Военен календар

Май

  • 6 май

  • 1859, 1 май

  • 1860, 23 май

  • 1861, 18 май

  • 1867, 14 май

  • 1867, 14 май

  • 1870, 21 май

  • 1872, 18 май

Военен парад на 6 май

6 май. Ден на храбростта и празник на Българската армия. В първите години след своето създаване българската войска няма официален боен празник. През 1888 г. в празничния календар се въвежда Ден на падналите войници (7 ноември), определен за отслужване на молебени и панихиди, и Ден на българската победа при Сливница (8 ноември), в който се провеждат военни паради. По-късно (1898) те се сливат в един общ Празник на победите, отбелязван всяка година на 15/27 ноември. От 1926 г. Празникът на военния орден „За храброст“ (6 май) и Празникът на победите (27 ноември) се обединяват в Ден на храбростта и победите, честван в деня на Св. Великомъченик Георги Победоносец. В периода 1953 – 1990 г. за боен празник е установена датата 23 септември, а през 1991– 1992 г. – 23 август. На 4 март 1993 г. традицията е възстановена и 6 май отново заема мястото си като Ден на храбростта и празник на Българската армия.

Портрет на
генерал-лейтенант
Никола Рибаров,
худ. Д. Гюдженов

1859, 1 май. В Русе е роден генерал-лейтенант Никола Рибаров (1859 – 1927). Завършва Военното училище в София (1880). Служи във Видинския укрепен пункт, 24-та и 23-та пехотна дружина. Участва в Сръбско – българската война (1885) и се сражава при Сливница и Пирот. От 1887 до 1907 г. командва последователно 5-и пехотен дунавски, 10-и пехотен родопски, 4-ти пехотен плевенски и 3-ти пехотен бдински полк. През 1907 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 3-та пехотна дивизия, с която воюва в Балканските войни (1912 – 1913) при Акбунар, Чаталджа, Кукуш, Рупел и Горна Джумая. По време на Първата световна война (1915 – 1918) поема командването на 3-та пехотна балканска дивизия в боевете при Страцин, Куманово, Призрен и Лесковац. На 20 май 1917 г. е повишен в чин генерал-лейтенант, а след войната излиза в запаса. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІ степен и ІІІ степен 2 клас.

Ярослав Вешин

1860, 23 май. Във Врани, Чехия, е роден военният художник Ярослав Вешин (1860 – 1915) – родоначалник на българската батална живопис. Получава художествено образование в Прага (1880) и Мюнхен (1883). Пристига в България (1897) по покана на министъра на народната просвета Константин Величков и преподава живопис в Държавното рисувално училище в София (1897 – 1904). През 1904 г. постъпва като художник към Министерството на войната и създава изключителни по художествената си стойност произведения, отличаващи се с историческа достоверност и образцова живопис. В периода 1899 – 1912 г. рисува големия цикъл „Маневри“ („Маневри край село Горубляне“, „Зимни маневри“, „Шипченски маневри край село Шейново“ и др.) и една от най-известните си творби – „Самарското знаме“ (1911). Участва в Първата балканска война (1912 – 1913) като военен художник с чин полковник и рисува монументалната серия „Балканска епопея“ (1912 – 1914), в която пресъздава ентусиазма, героизма и саможертвата на българския войник. Поради внезапната му смърт (9 май 1915) някои от картините остават недовършени и нахвърляни само с въглен, молив и акварел („През телените мрежи“, „Щурмът на форта Айвазбаба“ и др.). От завършените с маслени бои платна се открояват „На нож“ (1913), „Отстъпление на турците при Люлебургаз“ (1913) и „Обоз край река Еркене“ (1914). Военните композиции на Ярослав Вешин го нареждат сред най-изтъкнатите творци на българската култура от края на ХІХ и началото на ХХ в.

Капитан I ранг
Матей Стойков

1861, 18 май. В Сопот е роден капитан I ранг Матей Стойков (1861 – 1928). Завършва Военното училище в София (1885) и Кралската морска академия в Ливорно, Италия (1891). Участва в Сръбско-българската война (1885) като младши офицер от 1-ва пловдивска резервна дружина, след което е назначен за командир на рота в 11-и пехотен сливенски полк (1885 – 1887). На 1 януари 1888 г. е преведен на служба в Дунавската флотилия и зачислен в портовата рота, откъдето е командирован за обучение в Италия (1888). За кратко време командва военния кораб „Крум“ и специализира морска картография в Цариград (1891). Извършва хидрографско заснемане на Варненското езеро и прилежащите му околности (1897). Заема длъжностите помощник-командир на Морската част (1897 – 1898), командир на учебния крайцер „Надежда“ (1898 – 1900), началник на Русенското пристанище (1900 – 1904) и на Дунавската флотилия (1904 – 1908). През 1908 г. преминава в запаса. Съставя първата навигационна карта на българския участък на р. Дунав от р. Тимок до Силистра (1904).

Генерал-майор
Асен Николов

1867, 14 май. В Търново е роден генерал-майор Асен Николов (1867 – 1928). Завършва Военното училище в София (1885). По време на Сръбско-българската война (1885) е младши офицер в 3-ти пехотен бдински полк и се сражава при Трън, Сливница и Пирот. Служи във Военното училище (1886 – 1888) и в 3-ти пехотен бдински полк (1888 – 1901). Заема длъжностите началник на 31-во (1908 – 1909) и на 2-ро полково военно окръжие (1909 – 1911), командир на 19-и пехотен шуменски полк (1911 – 1912). В Балканските войни (1912 – 1913) командва дружина от 34-ти пехотен троянски полк (1912 –1913) и 70-и пехотен полк (1913). Воюва при Петра, Караагач, Люлебургаз, Одрин и срещу гръцките войски. От 1913 до 1915 г. е командир на 19-и пехотен шуменски полк. През Първата световна война (1915 – 1918) командва 1-ва бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия (1915 – 1917), 12-а пехотна (1917 – 1918) и 2-ра пехотна тракийска дивизия (16 – 20 септември 1918), с които воюва на Южния и на Добруджанския фронт. До декември 1918 г. е началник на 4-та дивизионна област, след което преминава в запаса. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен, ІV степен 1 клас и ІV степен 2 клас.

Генерал-лейтенант
Владимир Вазов

1867, 14 май. В Сопот е роден генерал-лейтенант Владимир Вазов (1867 – 1945). Завършва Военното училище в София (1887), Офицерската артилерийска школа в Царское село, Русия (1903) и курс по стрелба със скорострелна артилерия на полигона край Поатие, Франция (1905). Служи във 2-ри (1887 – 1894), 4-ти (1894 – 1905) и 8-ми артилерийски полк (1905 – 1906). През 1906 г. е назначен за помощник-началник на Артилерийската школа (1906 – 1907), след което заема длъжностите началник на Строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция (1907 – 1909), командир на отделение в 4-ти (1909 – 1910) и 5-и артилерийски полк (1910 – 1911), помощник-командир на 5-и артилерийски полк (1911 – 1912). От септември 1912 г. поема командването на 4-ти артилерийски полк, с който воюва в Балканските войни (1912 – 1913) при Гечкенли, Люлебургаз, Чаталджа, Цариброд, Пирот, Бубляк и Градоман. В края на 1914 г. е назначен за началник на Строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция. По време на Първата световна война (1915 – 1918) командва 5-а артилерийска бригада в състава на 5-а пехотна дунавска дивизия (1915 – 1916), 1-ва пехотна бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия (1916 – 1917) и 9-а пехотна плевенска дивизия (1917 – 1918). Под негово ръководство полковете на дивизията отбраняват участъка на изток от р. Вардар до Дойранското езеро и в ожесточените боеве от 16 до 19 септември 1918 г. отблъскват четири английски, две гръцки и една френска дивизия като нанасят големи загуби на противника. След войната е началник на 9-а плевенска дивизионна област (1918 – 1919), на 2-ра военноинспекционна област (1919) и инспектор на артилерията (1919 – 1920). На 24 февруари 1920 г. е повишен в чин генерал-лейтенант. След като преминава в запаса (март 1920) е избран за председател на Съюза на запасните офицери (1920 – 1921; 1923 – 1930). През 1936 г. участва в конгреса на Британския легион (организация на английските ветерани) в гр. Бъкстън. На 10 май 1936 г. фелдмаршал Милн, командващ английските войски при Дойран, посреща в Лондон с почести и уважение своя най-достоен противник на бойното поле и един от малкото чужди генерали, чието име фигурира в английската военна история. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІ степен, ІІІ степен 1клас и ІІІ степен 2 клас.

Генерал-майор
Тодор Марков

1870, 21 май. В Хисаря е роден генерал-майор Тодор Марков.Завършва Военното училище в София (1891) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1902). Служи в 1-ви конен полк (1891 – 1899), 2-ра пехотна тракийска дивизия (1903), българските консулства в Солун и Сяр (1903 – 1906). Последователно заема длъжностите началник-щаб на 2-ра бригада от 2-ра пехотна дивизия (1906 – 1907), началник на Разузнавателната секция към Оперативното отделение на Щаба на армията (1907 – 1910) и началник-щаб на Кавалерийската инспекция (1910 – 1912). По време на Балканските войни (1912 – 1913) е началник-щаб на Конната дивизия, а през 1913 – 1916 г. – военен аташе в Цариград. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като командир на 5-а конна бригада (1916), началник-щаб на 1-ва армия (1916 – 1917), командир на 1-ва конна дивизия и Инспектор на кавалерията (1917 – 1918). Преминава в запаса на 20 октомври 1919 г. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас и ІV степен 2 клас.

Яне Сандански

1872, 18 май. В с. Влахи, Благоевградско, е роден Яне Сандански (1872 – 1915) – деец на Македоно-одринското революционно движение . Участва в Четническата акция на Върховния македоно-одрински комитет (1895). По време на Илинденско-преображенското въстание (1903) ръководи Серския революционен окръг. Утвърждава се като един от лидерите на левицата във Вътрешната македоно-одринска революционна организация и подкрепя идеите за автономна Македония и Балканска федерация. По негово нареждане са убити двама от ръководителите на десницата – Иван Гарванов и Борис Сарафов (1907), което поставя началото на враждата между двете течения. След Младотурската революция (1908) влиза в състава на Народната федеративна партия (българска секция). По време на Първата балканска война (1912 – 1913) неговите чети подпомагат настъплението на 7-ма пехотна рилска дивизия в настъплението й към Солун и водят сражения в Кресненското дефиле и при Рупелския проход. Убит е на 10 април 1915 г. близо до Роженския манастир край Мелник.

  • 1875, 25 май

  • 1876, 2 май

  • 1876, 8 май

  • 1876, 10 май

  • 1876, 11 май

  • 1876, 24 май

  • 1877, 6 май

  • 1878, 20 май

Полковник Петър Дървингов

1875, 25 май. В Кукуш (дн. Килкис, Гърция) е роден полковник Петър Дървингов (1875 – 1958). Завършва Военното училище в София (1896) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1909). Служи в 5-и (1896 – 1900) и 1-ви конен полк (1900 – 1902). През октомври 1902 г. излиза в запаса, за да се включи в Горноджумайското (1902) и Илинденско-преображенското въстание (1903) като войвода на чета и военен организатор. От април 1904 г. отново постъпва на служба в 3-ти конен полк (1904 –1909), след което е назначен за командир на 1-ви ескадрон от 8-ми конен полк (1910 – 1911) и помощник-началник на Разузнавателната секция в Щаба на армията (1911 – 1912). По време на Балканските войни (1912 – 1913) е началник-щаб на Македоно-одринското опълчение, което се сражава на Тракийския военен театър. След демобилизацията служи като адютант на 1-ва военноинспекционна област (1913 – 1914), командир на дружина в 6-и пехотен полк (1914), помощник-председател на Военноисторическата комисия (1915) и началник на Информационно-цензурната секция в Щаба на армията (1915). През Първата световна война (1915 – 1918) е началник-щаб на 11-а пехотна македонска дивизия (1915 – 1916), командир на 1-ви пехотен македонски полк (1916 – 1917) и началник-щаб на Моравската военноинспекционна област (1917 – 1918). На 4 ноември 1918 г. преминава в запаса и се занимава с научна и обществена дейност. Автор е на „История на Македоно-одринското опълчение“ (т. 1, 1919; т. 2, 1925), „Действията на 11-а пехотна македонска дивизия от Криволак до Богданци 1915 г.“ (1920), „Духът на българската история“ (1932) и др. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас, IV степен 1 клас и IV степен 2 клас.

Църквата „Св. Архангел Михаил” в Перущица

1876, 2 май. Загиват последните защитници на Перущица. На 23 април 1876 г. Перущенският революционен комитет получава прокламацията за обявяване на Априлското въстание и за кратко време организира кръгова отбрана с шест сектора. Главният удар на противника се очаква от посока на Тъмраш и затова най-добре укрепеният сектор е южният, където е поставена стража от 120 души под командването на Кочо Честименски и Спас Демирев. Останалите сектори за отбрана се командват от Петър Бонев, Спас Гинев, Атанас Тилев и др. На 28 април 1876 г. два табора, усилени с артилерия, и множество башибозук (3000 – 3500 души), командвани от бригаден генерал Решид паша, обкръжават селото и започват общо настъпление. Пред голямото числено и огнево надмощие на противника, въстаниците (около 600 души) са принудени да се оттеглят, но продължават да се бият за всяка улица и къща (29 – 30 април). На 2 май 1876 г. последните 116 защитници се групират в църквата „Св. Архангел Михаил“, зад чийто стени се укриват жените, децата и старците. Там те се отбраняват до край и всички загиват. Спас Гинев, Кочо Чистеменски и др. убиват жените и децата си и се самоубиват, за да не попаднат живи в ръцете на врага. Опожарена и срината до основи, Перущица престава да се съпротивлява, но показва на света своята непреклонност и стремеж за свобода. По-късно костите на загиналите са събрани в мраморен саркофаг, поставен пред олтара на храма.

Васил Петлешков

1876, 8 май. Умира Васил Петлешков (1845 – 1876) – организатор и ръководител на Априлското въстание (1876) в Брацигово. С изключителна енергия и преданост работи за общественото издигане и национално пробуждане на населението от Брацигово. Става един от първите членове на местния революционен комитет, основан от Георги Бенковски, и има голям принос за добрата организация на въстаническите сили. Присъства на историческото събрание в местността Оборище (14 – 16 април 1876), където е избран е за председател на комисията, натоварена със задачата да изработи военния план на въстанието в ІV революционен окръг и да напише възванието към народа. По негово предложение Брациговският въстанически пункт има главен ръководител на отбраната и помощник-командващи. Предаден от местните чорбаджии, той е арестуван и подложен на жестоки изтезания, по време на които неизменно отговаря: „Сам съм, други няма. Аз водих, аз ръководих, други не търсете!“. Умира, след като поглъща отрова по пътя за Пловдив, където трябвало да бъде съден от турските власти.

Иларион Драгостинов

1876, 10 май. Загива Иларион Драгостинов (1852 – 1876) – виден деец на българското националноосвободително движение. Роден е в семейството на заможен търговец от Арбанаси, Търновско. Завършва с отличие Главното мъжко училище в Търново (1868) и се установява в Русе, където работи като собственик на комисионерска къща, търговски агент и телеграфист при железопътната станция. Участва в създаването на Русенския революционен комитет (1871) и в подготовката на Старозагорското въстание (1875). Избран е от Гюргевския революционен комитет (1875) за апостол на ІІ революционен окръг, където разгръща широка организаторска дейност. След преждевременното избухване на Априлското въстание (20 април 1876) заедно с Георги Обретенов формира малка чета и се присъединява към дружината на Стоил войвода в Сливенския балкан. Убит е в сражение с редовна турска войска при прохода Вратник край с. Нейково, Сливенско.

Генерал-майор Никола
Станимиров

1876, 11 май. В Габрово е роден генерал-майор Никола Станимиров (1876 – 1962). Завършва Военното училище в София (1897) и Офицерската кавалерийска школа в Санкт Петербург, Русия (1906). Служи в 18-и пехотен етърски полк (1897 – 1900), 3-ти конен полк (1900 – 1906), 2-ра конна бригада (1907 – 1908) и Кавалерийската школа (1908 – 1912). Участва в Балканските войни (1912-1913) като помощник-комендант на Главната квартира и командир на ординарския ескадрон при Щаба на армията, след което командва ескадрон в 4-ти конен полк (1913 – 1914) и в Лейбгвардейския конен полк (1914 – 1915). По време на Първата световна война (1915 – 1918) заема длъжностите командир на 2-ри дивизион от Лейбгвардейския конен полк (1915 – 1916), помощник-командир на 1-ви (1916 – 1918) и на 9-и конен полк (март – май 1918), командир на 5-и конен полк (1918 – 1921). Сражава се на Южния и Добруджанския фронт в боевете за Прищина, Добротин, Кочмар, Мустафа Ачи и Мачин. След войната поема командването на 3-ти конен полк (1921 – 1922) и на Лейбгвардейския конен полк (1922 – 1923). До 1928 г. служи в Щаба на жандармерията и като заместник-инспектор на Пограничната стража. През същата година преминава в запаса. Награден е с военен орден “За храброст“ III степен 2 клас и IV степен 1 клас.

Георги Бенковски

1876, 24 май. Край Рибарица, Тетевенско, е убит Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев) (1843 – 1876) – организатор и ръководител на Априлското въстание в ІV революционен окръг. Завършва Класното училище в Копривщица, след което учи занаят и става чирак, а по-късно се занимава с търговия. В средата на 70-те години на ХІХ в. заминава за Румъния и участва в дейността на Гюргевския революционен комитет. Проявява блестящи качества на ръководител и организатор на въстаническите сили в ІV революционен окръг. Основава революционни комитети в Панагюрище, Копривщица, Пазарджик и околните села и благодарение на неуморната му работа подготовката в окръга се разгръща в най-големи мащаби. Възглавява комисията, която разработва конкретния план за въстаническите действия и съгласува военната тактика, а след избухване на въстанието (20 април 1876) формира голям конен отряд (около 130 души), наречен „Хвърковата чета“. Като елитна бойна част тя разширява обхвата на въстаническите действия, подпомага застрашени от неприятеля важни отбранителни пунктове и води сражения с турските войски. След разгрома на въстанието в Панагюрище (2 май 1876) се насочва към Стара планина, но при преминаването на р. Костина в Тетевенския балкан е предаден и убит от засада.

1877, 6 май. В лагера на Българското опълчение край Плоещ, Румъния, тържествено е връчено Самарското знаме. На 5 юли 1876 в руския град Самара е създаден Комитет за събиране на средства и помощи за южните славяни като една от неговите задачи е изготвянето на знаме, което да бъде дарено на борещия се за свободата си български народ. То е ушито и извезано от монахините на Иверския женски манастир в Самара, а иконописните изображения от двете му страни са изработени в традицията на православните хоругви от художника Николай Симаков. След обявяване на Руско-турската война (12 април 1877) Самарската Градска Дума взима решение (17 април 1877) знамето да бъде връчено на Българското опълчение от кмета на града Ефим Кожевников и общинския съветник Пьотр Алабин. По пътя за Плоещ те минават през Чудовия манастир в Москва, където знамето е благословено и положено върху мощите на Св. Алексий, покровител на Самара. На тържествената церемония по приковаването, освещаването и връчването на знамето в опълченския лагер край Плоещ присъстват Великият княз Николай Николаевич, главнокомандващ руската Дунавска армия, делегацията от Самара, командирът на Българското опълчение генерал Николай Столетов, митрополит Панарет и много българи от Кишинев, Болград, Измаил и Браила. То е поверено на 3-та опълченска дружина, а за знаменосец е назначен унтерофицерът от 54-ти мински полк Антон Марчин. В боевете при Стара и Нова Загора, Шипка и Шейново, опълченците показват удивителна храброст и саможертва за знамето си като не допускат да попадне в плен. След Освобождението (1878) става знаме на 3-та пехотна радомирска дружина, а на 29 август 1881 г. е предадено в двореца на княз Александър І. От 1946 г. се съхранява в Националния военноисторически музей, където за него се полагат специални грижи. По случай третата годишнина от боя при Стара Загора (19 юли 1880) и със заповед № 129 на военния министър Самарското знаме е наградено с военен орден „За храброст“ І степен, вграден в сребърния венец на пиката.

Самарското знаме

Пиката на Самарското знаме

Генерал-майор
Александър Давидов

1878, 20 май. В Кюстендил е роден генерал-майор Александър Давидов (1878 – 1925) Завършва Военното училище в София (1898) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1908). Служи в пионерните части (1898 – 1904), железопътния полк (1908 – 1909) и 1-ва понтонна дружина (1909 –1910). Участва в Балканските войни (1912 –1913) като старши адютант на 1-ва пехотна софийска дивизия и воюва при Селиолу, Люлебургаз, Чаталджа, Кулин камък и Власина. След войните служи в Информационно-цензурната служба при Щаба на армията (1913 – 1915) и командва 22-ри пехотен полк (август – септември 1915). По време на Първата световна война (1915 – 1918) заема длъжностите началник-щаб на Видинския укрепен пункт (1915), началник на Оперативния отдел при щаба на 3-та армия (1915 – 1916), командир на 16-и пехотен ловчански полк (1916 – 1917), началник-щаб на 12-а (1917 – 1918) и на 2-ра пехотна дивизия (1918). В периода 1918 – 1921 г. командва Учебно-строевото отделение в Щаба на армията, 7-ма и 10-а пехотна дивизия, 2-ра военна област и Пловдивския гарнизон. На 9 юни 1923 г. е назначен временно за началник на Щаба на армията (до 3 юли 1923), след което служи като инспектор на Пограничната стража (1923 – 1924) и началник на Канцеларията на Министерството на войната (1924 – 1925). Загива при атентата в църквата „Св. Неделя“ в София. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас и ІV степен 2 клас.

  • 1883, 15 май

  • 1898, 5 май

  • 1898, 8 май

  • 1900, 18 май

  • 1908, 29 май

  • 1912, 12 май

  • 1913, 17 май

  • 1916, 25 май

Параходната яхта „Александър І“

17. 1883, 15 май. В Русе пристига параходната яхта „Александър I“. Първият кораб, закупен от България след Освобождението, е построен в Марсилия, Франция. В мирно време се предвижда да бъде яхта на княз Александър I, а при война да се използва като минен заградител и военен транспорт. Един от най-красивите и бързоходни плавателни съдове на р. Дунав има водоизместване от 350 т, метален корпус, палуба от бук, две димови тръби и две колела. Парната машина тип „Компаунд“ осигурява 40-часово непрекъснато плаване при скорост 14 км/ч по течението на реката. По време на Сръбско-българската война (1885) корабът извършва 35 плавания между пристанищата Русе, Свищов, Лом, Видин, Галац и Рени, пренасяйки войска, боеприпаси и продоволствия. Участва в Първата балканска война (1912 – 1913), а през Втората балканска война (1913) е потопен край Русе, за да не попадне в румънски плен. След прекратяване на военните действия, корабът е изваден, ремонтиран и предаден на русенското пристанищно управление, което го бракува (1914).

Крум Лекарски на Олимпиадата
в Амстердам, 1928 г.

1898, 5 май. В Кюстендил е роден генерал-лейтенант Крум Лекарски (1898 – 1981). Завършва Военното училище (1919) и Военната академия в София (1932). Служи в кавалерията. Заради републиканските си възгледи е уволнен от армията и интерниран в Девин (1935). От 1935 до 1944 г. членува в организацията „Военен съюз“. След 9 септември 1944 г. заема длъжностите помощник-министър (1944 – 1946) и първи заместник-министър на войната (1946 – 1947). Като изтъкнат състезател по конен спорт участва на Олимпийските игри в Париж (1924), Амстердам (1928), Хелзинки (1952) и Рим (1960). Печели първо място на Балканските игри през 1931 и 1933 г. Преподава във Висшия институт по физкултура (1954 – 1958) и ръководи катедрата по конен спорт (1956 – 1958). Заедно с генерал Владимир Стойчев създава българската ездова доктрина, чрез която и до днес се обучават ездачи и коне в България. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 1 клас.

Генерал-лейтенант Райчо
Славков

1898, 8 май. В с. Хърсово, Разградско, е роден генерал-лейтенант Райчо Славков (1898 – 1953). Завършва Военното училище (1918) и Военната академия в София (1934). Служи във 2-ри пехотен полк (1918 – 1919) и в Щаба на армията (1919 – 1929). Последователно заема длъжностите помощник-началник на секция в Щаба на армията (1929 – 1931), командир на рота в 21-ви (1931 – 1932) и в 29-и пехотен полк (1932 – 1934), началник на секция в Щаба на армията (1935 – 1936) и в щаба на 6-а пехотна дивизия (1936 – 1938), преподавател във Военната академия (1938), завеждащ отделение в Пехотната школа във Велико Търново (1938 – 1939) и началник-щаб на 1-ва пехотна софийска дивизия (1939 – 1944). На 14 септември 1944 г. е назначен за началник на Щаба на войската и участва в оперативното ръководство на българската армия през първия период на войната срещу Германия. Организира изтеглянето и демобилизацията на войските от Сърбия, Вардарска Македония и Беломорието и едновременно с това подготвя прикриването на западната граница. Изготвя обща оперативна заповед за настъпателни действия срещу хитлеристките войски в Югославия и в хода на войната подпомага щабовете при армиите в осъществяването на настъпателните операции. От 15 декември 1944 г. командва 3-та отделна армия, а от 20 юли 1945 г. е зачислен в запаса. През 1953 г. е арестуван по обвинение за участие в събитията през септември 1923 г., осъден на смърт и разстрелян. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 1 клас.

Орден „За военна
заслуга“, Велик
кръст

1900, 18 май. Княз Фердинанд І учредява орден „За военна заслуга“. Връчва се на генерали, офицери, подофицери и войници за изрядна служба и извънредни заслуги. Има шест степени като най-високата – Велик кръст, е въведена през 1933 г. По време на война последните три степени се раздават с лентата на военния орден „За храброст“, а всички степени без последната – с военно отличие във вид на лавров венец. На 18 юли 1947 г. орденът е отменен с постановление на Министерския съвет. Учреден е отново със Закон за ордените и медалите на Република България от 13 юни 2003 г. Днес с него се награждават български и чужди граждани за големи заслуги в развитието на българската армия, участие в мироопазващи, миротворчески и хуманитарни операции, дългогодишна и безупречна служба и принос за опазване на националната сигурност и обществения ред в Република България.

Подполковник Иван Гюмбабов

1908, 29 май. В София е роден подполковник Иван Гюмбабов (1908 – 1945). Завършва Военното училище (1930) и служи в Бронирания полк. Като командир на 7-ма танкова рота участва в действията по прикриване на западната ни граница (14 – 20 септември 1944) и в първия период на войната срещу Германия (октомври – ноември 1944). По време на Нишката (8 – 14 октомври 1944) и Косовската операция (25 октомври – 30 ноември 1944) на 2-ра армия се сражава при Власотинци, Лесковац, Ниш, Прокупле, Прищина, долината на река Лаб и Митровица. През декември 1944 г. поема командването на Бронираната дружина, с която воюва в Дравската (6 – 19 март 1945) и Мурската операция (29 март – 15 април 1945). Загива на 16 април 1945 г. от избухнала вражеска мина при пробива на силно укрепената немска позиция край село Зашовец в Словения. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас, ІV степен 1 клас и ІV степен 2 клас.

Капитан
Чудомир
Топлодолски

1912, 12 май. В Кюстендил е роден капитан Чудомир Топлодолски (1912 – 1987). Завършва Военното училище в София (1934) и служи в кавалерията (1934 – 1937). От 1937 до 1939 г. се обучава в Германия (пилотското училище в Кауфбойрен и школата за висш пилотаж във Вернойхен), след което е назначен за заместник-началник (1939 – 1940) и началник на Изтребителната школа в Карлово (1940 – 1943). През 1943 г. поема командването на 3/6 орляк, дислоциран на летище Божурище. За отбраната на родното небе изпълнява 15 бойни задачи, по време на които сваля два изтребителя П-38 „Лайтнинг“ и поврежда три противникови самолета (два тежки бомбардировача и един изтребител). От август 1944 г. служи в щаба на Въздушни войски, а през 1946 г. е задържан и става обвиняем по делото “Неутрален офицер“, след което е уволнен от армията (1948). Награден е с военен орден „За храброст“ ІV степен 1 клас и ІV степен 2 клас.

Армиите на Балканския съюз,
пощенска картичка

1913, 17 май. В двореца „Сейнт Джеймс“ е подписан Лондонският мирен договор. По силата на този акт официално е сложен край на Първата балканска война (1912 – 1913). Османската империя отстъпва на съюзниците цялата своя територия на запад от линията Мидия – Енос, както и остров Крит. Владеенето на останалите егейски острови и Халкидическия полуостров е предоставено за уреждане от специална комисия на европейските Велики сили. С изключение на решението за Албания, която е провъзгласена за независима държава, договорът фактически остава без приложение поради избухването на Втората балканска война (1913). След няколко месеца е ревизиран от Букурещкия мирен договор (28 юли 1913).

„Подводник 18“

1916, 25 май. Поставено е началото на подводното корабоплаване в България. С тържествена церемония в пристанището на двореца Евксиноград закупената от Германия подводница UB-8 е зачислена в състава на военния ни флот под името „Подводник 18“. Тя е произведена в Кил, Германия, въоръжена е с два носови 450-мм торпедни апарата, 37-мм оръдие и картечница „Максим“. Екипажът в състав от 17 души се командва от лейтенант Никола Тодоров и помощник-командирът мичман I ранг Иван Вариклечков. На 4 и 5 юли 1916 г. подводницата изпълнява първите бойни задачи между нос Шабла и Мангалия, Румъния, след което патрулира край бреговете на Черно море от нос Инеада в Турция до Кюстенджа (дн. Констанца, Румъния) за осигуряване фланга на 3-та армия. До септември 1917 г. извършва седем бойни похода в северна посока, в това число и в румънски води, и два в южна посока – пред Бургас и Созопол, във връзка с очаквани руски нападения. Първите български подводничари щурмуват минни полета, извършват разузнаване на противника край Кюстенджа и преследват неприятелски кораби. След Първата световна война (1915 – 1918) „Подводник 18“ е предадена на Франция и откарана в съглашенската военноморска база в Истанбул, където е унищожена.

  • 1917, 1 май

  • 1923, 20 май

  • 1935, 6 май

  • 1941, 30 май

  • 1943, 19 май

  • 2001, 31 май

  • 2003, 29 май

Хидроплан „Арадо“

1917, 1 май. Създадена е българската военноморска авиация. Със заповед по Действащата армия № 824 към Черноморската част на флота е формирана Водосамолетна станция, дислоцирана на летище Пейнерджик (дн. летище Чайка, южно от Варна). Първоначално тя разполага с шестима пилоти, четирима наблюдатели, четири водосамолета (два „Фридрихсхафен“ и два „Румплер“) и обслужващ състав. Бойната й дейност през Първата световна война (1915 – 1918) е свързана изцяло с водене на разузнаване и нанасяне на бомбени удари по обекти в делтата на Дунав съвместно с германските водосамолети. След подписването на Ньойския договор (27 ноември 1919) летище Пейнерджик е разформирано, а водосамолетите – унищожени. Дейността на летището е възстановена през 1939 г., а по-късно (1942) от Германия са доставени няколко хидроплана „Арадо“, използвани за разузнаване и нападение на морски цели. Съвременната българска морска авиация води началото си от 1959 г., когато на въоръжение са въведени два вертолета Ми-4М и е сформирана отделна противоподводна ескадрила. През май 1961 г. ескадрилата преминава в подчинение на Военноморските сили, а от 1 септември 1998 г. е реорганизирана в авиобаза.

Експозицията на Военноморския музей

1923, 20 май. Във Варна тържествено е открит Морският музей. Неговото начало е поставено в Русе през 1883 г., където в две зали на флотските казарми са изложени образци на въоръжение и технически пособия. По-късно Управителният съвет на Българския народен морски сговор взима решение за преместване на музейната сбирка във Варна (1921). В първата експозиция на новооткрития Морски музей са изложени 495 експоната, разпределени в 6 отдела. През 1955 г. става филиал на Централния музей на народната армия (дн. Национален военноисторически музей) под названието Военноморски музей, а от 1993 г. членува в Световната организация на морските музеи. Новата експозиция, открита на 23 април 2012 г., е съобразена с европейските стандарти и в нея са включени 979 експоната, обхващащи широк хронологически диапазон (II хил. пр. Хр. – ХХI в. сл. Хр.), както и възстановки, съчетани със звукови и светлинни ефекти. През 1973 г. Военноморският музей е награден с орден „Кирил и Методий“ І степен.

Паметникът „Майка България“
във Велико Търново

1935, 6 май. Във Велико Търново тържествено е открит паметникът „Майка България“. Построен е изцяло с дарителски средства в памет на 21 офицери, 24-ма подофицери и 62-ма войници, загинали по бойните полета на Руско-турската (1877 – 1878) и Сръбско-българската война (1885) и във войните за национално обединение (1885 – 1918). Автор на проекта е скулпторът Светослав Йоцов, а изпълнението е дело на архитект Теньо Ибушев. Монументът е изграден на три нива като в основата му има костница, над нея - композиция от шест бронзови скулптури на войници и офицери, а на върха е скърбящата фигура на Майка България с бойно знаме и лаврово клонче в ръцете си. От 2000 г. в костницата гори вечен огън, запален от признателните поколения на старопрестолния град.

Параходът „Княгиня Мария Луиза“

1941, 30 май. В пристанище Пирея, Гърция, избухва пожар на българския параход „Княгиня Мария Луиза“. По нареждане на германската военнотранспортна служба параходът превозва боеприпаси от Солун до Пирея. При разтоварването им към 6,30 ч. на 30 май дежурният моряк установява, че в един от трюмовете е избухнал пожар. Капитанът заповядва на командния състав да остане на борда и да върне горящия кораб в открито море, а на редовите моряци - да го напуснат, за да се спасят. Когато “Княгиня Мария Луиза“ се отдалечава на около миля навътре в морето, боеприпасите експлодират и при последвалия взрив първият български океански кораб потъва. Загиват капитанът Иван Томов, първият помощник-капитан Георги Бабев, главният механик Петър Чаракчиев, машинистите Георги Винаров и Георги Кръстев, радистът Стоимен Захариев и помощник-готвачът Тодор Стоилов. С героичната си постъпка българските моряци спасяват Пирея от разрушение, а жителите й от гибел, като предотвратяват разпространението на пожара в пристанищните складове с взривоопасни материали.

Паметникът на нос Акин в чест на
загиналите моряци

1943, 19 май. Торпедоносецът „Смели“ потъва пред нос Акин. По време на преход от Царево към Бургас в условията на силна буря, бойният кораб „Смели“ от 1-ви полудивизион на Торпедната флотилия се обръща и потъва край полуостров Акра в Бургаския залив. Благодарение на намиращия се наблизо торпедоносец „Строги“ са спасени 21 души от 36-членния екипаж. Във водите на развълнуваното море намират смъртта си 1 фелфебел-школник, 3-ма подофицери и 11 кандидат-подофицери, ефрейтори и моряци от екипажа на „Смели“. Всяка година на този ден личният състав на Военноморска база Бургас отдава почит към загиналите с отслужване на панихида и военни ритуали, а със заповед на началника на Главния щаб на ВМС от 1998 г. българските бойни кораби, които плават в този район, приспускат „до половина“ военноморския флаг на Република България.

Паметна плоча на създателите на марша
„Велик е нашият войник“

2001, 31 май. Маршът „Велик е нашият войник“ е обявен официално за химн на Българската армия. Най-популярната творба в областта на военната песен е създадена в Охрид през 1916 г. по време на Първата световна война (1915 – 1918) като марш на 23-ти пехотен шипченски полк. Възпява високия боен дух, патриотизма, себеотрицанието и жертвоготовността на българския войник. Автор на текста е журналистът подпоручик Константин Георгиев, а композитор – преподавателят по музика редник Михаил Шекерджиев. За първи път песента е изпълнена пред охридското население от импровизиран войнишки хор в съпровод на австрийска духова военна музика. По инициатива на взводния командир подпоручик Иван Влаев маршът е отпечатан в голям тираж, а приходите от продажбата са предадени на семействата на убитите войници от полка. На 10 юни 2009 г. в района на 61-ва Стрямска механизирана бригада – Казанлък, тържествено е открита и осветена паметна плоча с барелефи на подпоручик Константин Георгиев и редник Михаил Шекерджиев, създали най-известния и обичан български боен марш.

Български военнослужещи в лагера
„Ашраф“, 2007 г.

2003, 29 май. Тридесет и деветото Народно събрание приема Решение за участието на Българската армия в мисията на Многонационалните сили в Ирак. В продължение на две години пет пехотни батальона се включват в четвъртата фаза на операцията в Ирак – “Стабилизиране и възстановяване“. Българският контингент в състава на Многонационалната дивизия „Център – Юг“ е под полско командване и има за задача да осигурява реда и да подпомага възстановяването на граждански обекти в района на Кербала, а от есента на 2004 г. – в провинция Дивания. По време на този етап (август 2003-декември 2005) са изпълнени 97 проекта за възстановяване и изграждане на местната инфраструктура. В съответствие с Решение на 41-вото Народно събрание (22 февруари 2006) български военен контингент участва в хуманитарна мисия по охрана на Центъра за временно задържане и закрила в лагера „Ашраф“ и в хуманитарна мисия по охрана на задържани лица, преминаващи програма за реинтеграция в обществото в база „Кропър“ – Багдад. От 22 август 2003 г. до 20 декември 2008 г. Република България участва в мисията на Многонационалните сили в Ирак с 11 контингента с обща численост 3367 души. За това време Българската армия дава 13 жертви. Загиват майор Георги Качорин, старши лейтенант Николай Саръев, офицерски кандидат Марин Милев, офицерски кандидат Цветан Камов, офицерски кандидат Паун Георгиев, офицерски кандидат Иван Инджов, офицерски кандидат Антон Петров, офицерски кандидат Свилен Киров, офицерски кандидат Димитър Димитров, офицерски кандидат Владимир Пашов, офицерски кандидат Гърди Гърдев, офицерски кандидат Преслав Стоянов и офицерски кандидат Валентин Донев.

Януари

Февруари

Март

Април

Май

Юни

Юли

Август

Септември

Октомври

Ноември

Декември

НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.