Пишейки историята на Македоно-одринското опълчение, Петър Дървингов – български офицер и войвода на Върховния македоно-одрински комитет, казва „[…] времената чезнат неотразимо в бездната на вечността, следите от делата се заличават, паметта почва да изневерява и вчерашният факт полека полека става предание с всичките краски на новите времена, новия език, новите настроения и новите нравствени нужди“.
Сто и двадесет години след Илинденско-Преображенското въстание – най-голямото общобългарско въстание за свободата на българите в Македония и Тракия, събираме частиците история в опит да разсеем мъглата на съвременните балкански политически страсти и дележи на история и памет и да отправим поглед към онзи героичен устрем на българите към свобода и независимост. Устрем, набрал сили още непосредствано след Берлинския конгрес, който в опит да подреди интересите на великите сили след Санстефанския договор, създава една химера. Неосъщественият блян на българската национална революция за свобода и обединение на българите под един държавен покрив е превърнат в истинска Химера, чиято чудовищна мощ помита граници, изпепелява земи и разрушава съдби.
В няколко десетилетия българите в Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, останали извън границите на Княжество България, и онези, имали щастието да бъдат свободни, организират акции, вдигат въстания, водят войни в името на това да живеят политически обединени в българското землище. И както казва главнокомандващият Действащата армия в Първата световна война ген.-лейтенат Никола Жеков под победните знамена „стои сплотен, единодушен и силен целият български народ“.
Образът на този обединен народ – монументален, героичен, трагичен и романтичен, е немислим без българските знамена – въстанически или бойни, под които онези, които избираха куршума пред несвободата – своята и на брата си, с кръвта си написаха, че са българи.
На тях посвещаваме това издание.
То събира за първи път на едно място част от знамената от богатия фонд на Националния военноисторически музей, свързани с борбите за свобода на Македония и Одринско, и бойни знамена на полкове от Българската армия, воювали за освобождението им в Балканските войни и в Първата световна война, водени от стратегическите цели на България. Знамена – истински, съхранени от хора и институции, а не въобразени.
Те са олицетворение на задружния порив към обединеното отечество, но и своебразен прочит на българското единство чрез общите символи, които носят – цветовете на българския трикольор, изправения коронован лъв в ляв профил, православния кръст или кръста на Военния орден „За храброст“. Девизите, които присъстват на повечето от знамената, също са знакови – „Свобода или смърт“ пронизва с категоричността си цялата епоха на Българското възраждане, стиховете на Христо Ботев „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира […]“ са символ верую на поколения борци, „Съединението прави силата“ стои гордо издълбано на сградата на българския парламент. Образите на двамата братя Кирил и Методий, създатели на азбуката, макар и изобразени с наивистична техника от знайни и незнайни българки, извезвали с любов и отдаденост четническите и дружинни знамена, присъстват и в най-високото българско отличие, създадено по повод признаването на българската независимост – орденът „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий“.
Пред тези знамена свеждаме глави, прекланяйки се пред онези, принесли себе си в дар пред олтара на идеала за свободна, обединена и независима България, и с почит към онези, допринесли за това дело кой с каквото може, и към стотиците хиляди загубили своите домове и своите близки.
Доц. д-р Соня Пенкова
Директор на Националния военноисторически музей