IN MEMORIAM
В предговора си към книгата „Китка здравец“ професор Марко Семов пише за разказите на Петко Йотов, че те дават „……..на незнаещия очи, на забравилите припомка, а на онзи, който мисли, че светът е от тук до там, да му каже – голям е светът, безкраен е и никой не е по-голям от човешкия живот.“
Войнишкото изпращане в нашия край беше нещо повече от сватба. Присъства цялото село. Това си с традиция открай време. Тегли се ножа на няколко овце или на теле. Зареждат се с гозби стари казани. Готвачът винаги е мъж. Жените не се допускат до гозбите. Те вършат чирашката работа. Няма да бъде изпращане, ако не „работи“ на пълни обороти от тъмно до светло селската духова музика. Не бяха много музикантите – около десетина души, но не се даваха лесно. Облечени с нашенски балканджийски потури, елеци и джамки, на главата с калпаци, обути с островърхи цървули, а над тях бели навушта, кръстосани с черни гайтани. Надуват буриите и така приклякват в такт, че дъната на потурите им опират чак в земята. А за свиренето, свиреха юнашки и майсторски и най-вече с любов. Тогава ми изглеждаха дядки. То си беше и така, защото отдавна отидоха там, където не се свири. Останаха сега само двама от тях, но и те поглеждат натам. А тогава бяха най-младите.
Веселбата започваше с писъка на закланите добичета и свирнята на селската музика. В това време се облича новобранецът. Помага всичко живо, което е успяло да влезе в неговата стая. Това така, това онака. Това отгоре, онуй отдолу. След като го накипрят като цигански кон за сватба, извеждат го да го види селото. Ако пък и мома на сърцето има, белким и тя успее да го зърне от най-далечния ъгъл на двора. Тъй де, как да се покаже, та да разбере цялото село, че се обичат.
И започва клетият новобранец тежестта на службата още от тук. Ще трябва да обиколи всички надошли. Да им каже: „Добре дошли!“. Да опита на всеки мъж ракията, да се черви, докато прибира в нарочна торбичка подадените му от мъжете левчета, и да подава на придружаващите го дадените му от жените дарове – риза, кърпа, бельо, чорапи. Като че ли в казармата само по риза и чорапи ще ходи.
Докато новобранецът обикаля, оркестърът свири стари, бавни и тежки мелодии за разпивка, та от тях дори кучетата, клекнали край казаните, са готови да пият ракия. Нашенци си пийват сливовата и без тези мелодии, пият и без подкана, но така им е по-сладко. Преди чорбата в глинените панички се разлива нашенският притрибник (ситно нарязано и смачкано със сол и вода зеле, в което плуват люти чушки, от които може да се направи барут). Притрибникът се изразходва едно към едно, каца притрибник – буре с ракия.
Докато новобранецът обиколи всички, мъжете вече са втасали, а жените даврандисали. Нашите жени, докато гълтат ракийката, си затварят очите. От срам ли, от удоволствие ли. Но се оправдават, че била силна. Пък аз си ги знам, че обичат силни мъже и люта ра¬кия. Та затова си затварят очите. Бива си ги и за работа, но ги бива и за похапване моите съселяни. След като кокалите от гозбите преминат през устата им и станат притежание на чакащите кучета, започва истинската веселба. Дето казваше Тота Радковица: „Като се наядем с бай Радко, ни избива на веселба.“
Кларнетистът често полива кларинета с ракия, защото се бил разсъхнал, а останалите музиканти си поливат разсъхналите душички. И след като всичко се закисне добре, започва разкисването. Набързо се раздигат поклоните (дълги месали, на които се слага яденето, а отстрани греди за сядане) и започват едни хора и ръченици, мало и голямо играе, та чак камъни хвърчат. Хорото обикновено се води от винаги болната Гана Радойца.
Помня едно такова изпращане.
Ние, младежите, бяхме седнали отделно и при нас беше новобранецът Христо – мой комшия и член на нашата махленска група за обир на чужди бостани и градини. По закон общоселски всеки, отиващ в казармата, напускаше тези групи и ставаше мъж.
И ние младите се стремяхме да не изостанем с притрибника, ракията и другите подробности. Играехме и ние, но предпочитахме това да става вечер. Не че ни беше срам, но вечер можеш да се хванеш до своето момиче, пък и по-здраво да го стиснеш я за ръката, я за нещо друго.
Изведнъж усетихме, че става нещо. Оркестърът свиреше нашенската, бърза ръченица. Всички се бяха струпали в кръг. Жените и бабичките започнаха да бършат сълзи с краищата на забрадките си. Чу се плач. Не можехме да разберем какво става. Огнена ръченица и сълзи? Пристъпихме към плътния кръг от хора. Видях нещо, което ме мъчи и преследва вече толкова години.
Чудото беше дядо Съби, стар воин, българин – дядото на Христо новобранеца. Старецът е участвал в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. От моето село тогава имаше много участници. При това малко от тях бяха цели. Огненият път на войната беше оставил следи почти по всички. Кой без крак, кой без ръка. Дядо Съби беше оставил за нашата България единия си крак при Дойран. Така съм го и запомнил. С патерица и бастун. Празен крачол не се ветрееше. Той беше терзия и си шиеше потури с един крачол. Тогава на село нямаше протези. Преди да отиде на „мурабето“, левент бил Съби. Хорото водел. Нямало кой да го надиграе на ръченица. Леко стъпвал и с подскок клякал младият балканджия, но …
… Тогава видях чудото, видях българския дух. Видях как се дава дядова заръка на новобранец. Играеше дядо Съби, играеше ръченица. Играеше на един крак без патерица и бастун. Цървул, еднокрачолни потури, навуща, черен гайтан, бяла риза, калпак, черпи – огнени очи и бисерни сълзи на мъжко лице. Играе старият воин. Играе и кляка с подскок на единия си крак.
Плачат жените. Дядо Съби играе. Думка големият тъпан като артилерията при Дойран. Стреля като картечница барабанчето. Свирят за атака флигорните, кларинетът подема „Ура!“, „На нож, на нож, на нож…“ твърдо повтарят басите. Какво ли чувстваше старият воин? Дали се бе върнал в младостта? Дали се бе върнал в атаките при Дойран? Или отиваше в идното чрез българската ръченица. А може би всичко, взето заедно като заръка към внука.
Това са си мои разсъждения. Той най-добре знаеше защо играе и плаче. За мене остана еднокраката ръченица и сълзите на стария воин. Много пъти съм си мислил за корените на нашето народно творчество. За буйните хора и ръченици. И може би само българинът играе този буен танц в неравноделен ритъм, както е неравноделна неговата съдба. Гледал съм и младежи в дискотека как се спускат да играят ръченица. Изглежда всеки българин я носи дълбоко в себе си, в сърцето си, в буйната и непокорна кръв.
И ми се струва, че докато я има българската ръченица, ще я има и българщината – наравноделна, ритмична, силна, непреходна, неповторима, приклякане с отскок към бъдещето.
Дано не се налага никой от нас или нашите деца да я играят на един крак.
1992 година
София
РЪЧЕНИЦАТА
На българските войни – отминали, сегашни и идещи
Петко Йотов – “Китка здравец”, София 2004г. Още…
Войнишкото изпращане в нашия край беше нещо повече от сватба. Присъства цялото село. Това си с традиция открай време. Тегли се ножа на няколко овце или на теле. Зареждат се с гозби стари казани. Готвачът винаги е мъж. Жените не се допускат до гозбите. Те вършат чирашката работа. Няма да бъде изпращане, ако не „работи“ на пълни обороти от тъмно до светло селската духова музика. Не бяха много музикантите – около десетина души, но не се даваха лесно. Облечени с нашенски балканджийски потури, елеци и джамки, на главата с калпаци, обути с островърхи цървули, а над тях бели навушта, кръстосани с черни гайтани. Надуват буриите и така приклякват в такт, че дъната на потурите им опират чак в земята. А за свиренето, свиреха юнашки и майсторски и най-вече с любов. Тогава ми изглеждаха дядки. То си беше и така, защото отдавна отидоха там, където не се свири. Останаха сега само двама от тях, но и те поглеждат натам. А тогава бяха най-младите.
Веселбата започваше с писъка на закланите добичета и свирнята на селската музика. В това време се облича новобранецът. Помага всичко живо, което е успяло да влезе в неговата стая. Това така, това онака. Това отгоре, онуй отдолу. След като го накипрят като цигански кон за сватба, извеждат го да го види селото. Ако пък и мома на сърцето има, белким и тя успее да го зърне от най-далечния ъгъл на двора. Тъй де, как да се покаже, та да разбере цялото село, че се обичат.
И започва клетият новобранец тежестта на службата още от тук. Ще трябва да обиколи всички надошли. Да им каже: „Добре дошли!“. Да опита на всеки мъж ракията, да се черви, докато прибира в нарочна торбичка подадените му от мъжете левчета, и да подава на придружаващите го дадените му от жените дарове – риза, кърпа, бельо, чорапи. Като че ли в казармата само по риза и чорапи ще ходи.
Докато новобранецът обикаля, оркестърът свири стари, бавни и тежки мелодии за разпивка, та от тях дори кучетата, клекнали край казаните, са готови да пият ракия. Нашенци си пийват сливовата и без тези мелодии, пият и без подкана, но така им е по-сладко. Преди чорбата в глинените панички се разлива нашенският притрибник (ситно нарязано и смачкано със сол и вода зеле, в което плуват люти чушки, от които може да се направи барут). Притрибникът се изразходва едно към едно, каца притрибник – буре с ракия.
Докато новобранецът обиколи всички, мъжете вече са втасали, а жените даврандисали. Нашите жени, докато гълтат ракийката, си затварят очите. От срам ли, от удоволствие ли. Но се оправдават, че била силна. Пък аз си ги знам, че обичат силни мъже и люта ра¬кия. Та затова си затварят очите. Бива си ги и за работа, но ги бива и за похапване моите съселяни. След като кокалите от гозбите преминат през устата им и станат притежание на чакащите кучета, започва истинската веселба. Дето казваше Тота Радковица: „Като се наядем с бай Радко, ни избива на веселба.“
Кларнетистът често полива кларинета с ракия, защото се бил разсъхнал, а останалите музиканти си поливат разсъхналите душички. И след като всичко се закисне добре, започва разкисването. Набързо се раздигат поклоните (дълги месали, на които се слага яденето, а отстрани греди за сядане) и започват едни хора и ръченици, мало и голямо играе, та чак камъни хвърчат. Хорото обикновено се води от винаги болната Гана Радойца.
Помня едно такова изпращане.
Ние, младежите, бяхме седнали отделно и при нас беше новобранецът Христо – мой комшия и член на нашата махленска група за обир на чужди бостани и градини. По закон общоселски всеки, отиващ в казармата, напускаше тези групи и ставаше мъж.
И ние младите се стремяхме да не изостанем с притрибника, ракията и другите подробности. Играехме и ние, но предпочитахме това да става вечер. Не че ни беше срам, но вечер можеш да се хванеш до своето момиче, пък и по-здраво да го стиснеш я за ръката, я за нещо друго.
Изведнъж усетихме, че става нещо. Оркестърът свиреше нашенската, бърза ръченица. Всички се бяха струпали в кръг. Жените и бабичките започнаха да бършат сълзи с краищата на забрадките си. Чу се плач. Не можехме да разберем какво става. Огнена ръченица и сълзи? Пристъпихме към плътния кръг от хора. Видях нещо, което ме мъчи и преследва вече толкова години.
Чудото беше дядо Съби, стар воин, българин – дядото на Христо новобранеца. Старецът е участвал в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. От моето село тогава имаше много участници. При това малко от тях бяха цели. Огненият път на войната беше оставил следи почти по всички. Кой без крак, кой без ръка. Дядо Съби беше оставил за нашата България единия си крак при Дойран. Така съм го и запомнил. С патерица и бастун. Празен крачол не се ветрееше. Той беше терзия и си шиеше потури с един крачол. Тогава на село нямаше протези. Преди да отиде на „мурабето“, левент бил Съби. Хорото водел. Нямало кой да го надиграе на ръченица. Леко стъпвал и с подскок клякал младият балканджия, но …
… Тогава видях чудото, видях българския дух. Видях как се дава дядова заръка на новобранец. Играеше дядо Съби, играеше ръченица. Играеше на един крак без патерица и бастун. Цървул, еднокрачолни потури, навуща, черен гайтан, бяла риза, калпак, черпи – огнени очи и бисерни сълзи на мъжко лице. Играе старият воин. Играе и кляка с подскок на единия си крак.
Плачат жените. Дядо Съби играе. Думка големият тъпан като артилерията при Дойран. Стреля като картечница барабанчето. Свирят за атака флигорните, кларинетът подема „Ура!“, „На нож, на нож, на нож…“ твърдо повтарят басите. Какво ли чувстваше старият воин? Дали се бе върнал в младостта? Дали се бе върнал в атаките при Дойран? Или отиваше в идното чрез българската ръченица. А може би всичко, взето заедно като заръка към внука.
Това са си мои разсъждения. Той най-добре знаеше защо играе и плаче. За мене остана еднокраката ръченица и сълзите на стария воин. Много пъти съм си мислил за корените на нашето народно творчество. За буйните хора и ръченици. И може би само българинът играе този буен танц в неравноделен ритъм, както е неравноделна неговата съдба. Гледал съм и младежи в дискотека как се спускат да играят ръченица. Изглежда всеки българин я носи дълбоко в себе си, в сърцето си, в буйната и непокорна кръв.
И ми се струва, че докато я има българската ръченица, ще я има и българщината – наравноделна, ритмична, силна, непреходна, неповторима, приклякане с отскок към бъдещето.
Дано не се налага никой от нас или нашите деца да я играят на един крак.
1992 година
София
