унгарският дипломатически агент Рюдигер фон Бигелебен издига със собствени средства сградата на агентството, завършена и открита през следващата 1883 г.

Само две години по-късно последвалата Съединението на Княжество България и Източна Румелия Сръбско-българска война сериозно тревожи дипломатите в София. Шумът от артилерийските гърмежи и пушечни изстрели достига до столицата, а бройката на пристигащите ранени постоянно се увеличава. В тези условия редица дипломатически агентства отварят врати за пострадалите. Едно от тях е и това на Австро-Унгария, което поема грижата за близо 30 ранени, сред които и 1 сръбски войник.

Немска евангелска църква

Разположена на бул. „Княз Дондуков“ в близост до пресечката с ул. „Г. С. Раковски“, Немската евангелска църква е построена скоро след Освобождението за нуждите на княз Александър I – самият той лутеранин по вероизповедание.

В хода на Сръбско-българската война църковните власти решават да преустроят част от постройката за нуждите на военновременен лазарет, който да помогне с грижи за част от ранените български войници, които ежедневно пристигат в София от фронта.

След войната и абдикацията на княза храмът е предоставен на немската протестантска общност в града. Църквата е унищожена по време на бомбардировките над София, а днес на нейно място се издига сградата на Софийската опера и балет.

Дом на Петко Каравелов

Когато на 2 ноември 1885 г. Сърбия напада България, водачът на Либералната партия Петко Каравелов се оказва първият министър-председател след Освобождението, принуден да води война.

Честен и талантлив държавник, винаги отговорен към бъдещето на страната, Каравелов превръща малката си, най-обикновена къща на ул. „Дякон Игнатий“ срещу Столична община в своеобразен щаб в тила на бойните действия, от който се организира изпращането на войски и продоволствия към фронта, както и посрещането на нуждите на завръщащите се ранени войници.

С важна роля за запазване на високия боен дух на столичани се отличава и съпругата на министър-председателя Екатерина Каравелова. Тя дейно участва в организацията на военновременни лазарети в София, следи за качеството на медицинските грижи, а с личния си пример се противопоставя на разпространяваните слухове за настъпление на сръбските части към столицата. Немският журналист Фон Хун дори изтъква в свой очерк за вестник „Кьолнише цайтунг“, че на фона на общата паника сред софиянци с право се отбелязва по-късно, че „…на 7 ноември 1885 година г-жа Каравелова беше единственият мъж сред софийското население…“.

Дом на Йорданка Филаретова

Йорданка Филаретова е една от онези българки, отдали живота си в полза на обществото. Овдовяла твърде млада, а след това изгубила и сина си, тя осмисля живота си с помощ за нуждаещите се. Развива широка обществена дейност още в годините преди Освобождението на България, а нейният дом на ул. „Алабин“, 26 се превръща в средище за милосърдие.

По време на Сръбско-българската война тя е милосърдна сестра, а къщата ѝ е стационар за лечение на ранени и болни. Там се шият дрехи за войниците на фронта и бельо за разкритите военнополеви болници.

За своята милосърдна дейност, продължила през целия ѝ живот, Филаретова става първата жена, наградена с почетния знак на Българския червен кръст – „Голям червен кръст“, учреден от княз Александър I.

Горубляне

След провъзгласяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия в страната започва мобилизация, като войските са съсредоточени по протежение на границата с Османската империя. Противно на очакванията атаката идва от Сърбия, която на 2 ноември 1885 г. обявява война, посочвайки като основни мотиви нарушеното равновесие на Балканите след Съединението, спорната граница при Брегово и приемането на политическите емигранти от Сърбия след Тимошката буна.

Княжеството започва ускорено изтегляне на войските от Южна България, като поради липсата на железници, тяхното прехвърляне става пешком през голяма част от пътя. Уморените войници пристигат в София, където всяка вечер са посрещани лично от министър-председателя Петко Каравелов при Горубляне. По спомени на съпругата му Екатерина Каравелова първият му въпрос към полковите и дружинните командири е „Дали има много изостанали войници“, а отговорът неизменно е „Не повече от двама-трима, господин министре“. Неслучайно по-късно европейските военни специалисти ще заключат, че Сливнишкото сражение е спечелено от „краката на българските войници“.

В разговорите си с Каравелов край Горубляне повечето войници изявяват желание още същата нощ да потеглят за Сливница. За тях обаче е създадена организация от кмета на столицата, гарантираща им топла храна и подслон за през нощта. На следващия ден с нови сили войските се отправят към западната граница и изминават оставащите им 30 км до фронта.

Шарен мост

В хода на Сръбско-българската война особена важност придобива въпросът за снабдяването на българските войски, сражаващи се в защита на Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Държавните институции с помощта на столичното население подготвят и изпращат към фронта всякакви провизии – пожарникарски коли с вода, събирани от гражданите дрехи и обувки.

Обозите с храна и муниции за войските са събирани край Шарения мост (днешния Лъвов мост), като често грижата за изпращането им поема лично министър-председателят Петко Каравелов. В спомените на съпругата му Екатерина Каравелова е отбелязан фактът, че отново край Шарения мост стоят събрани и конете на кавалерията, за които не достигали седла. По лично разпореждане на министър-председателя те веднага са предоставени на българските войници, напредващи пешком от южната граница към Сливница.

Улица „Нишка“

На 14 декември 1885 г. столичното население посреща победоносните български войски, завръщащи се от фронта. В 11.00 ч. под арка с наслов „Слава и чест на победителите“, издигната над ул. „Нишка“, хилядите струпани софиянци посрещат княза, щаба на войската и войниците от 1-ви пехотен софийски полк с венци и несекващи викове „ура“. Тържественото шествие продължава пътя си по украсените с флагове и цветя улици „Нишка“, „Съборна“, „Алабин“ и „Александър I“. На всеки двайсет крачки по тях са издигнати стълбове, облечени в трикольор, накичени с цветя и украсени с флагове. Над войската хвърчат цветя и венци, хвърляни от народа, нареден от двете страни на улиците.

Министрите, чиновниците и висшето духовенство начело с митрополит Климент посрещат шествието на площада край съборната черква „Св. Крал“, в която е отслужен благодарствен молебен за извоюваните победи. След него войските продължават през площад „Гурко“, ул. „Алабин“, ул. „Александър I“ и пристигат на площад пред двореца. От двете страни на улица „Александър I“ и едноимения площад са издигнати десет пирамиди, облечени в трикольор и овенчани с имената на сражавалите се полкове, а на площада в една линия с двореца е издигната върху четири грамадни пирамиди триумфална арка с три входа. Средният вход е най-висок и в полукръг в горната му част е изписано „Сливница, Драгоман, Цариброд, Пирот“ и под него „Здравейте, храбри войници!“. Двата по-малки входа са овенчани с надписите „Правда Южна България“ и „Свобода Северна България“.

Повече от три часа продължава тържественото преминаване на войсковите части под арката, съпъствано от неспиращи викове „ура“. Вечерта в чест на победоносните войски е произведена и тържествена заря.

Празненствата приключват на следващия 15 декември, когато по обед под арката триумфално се завръща и командирът на Западния корпус – подполковник Данаил Николаев, с друга част от войските.