Работно време

Експозиция
сряда – неделя: 10.00 – 18.00 ч.

Администрация
понеделник – петък: 8.30 – 17.00 ч.

Продажба на билети
до 17.00 ч.

Билети

Деца (до 7 г.) – Вход безплатен
Учащи – 2лв
Възрастни – 8лв
Семеен – 10лв

Намерете ни

Адрес: ул. “Черковна” № 92
Тел: + 359 2/946 1805

Виж повече

София – столица на 
обединена България

Изложбата се осъществява в партньорство с Регионален исторически музей – София, Дирекция на музеите – гр. Копривщица и Фондация „Стефан Нойков“ по проект „София – столица на обединена България“, финансиран по програма „Култура“ на Столична община.

Народ – вечно съединен,
достоен за свобода

Берлинският договор (1878) разделя българските земи и поставя на дневен ред осъществяването на национално обединение на свободното трибутарно Княжество България с автономната османска област Източна Румелия  и освобождение и присъединение на Македония и Одринско, изцяло останали под османска власт.

В следващите седем години в Княжеството и Областта се развива различно по интензитет и прояви обществено движение за национално единение. Обединителните стремежи, изразени чрез множество изложения, петиции, мемоари до великите сили и въоръжени акции, имат своята реализация и в изграждането на институциите и войската на Княжеството, в отстояването на българския характер на Източна Румелия и нейните институции, във военното обучение на населението. Политическите партии от двете страни на Балкана, въпреки различията си относно времето, пътищата и обхвата за постигане на обединението, са единодушни за неговата необходимост. Освен на основата на обединителната идея, отношенията между Княжеството и автономната област се развиват и в сферата на икономиката и културата.

Силните обединителни обществени движения през 1884 г. поставят на дневен ред въпроса за съединението. На 10 февруари 1885 г. в Пловдив се създава таен комитет, по-късно наречен Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) с председател Захари Стоянов, в който влизат както дейци от освободителното движение, така и недоволни от източнорумелийското управление. Първоначално е издигнат лозунгът за национално освобождение и обединение на българския народ, но по-късно фокусът остава само върху съединението на двете български области. Организацията се заема с образуването на комитети в градовете в Източна Румелия. В края на месец юли е избран нов ръководен състав, в който влизат и представители на македонските дружества в Княжеството и е взето решение на 15 септември да се провъзгласи съединението, като не се допусне сблъсък между народа и войската. Голяма част от българските офицери са спечелени за делото, към което е привлечен и командирът на 2-ра пехотна пловдивска дружина майор Данаил Николаев – най-старшият български офицер в Източна Румелия. Щастливо обстоятелство е, че е определен за началник на сборния лагер на войските край Пловдив, които се свикват в началото на септември за маневри. Осигурено е съдействието и на други командири: кап. В. Велчев (Хасково), кап. Хр. Драндаревски (Ямбол), кап. Хр. Маринов (Стара Загора), поручик Галунски (Сливен) и др.

На 30 август 1885 г. пратеници на комитета се срещат с княз Александър I, който присъства на маневрите на княжеската войска около Шумен и го уведомяват за готвеното съединение и за решимостта то да стане и без неговото съгласие. В конфликт с руския император, атакуван от опозицията в Княжеството и без конкретна подкрепа от никоя от великите сили, князът приема.

След прибързаната акция на Панагюрския комитет на 2 септември, обявена от тях като въстание, БТЦРК взема решение съединението да се извърши на 5 срещу 6 септември 1885 г. Още на 5 септември то е обявено в няколко селища на Източна Румелия, като въстаниците от Голямо Конаре арестуват намиращия се в селото пловдивски префект Петър Димитров. В столицата на Областта – Пловдив, на 6 септември на разсъмване майор Д. Николаев превзема резиденцията на главния управител. Към войниците се присъединяват въстаническите отряди. Гаврил Кръстевич е арестуван. След като обявява Съединението под властта на княз Александър I, БТЦРК съставя Временно правителство начело с д-р Георги Странски и се саморазтуря. Майор Д. Николаев, който е определен за главнокомандващ румелийската войска обявява военно положение и мобилизация на резервистите от 18 до 40 години за отбрана при евентуално нападение от Турция.

След като на княза е телеграфирано, че Съединението е провъзгласено в негово име, той издава два указа – за обща мобилизация на севернобългарската войска и за свикване на извънредна сесия на IV обикновено народно събрание, след което с манифест към българския народ официално признава Съединението и призовава всички да защитят святото дело. На 9 септември, придружен от Петко Каравелов, князът влиза в Пловдив. Временното правителство се разпуска, а неговите функции са поети от Комисарство в състав: д-р Георги Странски, Петко  Славейков, Йоаким Груев. Запазени са всички учреждения в Областта, премахната е само митницата между нея и Княжеството. Страната е залята от възторг и многохилядни митинги, които прерастват в спонтанно събиране на доброволци за защита на делото от външни посегателства.

Споени с кръв и олово

Съединението на Източна Румелия с Княжество България изменя коренно съотношението между силите на Балканския полуостров и предизвиква незабавни реакции. Сърбия и Гърция извършват мобилизация, а Османската империя съсредоточава войски по границата. В тази сложна международна обстановка позицията на великите сили преминава от неутралитет и призиви за общо решение на възникналата ситуация към индивидуализирани позиции, а българското правителство търси начини за признаване на Съединението без военен сблъсък.

Очаквайки нападение от Османската империя, България съсредоточава по границата с нея Източния корпус под командването на подполковник Данаил Николаев в състав от около 52 000 души и 50 оръдия, а за противодействие в Родопите – Хасковския и Пещерския отряд. За прикритие на струмското направление е изпратен Западният корпус под командването на майор Аврам Гуджев с около 30 000 души и 50 оръдия. По-късно за действие северно от Стара планина, но най-вече за отбрана на Видин е назначен Северният отряд начело с капитан Атанас Узунов в състав от около 15 000 души и 37 оръдия.

Скоро става ясно, че опасността ще дойде от запад. Още през септември 1885 г. Сърбия многократно извършва провокации в района на Трън – Брезник чрез натиск върху мирното население и чрез нарушаване на държавната граница, последвани от съсредоточаване на войски, които в навечерието на войната достигат около 32 000 души и 70 оръдия.

На 2 ноември Сърбия обявява война на България. Сръбското главно командване има предварително изработен план, подчинен на политическата цел – завладяване на западните български земи. Нишавска армия (42 800 души) начело с главнокомандващия крал Милан има задача да настъпи в посока Пирот – Цариброд, да превземе София и с това да направи България отстъпчива. Тимошката армия  (21 000 души) начело с генерал М. Лешанин трябва да овладее Северозападна България и крепостта Видин. До края на войната числеността на сръбската армия достига около 103 000 войници. Тя е въоръжена с модерните за времето пушки „Маузер-Милованович“ и многозарядни карабини „Маузер“, по-добре снабдена с облекло и снаряжение, има изградени тилови части, добре организирана санитарна част и военен опит, артилерията разполага първоначално с 400 оръдия, а в Крагуевац се произвеждат патрони.

След мобилизацията числеността на обединената българска войска достига приблизително 108 000 души, като броят на постоянните кадри спрямо запасните чинове е 1:4, а опълчението и доброволците са около 14 000 от общия брой. Офицерите са крайно недостатъчни, без опит в командването на големи войскови единици. Организацията на тиловите служби е в зачатък, не достигат лекари и санитарни материали. Висок е само бойният дух. Българската войска е въоръжена с карабина „Бердана“ 2 и пушки „Крнка“, „Шаспо“, „Мартини“ и „Шнайдер“ – и четирите морално остарели и с малко боеприпаси. Артилерията има около 200 оръдия, половината система „Круп“, а останалите – бронзови.

Българското командване изготвя плана за водене на войната в движение, като след първоначално колебание решава да се изгради позиция при Сливница, на която да се даде решаващ отпор, а прикриващите отряди да задържат сръбските части до пристигането на основната войска, разположена по южната граница. Частите са придвижени от турската граница с влак до Саранбей (дн. Септември) и оттам в усилен пеши марш, който и до днес е сравняван от военните специалисти с най-значимите в световната военна история – към сръбската граница.

Докато трае съсредоточаването, прикриващите отряди, подпомогнати от доброволци упорито отбиват многократно превъзхождащия противник, успяват да го забавят и да не му позволят да премине линията Драгоман – Сливница. Сливнишката позиция, простираща се по права линия на около 20 км от Леща до Братушково, е разделена на три участъка, които се командват от ротмистър Анастас Бендерев, капитан Андрей Блъсков и капитан Михаил Савов. В неравни и кръвопролитни тридневни боеве от 5 до 7 септември българските части печелят отбранителното сражение при Сливница и преминават в решително настъпление, вследствие на което сърбите са разбити при Драгоман, Цариброд и Нешков връх. Отблъснати са и от Видин, защитаван от Северния отряд на капитан Атанас Узунов и доброволци. В защита на Видинската крепост участват Дунавската флотилия и Морската част, които осигуряват оръжие, боеприпаси, храна и личен състав под обстрела на сръбските батареи, заели позиции на десния бряг на Дунав.

На 12 ноември великите сили изпращат нота, подкрепена от Османската империя, за започване на мирни преговори, а на следващия ден Сърбия моли за примирие. България поставя условие за признаване на Съединението и продължава настъплението. На 14 ноември след ожесточени боеве българските войски влизат в Пирот. Пътят към Ниш и Белград е открит. Сърбия е изправена пред пълен разгром. Австро-унгарският пълномощен министър в Белград граф Кевенхюлер-Меч пристига в Главната квартира на Българската армия в Пирот и заплашва, че ако настъплението не спре, българската войска ще срещне австро-унгарска. Преценявайки ситуацията, княз Александър I прекратява действията.

На 9 декември 1885 г. е подписано споразумение за примирие, подготвено от великите сили. То предвижда безусловно освобождаване на пленниците и завзетите територии, изтегляне на сръбските войски от района на Видин до 13 декември, а на българските от Пиротско два дни по-късно. Демаркационната линия е установена по границата отпреди войната с неутрална зона, широка 6 км, и е определена крайна дата за сключване на мирен договор.

Защита на Съединението
в полето на дипломацията

Българската политика след Съединението се стреми по дипломатически път да избегне извеждането на българските войски от Източна Румелия, което би застрашило делото. Правителството уверява Европа, че извършеното е само българско дело и в областта има ред и спокойствие. Княз Александър I прави опит чрез лични послания към руския император, султана и сръбския крал да намери подкрепа с уверения, че Съединението не е насочено срещу други страни и не променя османския сюзеренитет.

Реакцията на Сърбия и Гърция към Съединението е крайно враждебна. Сръбските претенции по отношение на българските земи се простират от Видинско до Кюстендилско и намират подкрепа от Австро-Унгария, която желае анексията на Босна и Херцеговина и търси компенсация за Сърбия. Турция окупира Кърджалийско и струпва войски на южнобългарската граница. Гърция извършва мобилизация със заплахи срещу Турция и България. Русия нарежда на княз Михаил Кантакузин да напусне поста си на български военен министър, а на руските офицери на българска служба – да не се ангажират с румелийските работи, а по-късно и да напуснат страната. Въпреки че в началото Румъния предявява искания за компенсации, по-късно има неутрална позиция, каквато от самото начало демонстрира и Черна гора.

Първоначално великите сили осъждат Съединението и призовават за общи стъпки срещу нарушаването на Берлинския договор, като обръщат внимание на Сърбия, Гърция и Румъния да се въздържат от демонстрации на сила и опити за обединени действия. Предупреждение за отказ от военна намеса е отправено и към Турция с опасения, че в македонските вилаети ще избухнат силни вълнения. България държи силния коз за контрол върху положението в Македония, което ѝ помага да избегне сериозен натиск от страна на великите сили и Портата.

Българското правителство полага големи усилия да смекчи позициите на великите сили за възстановяване на статуквото. В Копенхаген е изпратена смесена княжеска и източнорумелийска делегация, водена от търновския митрополит Климент (Васил Друмев). Тя е приета от руския външен министър Гирс и от Александър III, които осъждат извършеното без тяхна съгласие Съединение и изказват неясно и неподплатено с действия мнение, че за разединение на България вече не става дума. От Копенхаген един от членовете на делегацията – Иван Ев. Гешов, тогава директор на Българската народна банка, заминава за Лондон, за да проучи мнението на английското правителство и по възможност да го спечели за българската кауза. От Лондон Ив. Ев. Гешов заминава за Париж, където се среща с външния министър Фрейсине. Българският дипломатически агент в Букурещ Григор Начович отива със специално поръчение във Виена. В Цариград пък са пратениците на Южна България – д-р Cтоян Чомаков и Иван Хаджипетров. Българската дипломация търси баланс между противоречивите желания на великите сили. Англия, водена от политиката си да намали руското влияние в България, подкрепя Съединението, макар и доста вяло на моменти. Германия, опасявайки се от англо-руско споразумение, се опитва да го осуети.

На 24 октомври 1885 г. по инициатива на Русия и със съгласието на Портата започва посланическа конференция, която да се занимае с положението, създадено от Съединението. Поради непрекъснатата английска опозиция, подкрепяна често от Франция, и предпазливостта на останалите сили от даване на права на Турция по източнорумелийския въпрос тя не стига до решения. Сърбия оценява това като стъпка към признаване на Съединението и на 2 ноември обявява война на България. На 15 ноември българските войски влизат в Пирот, с което пътят към Ниш е открит и Сърбия е поставена на колене. Австро-унгарският дипломатически представител в Белград граф Рудолф фон Кевенхюлер-Меч от името на Австро-Унгария, Германия и Русия заплашва с австрийски войски и настоява България да спре военните действия. Князът отстъпва. Примирието, подготвено от великите сили и подписано на 9 декември 1885 г., не отчита българските интереси.

На 20 януари 1886 г. между България и Османската империя се подписва спогодба, с която източнорумелийският въпрос се решава чрез лична уния с княза. Русия възразява.

На 19 февруари в Букурещ е подписан сръбско-българският договор, който следва сръбското предложение и възстановява положението отпреди войната без зачитане на нито едно българско предложение.

На  24 март 1886 г. е подписан Топханенският акт между Османската империя и посланиците на великите сили, гаранти на Берлинския договор. С него Кърджалийско с площ около 2 000 кв. км и 35 000 население остава в турско владение, границата в Родопите е в полза на Портата, потвърдено е преразглеждането на Органическия устав на Източна Румелия от комисия, санкционирана от великите сили. Управлението на Южна България за срок от 5 г. е поверено на българския княз. Благодарение на Русия и с мълчаливото съгласие на Англия името на Александър I отсъства от акта и поставя княза на пътя на абдикацията, а Княжеството – в полето на политическата несигурност.

Сливането на
двете Българии

След Съединението започва многостранна и посрещната противоречиво дейност за фактическо обединение на двете най-големи български области в една държава. Първоначално, за да не се предизвиква допълнително напрежение, временното управление в Южна България е запазено, но видоизменено под формата на комисарство. Князът поема командването на южнобългарската войска, създадени са 12 военни окръжия и са назначени командващи на военните отряди. На извънредна сесия на Народното събрание (11 септември) всички предприети действия получават парламентарна санкция, гласувани са свръхсметни кредити за мобилизацията и за резервен фонд при война, приет е бюджет за 1886 г. и Закон за реквизиции за нуждите на войската.

Съществените промени за обединение на Княжеството и южнобългарската област започват в края на септември, когато по дипломатически пътища става ясно, че на предстоящото откриване на Посланическата конференция в Цариград великите сили ще искат възстановяване на статуквото. В политическите и обществени среди все по-често започва да са налага мнението, че великите сили трябва да бъдат поставени пред свършения факт на държавното обединение. Затова в кратък срок са закрити някои източнорумелийски управления, а функциите им преминават към съответните администрации в Княжество България. Като приложение на софийския Държавен вестник в Пловдив започва да излиза специална „Притурка на Държавен вестник“, в която се публикуват всички укази и разпоредби на княза и комисарството.

Истинското съединяване на двете области се осъществява едва когато министърът на правосъдието Васил Радославов пристига в Пловдив и поема административното управление на Областта със съдействието на съединистките дейци и княжеския комисар д-р Георги Странски въпреки резервираността на министър-председателя и други членове на кабинета. С подкрепата на княза В. Радославов ликвидира временната централна власт в Пловдив, д-р Г. Странски заминава за София, а заместниците му подават оставки. Администрацията на Южна България се влива в тази на Княжеството и пряко се подчинява на съответните министерства в София. Източна Румелия започва да се управлява като всяка друга област в Княжеството.

С въвеждането на съдебните закони и с поредица от мерки управлението е уеднаквено и в правната област. От 1 януари 1886 г. организацията и структурата на южнобългарските войски е унифицирана с тази на българската войска в Княжеството. В някои от другите управленски области обединителните процеси протичат по-бавно, но също така необратимо. Въведено е ново административно деление, реорганизирана е полицията, уеднаквена е финансовата администрация и са въведени финансовите закони на Княжеството.

Непосредствено след Съединението има съгласие по мнението за свикване на Велико народно събрание, което да изработи нова конституция, но заради ускореното сливане на двете области и военното положение правителството приема варианта за провеждане на избори само в Южна България, чрез които представители на Областта да се влеят в действащото в Княжеството IV обикновено народно събрание. Това решение среща отпор у някои от обществено-политическите дейци от бившия източнорумелийски режим, които застъпват мнението, че сливането не е осъществено равностойно и Източна Румелия е погълната от Княжеството. На 2 юни 1886 г. е открита поредната сесия на IV обикновено народно събрание с участието на представители от двете области, с което започва да функционира и единна парламентарна институция.

Обединителните действия са посрещнати неодобрително от великите сили, но поради възникналия по-сериозен проблем с детронирането на княза, остават на заден план. Макар и прекратена временно, работата на българо-турската комисия по изменение на Органическия устав – изискване на Топханенския акт, не се възобновява.

София по пътя
на модерността

Съединението, успешно реализирано и защитено със собствени сили, повишава националното самочувствие на българите. Създават се необходимите условия не само за развитието на България като независима от Османската империя държава, а и за формалното признаване на независимостта ѝ от великите сили през 1908 г.

Съединението завинаги решава дилемата за Източна Румелия, провокативно създадена в Берлин, и анулира изкуственото разделение на „румелийци“ и българи, което застрашава националното единство на българския народ. Макар и в Съединението да се демонстрират типичните за XIX в. ограничени дипломатически решения на националните въпроси, които целят да възпрат освободителните и обединителните движения на народите, то показва, че изкуствените разделения имат кратък исторически живот. Обединението на двете части на България през 1885 г. се превръща в исторически пример за националноосвободителните и обединителните движения през XIX век. В последвалия след Съединението най-продължителен мирен период в историята на нова България националните усилия са насочени към разширяване на успеха му по отношение на другите райони под чужда власт, населени с преобладаващо българско население.

С блестящата си победа в Сръбско-българската война, макар и помрачена от решенията на великите сили, България показва, че изправя снага и се превръща в сила, с която в бъдеще ще трябва да се съобразяват както съседните държави, така и великите сили.

Съединението полага началото на развитие в единна държава на стопанската, политическата и културната общност на българската нация. След него България уголемява почти два пъти своята държавна територия – 96 345 кв. км, а населението наброява 3 070 988 души.

След Съединението София става столица на обединена България. Изживяла няколкогодишен свободен живот, макар и още да носи белезите на османски провинциален град, тя е заредена с амбицията да расте и мери ръст с европейските столици.

С утвърждаването ѝ като политически център новият политически и обществен елит, съсредоточен в нея, е нетърпелив да поеме и покаже своята водеща роля в обществото и държавата, като търси по категоричен начин да отхвърли османското наследство в облика на града, да насели София с европейски дух и естетика. Скоро стиловото оформление на представителните сгради и впечатляващите частни домове благодарение на европейски и български архитекти предимно с австрийски и немски дипломи изпъстрят столицата с късче виенска представителност.

За десет години след Съединението София увеличава повече от два пъти населението си. Границите на града достигат на изток до Подуенския мост, по река Перловска до Александровска болница, до местността Лагера, по Владайска река, през нивите на „Банишора“ до терена за железопътната гара и пак до Подуенския мост. Те бързо отесняват и към града са присъединени кварталите „Опълченски“, „Ючбунар“, „Коньовица“, бившите Еврейски гробища, „Банишора“, квартал „Пехотни казарми“, село Подуене, кварталите „Руски паметник“ и „Буката“…

Стремежът на градската управа и обществеността към създаване на нови символи на столичната идентичност отварят място на централните площади около театри, църкви, гари или дворци. В по-отдалечените квартали на града църквите поемат ролята на централни части, около които се завърта животът и където се разполагат кварталните пазари, кръчмите и парковете, с които се сдобиват почти всички квартали и махали. Градината пред Княжеския дворец е превърната в модерен парк, а софиянци се разхождат и в Пипиниерата (по-късно – Борисовата градина) при Орлов мост. Каруците, файтоните и конският омнибус отстъпват място на първите автомобили, велосипеди и трамваи.

Множат се училищата – плод на амбициозната национална политика. През 1888 г. отваря врати Софийският университет, а през 1912 г. се създава и първото висше военно училище в България – Военната академия. През 1892 г. като самостоятелна институция заживява Народният музей, който през 1906 г. се разделя на два музея – Етнографски и Археологически. Семейството на националните музеи се попълва през 1916 г. и от Военноисторическия музей. София става притегателно място за творци от различни жанрове, а местата, на които хората могат да се насладят на изкуството им, се увеличават. За изграждането на модерния столичен свят голяма роля изиграва и печатното дело.

В първите десетилетия като столица на младата българска държава София заема първо място по производство на бира и на мелничарска продукция, притежава добри показатели в областта на текстилната, керамичната, кожарската, мебелната и дори на железарската индустрия, а темповете на нарастване на броя на промишлените предприятия е по-висок, отколкото в страната. Постепенно благодарение на чуждестранни капитали столицата се превръща не само в промишлен, но и в основен делови център в страната, където са съсредоточени канторите и седалищата на основните кредитни, търговски, промишлени и застрахователни чуждестранни дружества.

Важни локации, свързани
със Съединението и
Сръбско-Българската Война