In Memoriam
ИЗВАДКИ ОТ ИНТЕРВЮТА НА ПОЛК. Д-Р ПЕТКО ЙОТОВ
България за мен е най-хубавата, най-читавата, най-равнинната, най-планинската, най-красивата и не ми трябва друга държава.
Българинът, където пипа, пипа много добре, с талант и умение, пипа със знание и с любов. Българинът дори мръсотийка да ти спретне, ще го направи с мерак и чак ще ти стане интересно.
Когато човек не почита стари паметници и гробове, се налага да прави нови.
В мътилката, в суматохата, в това пладнешко разграбване на България, за съжаление успяват не най-умните, не най-чистите, не най-мъдрите. Преди години си говорих в Калофер с една баба на 107 г. за това, което става у нас. И тя ми каза: „Чедо, на този свят хората се делят на два чешита – на камъни, които си тежат на мястото, и на лайна. Дойде ли голямата вода, камъните остават да ги блъска водата, а лайната си плуват по течението“. Най-тъжното е, че всичко става безнаказано. Едва ли някой ще накаже ония, които ограбиха и продължават да грабят България.
… Убеден съм, че всеки човек, още преди да се роди, е подготвен да върши нещо най-добре на този свят. Колкото по навреме си намери нещото, толкова е по-добре и за него, и за другите, и за нещото. Един стар сливенски занаятчия – Макасчиев, Бог да го прости, казваше: „Навъди се много учен свят, много иджинери се навъдиха, ама гледаш го – триъгълен чиляк, пъхнал се в квадратна дупка и лопа.“ Та това е – важно е човек да си намери дупката. Щастлив съм, защото много навреме съм си намерил моята.
На този свят във всяка държава има хора, които спят под мостовете, и хора богати, има тъпи и учени, възпитани и невъзпитани, професионалисти, крадци, мошеници, разбойници, мафиоти… всякакви. Ако една от тези прослойки я няма, значи държавата е ненормална. Всеки си намира мястото. И колкото по навреме го намериш, толкова по-добре е за всички.
Не признавам понятието полковник от резерва. Защото полковникът си е полковник до гроб! Аз не съм разжалван и званието ми не е отнето.
Дядо ми, като тръгвах за военното училище преди години, ми каза: „Чедо, ще ставаш офицерин. С две неща няма да се захващаш, много са опасни – политика и мотика.“ Послушах го и съм добре!
Десетки партии са ми предлагали да им стана член. Искат да им бъда говорител, защото говоря добре. Но аз, ако говоря, ще говоря за себе си. Защо трябва да бъда говорител на Гунчо, който не може да си каже името, за да го изберат него, а аз да съм ратайчето. Не искам да ставам ратай. Може да съм пъдарин, но ратай – не.
Да бъдеш офицер е въпрос на чест и достойнство,… на гордост, почтеност и човещина. Мисля си, че всеки кандидат за нашите военни училища, преди да бъде допуснат до изпита, трябва да реши един тест – първо, дали обича себе си, и второ, дали обича хората. И ако не обича хората, няма право да минава покрай хора, камо ли да им бъде началник.
Много пъти съм си мислел, че няма друга професия, в която началникът да води на явна смърт своите подчинени. И винаги казва: „След мен, юнаци!“ И те вървят след него, но всеки е с патрон в цевта. И за една лоша дума или постъпка има моралното и материалното право да му тегли куршума. Командирът на полка води от 4 до 6 хиляди съдби зад гърба си. И затуй първите два-три дни имаме такъв огромен брой загуба на офицери. В гръб са изтрепани много от тях. И това не е само в България.
Има три народа, родени за войници – българите, германците и руснаците. Казвам го като военен историк. Военното изкуство на един народ се определя от общата му култура. А ние сме потомци на народи с дълбока древност и култура – траки, прабългари и славяни. За съжаление много от българите не си познаваме историята. Да не говорим, че днес дори нямаме една история – има една синя и една червена. Нашата история ще бъде написана след 20 години от хората, родени след 1989 г. Няма да дочакам това време, но знам, че така ще стане, че тепърва България ще роди своите майстори – те се раждат, те не се обучават.
Един човек, почне ли да критикува младите, значи е остарял. Дъртак е станал. А младите горят. Това е огънят, пролетта, минзухарът – цъфнал, горещ, истински – как да да не ги уважаваш и цениш. Радвам им се, че са такива. Имаме прекрасни млади хора.
На мен винаги ми тежи това, че нашият музей е тъжен музей. Защото героизмът се върши тогава, когато някой не си е свършил добре работата. Героизмът не е нормално явление, не е всекидневие, не е нормална потребност.
Тъжен е нашият музей, защото голям процент от експонатите ни са простреляни и окървавени. Имам чувството, че освен личните вещи на тези воини съхраняваме и техните души. Затова по-миналата година направихме и водосвет. Да, славата е съхранена тук, но и много тъжни неща – героизъм и пролята кръв.
Искам само да съм жив…..Здрав човек няма, щастлив съм – искам да съм жив. Колкото е рекъл обаче Господ – не му се бъркам в нещата