Военен календар

Юли

  • 12 юли

  • 792, 20 юли

  • 1835, 7 юли

  • 1837, 6 юли

  • 1855, 3 юли

  • 1859, 22 юли

  • 1861, 6 юли

  • 1864, 10 юли

  • 1865, 24 юли

  • 1867, 24 юли

12 юли. Празник на Националната гвардейска част. На 30 юни/12 юли 1879 г. при тържественото посрещане на княз Александър І в София 1-ва софийска конна сотня изпълнява службата на почетна стража. С Указ № 28 от 30 август 1879 г. князът я назначава за „Собствен на Негово величество конвой“. По време на Сръбско-българската война (1885) Конвоят воюва в състава на 2-ри конен полк при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот. През 1891 г. е преименуван в Лейбгвардейски ескадрон, който по-късно се развръща в полк (1903). В Балканските войни (1912 – 1913) гвардейците се сражават при Одрин, Босилеград, Видин и Кула, а 16 от тях загиват със смъртта на храбрите. Героични страници от своята история гвардията написва по фронтовете на Първата световна война (1915 – 1918), където дава 53 жертви. На 26 февруари 1942 г. Лейбгвардейският полк е реорганизиран в Гвардейски конен дивизион, който участва в първия период на войната срещу Германия (октомври – ноември 1944). С Постановление № 124 на Министерския съвет от 14 май 2001 г. Националната гвардейска част е утвърдена като представително военно формирование на Българската армия.

Крепостта Маркели

792, 20 юли. Победа на българската армия в сражението при Маркели. В началото на юли византийският император Константин VI тръгва на поход срещу България и разполага войските си в укрепен лагер край граничната крепост Маркели. Стратегическата цел на противника е да овладее областта Загоре, с което да ограничи българските стремежи на юг. Хан Кардам, уведомен своевременно за похода на византийците, съсредоточава силите си по височините северно от крепостта и по този начин прегражда проходите, водещи от днешния Карнобат към вътрешността на страната. Замисълът на българския владетел предвижда разгром на противника чрез устройване на засада. В започналите на 20 юли бойни действия, българската конница умело демонстрира оттегляне, увличайки главните сили на противника в преследване. Когато византийците навлизат в мястото на засадата, хан Кардам нанася решителен удар и ги притиска към близката блатиста местност. Сражението при Маркели донася най-голямото дотогава поражение на византийската армия, която понася значителни загуби в жива сила и материални средства. Областта Загоре остава в пределите на българската държава, а Византия се задължава да й плаща ежегоден данък.

Бачо Киро

1835, 7 юли. В с. Бяла черква, Търновско, е роден Бачо Киро (Киро Петров Занев) (1835 – 1876) – самобитен учител и поет, участник в националнореволюционното движение. На 12-годишна възраст става послушник в Батошевския манастир, след което учителства в търновските села Коювци, Вишовград, Мусина и Михалци. През 1865 г. се установява в Бяла Черква и по-късно е избран за председател на местния революционен комитет (1872). По време на Априлското въстание (1876) събира група от над 100 души, с която се включва в четата на поп Харитон Халачев, сформирана в с. Мусина, Търновско (28 април 1876). Преследвани от потери по пътя към Стара планина, въстаниците се организират за отбрана в Дряновския манастир и в продължение на 9 дни (29 април –7 май 1876) отбиват многократните атаки на 10-хилядната редовна и нередовна турска войска под командването на Фазлъ паша. При разгрома на четата Бачо Киро успява да се спаси, но след предателство е заловен, осъден от извънреден турски съд и обесен в Търново на 28 май 1876 г.

Васил Левски

1837, 6 юли. В Карлово е роден Васил Левски (Васил Иванов Кунчев) (1837 – 1873) . Революционен демократ, гениален идеолог и организатор на българската национална революция. Първоначално образование получава в родния си град, а от 1855 г. е послушник при вуйчо си Василий, монах и таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. По-късно приема монашество под името Игнатий (1858) и е ръкоположен за йеродякон (1859). Повлиян от революционните идеи на Г. С. Раковски се включва в националноосвободителното движение (1861). Участва в Първата българска легия (1862), а след нейното разпускане се присъединява към дружината на Ильо войвода. През 1864 г. се отказва от монашеския сан и учителства в с. Войнягово, Карловско, и в добруджанското с. Еникьой. От началото на 1867 г. се установява във Влашко. Знаменосец на четата на Панайот Хитов (1867) и доброволец във Втората българска легия (1867 – 1868). След неуспеха на четническата тактика стига до идеята за пренасяне центъра на подготовката на националноосвободителната революция в българските земи. В периода 1869 – 1872 г. създава гъста мрежа от местни революционни комитети, които обединява във Вътрешна революционна организация. За ръководен център определя Ловешкия комитет, наречен Привременно правителство в България. Изработва проектоустав на Българския революционен централен комитет (1871) и като негов пълномощник пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация с изграждането на окръжни центрове (1872). След извършения без негово съгласие обир на турската поща в Арабаконак (22 септември 1872) и последвалите разкрития от турските власти, заминава за Ловеч, за да прибере архива на комитета. На 26 декември 1872 г. е заловен в с. Къкрина, Ловешко. Пред съда се държи достойно и запазва тайните на Вътрешната революционна организация. Осъден на смърт и обесен в София на 6 февруари 1873 г. Остава завинаги в българската история с безсмъртието на своите прозрения.

Генерал-лейтенант
Петър Груев

1855, 3 юли. В с. Чумлекьой, Бесарабия (дн. Виноградовка, Украйна) е роден генерал-лейтенант Петър Груев (1855 – 1942). Военно образование получава в Санкт Петербург, Русия, където завършва Константиновското военно училище (1877) и Михайловската артилерийска академия (1883). През Руско-турската война (1877 – 1878) е ротен командир в 14-ти стрелкови батальон и участва в боевете при Стара Загора и Шипка. За проявена храброст е награден с руския орден „Св. Станислав“ ІІІ степен. В Сръбско-българската война (1885) командва 2-ри артилерийски полк и резерва на Сливнишката позиция. След войната е назначен за началник на Военното училище в София (1885 – 1886). Участва в детронацията на княз Александър І (1886) и в бунта на офицерите русофили в Силистра (1887), след което емигрира в Русия и постъпва на служба в руския Генерален щаб. През 1925 г. му е присвоено званието генерал-лейтенант. Умира в гр. Тула, Русия. Награден е с военен орден „За храброст“ ІV степен.

Генерал-лейтенант
Георги Абаджиев

1859, 22 юли. В Стара Загора е роден генерал-лейтенант Георги Абаджиев (1859 – 1940). Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец в 7-а опълченска дружина. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и служи в Източнорумелийската милиция. На 7 септември 1885 г. е зачислен в 6-а старозагорска дружина и с чин капитан участва в Сръбско-българската война (1885). След войната е назначен за командир на 18-и пехотен етърски полк (1892), 21-ви пехотен средногорски полк (1900) и на 2-ра бригада от 7-а пехотна рилска дивизия. От 27 март 1910 г. поема командването на 1-ва пехотна бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия, с която воюва в Балканските войни (1912 – 1913) при Ериклер, Лозенград, Бунархисар, Чаталджа, Княжевац и в.Букова глава. През Първата Световна война (1915 – 1918) командва 12-а пехотна дивизия на Добруджанския фронт (1916 – 1917) и Бургаския укрепен пункт (1917 – 1918). След демобилизацията излиза в запаса. Автор е на книгите „Спомени от Освободителната война в 1877 – 1878“ (1925), „Действията на 1-ва бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия във войните през 1912 – 1913“ (1925) и „12 пехотна дивизия през Общоевропейската война 1915 – 1918 г.“ Избран е за почетен подпредседател на организацията „Общество на кавалерите на ордена За храброст“. Награден е с военен орден „За храброст“ III степен.

Генерал-майор Радой Сираков

1861, 6 юли. В с. Угърчин, Ловешко, е роден генерал-майор Радой Сираков (1861 –1921). Завършва Военното на Н. В. Училище (1882) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1891). От 1892 г. служи в Генералния щаб. На 1 януари 1906 г. е произведен в чин генерал-майор и до 1911 г. последователно заема длъжностите началник на Оперативното отделение в Щаба на армията, началник-щаб на 3-та пехотна балканска, 2-ра пехотна тракийска и 5-а пехотна дунавска дивизия. През 1911 г. е назначен за командир на 9-а пехотна плевенска дивизия, с която по време на Първата балканска война (1912 – 1913) се сражава на Тракийския военен театър при Чаталджа и Одрин. Под негово командване частите на дивизията, разположени в първия ешелон на 3-та армия, форсират реките Кара-Су и Катарчи-Су и водят ожесточени боеве за пробиване на Чаталджанската отбранителна линия (4 – 5 ноември 1912). Включена в състава на обсадната армия 9-а пехотна дивизия дава своя принос за овладяването на Одринската крепост (11 – 13 март 1913) и извоюването на една от най-големите победи на Българската армия. По време на Втората балканска война (1913) генерал Сираков командва самостоятелен отряд, действащ срещу гръцките войски в Разложкия край. След войната е назначен за началник на Главното интендантство. На 15 юни 1915 г. преминава в запаса. През Първата световна война (1915 – 1918) е мобилизиран и служи като началник на Главното тилово управление, председател на Главната реквизиционна комисия, началник на 9-а дивизионна област и офицер за поръчки при Министерството на войната. Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ степен.

Генерал-майор
Асен Пападопов

1864, 10 юли. В Котел е роден генерал-майор Асен Пападопов. Завършва Военното училище в София (1885) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1893). Участва в Сръбско-българската война (1885), след което служи в Генералния щаб (1900). От 1909 до 1911 г. е военен аташе във Виена. През Първата балканска война (1912 – 1913) изпълнява длъжността началник-щаб на 1-ва армия, а във Втората балканска война (1913) – началник-щаб на съединените 4-та и 5-а армия. В началото на Първата световна война (1915 – 1918) командва 6-а пехотна бдинска дивизия в състава на 1-ва армия при настъплението й към долината на р. Тимок (1915). Преминава в запаса на 11 октомври 1915 г. поради несъгласие със стратегическата операция на групата армии „Макензен“ за разгрома на руския съюзник Сърбия. Награден е с военен орден „За храброст“ ІV степен 2 клас.

„Генерал-лейтенант Стефан Богданов“,
худ. Димитър Гюдженов

1865, 24 юли. В Елена е роден генерал-лейтенант Стефан Богданов (1865 – 1937). Завършва Военното на Н.В. училище (1885) и с чин подпоручик е зачислен в Пионерната дружина. Като временен командир на дружината участва в Сръбско-българската война (1885), след което служи във 2-ри и 4-ти артилерийски полк. През 1907 г. поема командването на 4-ти артилерийски полк. От 1909 до 1911 г. ръководи Строително-домакинската част към Артилерийската инспекция. На 1 януари 1912 г. е назначен за командир на 3-ти артилерийски полк, с който се сражава в Първата балканска война (1912 – 1913) при настъплението към Кърджали и в боевете при Чаталджа, Булаир и Одрин. През Втората балканска война (1913) командва артилерията на 2-ра пехотна дивизия и воюва срещу сръбските и гръцките войски при Криволак, Щип и Горна Джумая. В периода 1914 – 1915 г. е началник на 2-ра военноинспекционна област. При включването на България в Първата световна война (1915 – 1918) поема командването на артилерията на 2-ра армия. Сражава се в боевете срещу сръбските и съглашенските войски по долината на р. Вардар, при Дойран, Каймак-Чалан и Завоя на р. Черна (1915 – 1916). От 1 януари 1917 г. командва 8-а пехотна тунджанска дивизия и воюва на Южния фронт. След войната излиза в запаса (1919). Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 1 и 2 клас.

Генерал-майор
Михаил Сапунаров

1867, 24 юли. В Сливен е роден генерал-майор Михаил Сапунаров. Завършва Военното училище в София (1887) и служи в 8-и пехотен приморски полк (1887 – 1894), 2-ри пехотен сливенски полк (1895 – 1900), щаба на 3-та пехотна балканска дивизия (1900 – 1901), 20-и и 11-и пехотен полк (1901 – 1906). Последователно командва дружина в 1-ви пехотен софийски полк (1906 – 1909), рота във Военното училище (1909 – 1911) и 7-и пехотен преславски полк (1911 – 1912). През Първата балканска война (1912 – 1913) е командир на дружина в 48-и пехотен полк, с който се сражава при Люлебургаз и Чаталджа. Във Втората балканска война (1913) поема командването на 63-ти пехотен полк и воюва срещу сръбските войски при Черни връх и връх Тумба. От 1913 до 1914 г. заема длъжността комендант на София, а от началото на 1915 г. – командир на 7-и пехотен преславски полк. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като началник на Полската канцелария при Щаба на Действащата армия (1915 – май 1917) и командир на Планинската пехотна дивизия (май 1917 – септември 1918). Воюва на Южния фронт в участъка между р. Вардар и Дойран, където на 1 януари 1918 г. е повишен в чин генерал-майор. След войната командва 3-та пехотна балканска дивизия, а през 1919 г. преминава в запаса. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас.

  • 1868, 6 юли

  • 1877, 19 юли

  • 1878, 1 юли

  • 1879, 5 юли

  • 1879, 10 юли

  • 1880, 19 юли

  • 1886, 2 юли

  • 1890, 7 юли

  • 1890, 12 юли

  • 1913, 2 юли

Войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа

1868, 6 юли. Въстанически отряд под командването на Хаджи Димитър и Стефан Караджа навлиза в българските земи. Той се състои от две групи, които трябва да действат заедно, докато достигнат Стара планина, след което да се разделят и насочат в различни посоки. Пред¬видено е този отряд да бъде авангард на няколко подобни чети, които с обединени усилия да вдигнат на всеобщо въстание поробените си събратя. След като минават Дунав при с. Вардим, Свищовско, четниците се отправят към Стара планина. По пътя са открити и нападнати от потери и редовна турска войска. В ожесточени сражения при търновските села Караисен, Патреш и Вишовград, загиват почти половината от тях. В местността Канлъдере, Севлиевско, четата е разбита, а тежко раненият войвода Стефан Караджа е заловен и откаран в русенския затвор, където умира от раните си. Останалите живи 40 четници успяват да се измъкнат от обкръжението и на 18 юли достигат връх Бузлуджа, където са обкръжени от 700 души турска редовна войска и башибозук. След неравна борба, продължила повече от три часа, почти всички от тях, начело с войводата Хаджи Димитър, загиват.

„Генерал Гурко поздравява опълченците“, худ. Васил Горанов

1877, 19 юли. Боят за Стара Загора. На 9 юли 1877 г. Предният отряд под командването на генерал Гурко получава нареждане да премине към отбрана на рубежа Стара Загора – Нова Загора като не допусне войските на Сюлейман паша до старопланинските проходи. Защитата на Стара Загора срещу настъпващите османски сили е поверена на българското опълчение и на руски войски, разположени южно от града. На десния фланг 2-ра опълченска дружина прикрива пътя от Чирпан. Вляво от нея 5-а опълченска дружина прихваща шосето от Стара Загора за Търново-Сеймен (дн. Симеоновград). Между тях се отбраняват две сотни от 26-и донски казашки полк. След 5-а дружина е разположена 3-та и на левия фланг до шосето за Нова Загора – 1-ва опълченска дружина. Дължината на позицията е 5 км и фланговете й се осигуряват от 9-и казански и 8-и астрахански драгунски полк. Общата численост на отбраняващите се войски, командвани от генерал Николай Столетов, е 3500 души. Срещу защитниците на Стара Загора Сюлейман паша насочва 15-хилядна войска със задача да обхване двата фланга на позицията и да овладее града. Настъплението на противника започва в 9, 00 ч. на 19 юли едновременно по целия фронт с главен удар срещу 2-ра и 5-а дружина. По-късно Сюлейман паша въвежда в боя свежи сили като пренася усилията си срещу 1-ва и 3-та дружина. Около 13, 00 ч. обхваща фланговете на 3-та дружина, която понася тежки загуби и води героичен бой за спасяване на Самарското знаме. Численото превъзходство на противника заставя руското командване да изтегли силите на Предния отряд за отбрана на Шипченския проход. На предварително устроените барикади в града опълченците и бойците на Казанския драгунски полк дават последния бой. Много от старозагорските къщи са превърнати в яки крепости, които противникът обсажда часове наред. Под развалините на обхванатия от пламъци град намират смъртта си стотици български опълченци. В боя при Стара Загора Българското опълчение получава бойното си кръщение и с цената на 572-ма загинали доказва ролята си на първокласна военна сила.

Граници на България според Берлинския договор 1878 г.

1878, 1 юли. Сключен е Берлинският договор. Международният акт, подписан от Великите сили (Русия, Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия, Англия) и Османската империя, потвърждава създаването на българската държава, урежда държавните граници на Балканите и предвижда специален статут или реформи в някои от провинциите на Османската империя. Състои се от 64 члена. Унищожава разпоредбите на Санстефанския мирен договор и разкъсва етническото и политическото единство на българската нация. Създава се васално на Османската империя Княжество България между р. Дунав и Стара планина, включващо и Софийския санджак, с българско правителство и народна войска. Територията между Стара планина и Родопите образува автономната област Източна Румелия. Македония и част от Одринско се връщат на Османската империя. Градовете Пирот и Враня се дават на Сърбия, а Северна Добруджа – на Румъния. Призната е независимостта на Черна гора, Сърбия и Румъния. Австро-Унгария придобива Босна и Херцеговина, а Русия си възвръща придунавския участък на Бесарабия. Берлинският договор определя избирането на княз на България да се извърши от българския народ, като изборът се утвърди от Високата порта и се одобри от Великите сили, подписали договора. Никой от царстващите династии не може да бъде кандидат за българския престол. Член 4 определя създаването на събрание от „нотабили“ в княжеството, което да изработи основен закон. Срокът на Временното руско управление, който съгласно Санстефанския мирен договор е 2 години, е ограничен на 9 месеца. Договорът остава в сила до Първата балканска война (1912 – 1913), но част от клаузите му са неприложени или насилствено променени в хода на събитията. Османската империя не провежда обещаните по чл. 23 реформи в областите, населени с християни, което е предпоставка за продължаване на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско. Поради несправедливите решения на Берлинския договор проблемът за националното обединение се превръща в една от основните задачи, стоящи за решаване пред българската нация и българската външна политика.

1879, 5 юли. Създадено е Военното министерство. Като съставна част от организационната структура на висшето командване на Българската армия Военното министерство е формирано с указ № 23 въз основа на чл. 161 от Търновската конституция. До Съединението (1885) военни министри са последователно 12 руски генерали и офицери. Военен министър в първото правителство на Княжество България става генерал-майор Пьотр Паренсов (1879 – 1880). На 10 септември 1885 г. е назначен първият българин военен министър – капитан Константин Никифоров. Първият цивилен военен министър на България е Андрей Ляпчев (1918). До 1923 г. длъжността заемат още шест цивилни министри, а през 1934 г. за един ден тази функция изпълнява Кимон Георгиев. След известно прекъсване, през 1991 г. на поста военен министър отново застава цивилно лице. При формирането му през 1879 г. Военното министерство включва Строево, Инспекторско, Домакинско и Военносъдебно отделение, както и Артилерийско, Морско и Инженерно управление. Процесът на модернизиране на Българската армия в края на ХІХ и началото на ХХ в. е съпроводен с разширяване и усъвършенстване на организацията на Военното министерство. През 1890 г. се създава Генерален щаб с четири отделения, а през 1905 г. – Военен съвет, който е съвещателен орган на военния министър. На 11 юли 1911 г. Военното министерство е преименувано в Министерство на войната, на 4 декември 1947 г. – в Министерство на народната отбрана, а с Указ № 168 от 20 декември 1990 г. – в Министерство на отбраната. Организационната му структура се привежда в съответствие с настъпилите промени и с новите приоритети в държавната политика за членство на България в НАТО.

Генерал от конницата
Александър Кисьов

1879, 10 юли. В Елена е роден генерал от конницата Александър Кисьов (1879 –1964). Завършва Военното училище в София (1898) и Академията на Генералния щаб в Париж, Франция (1906). Служи в Лейбгвардейския конен ескадрон (1898 – 1903), Щаба на армията (1903 – 1907), 4-ти артилерийски, 1-ви пехотен и Лейбгвардейския конен полк (1908 – 1910). Назначен е последователно за военен аташе в Белград (1910 – 1911) и Букурещ (1912 – 1913). Участва във Втората балканска война (1913) като началник на Оперативното отделение в Щаба на съединените 4-та и 5-а армия. През Първата световна война (1915 – 1918) е началник-щаб на Бургаския укрепен пункт, командир на дивизион в 5-и конен полк и началник-щаб на конната дивизия. След войната заема длъжностите началник на Кавалерийската школа и на Оперативното отделение в Щаба на армията, командир на 1-ва пехотна бригада и на 5-а пехотна дунавска дивизия, инспектор на конницата (1922 – 1928) и началник на жандармерията (1929 –1931). От 31 януари 1931 г. до 9 май 1934 г. е министър на войната. Разделя територията на страната на четири Военноинспекционни армейски области и легализира наборната система на комплектуване. Излиза в запаса през 1934 г. Автор е на книгата „Генерал Колев и действията на 1-ва конна дивизия в Добруджа през 1916 г.“ (1928). Награден е с военен орден „За храброст“ II степен, III степен 2 клас и ІV степен 2 клас.

Възпоменателен медал
„За Освобождението 1877 – 1878 г.“

1880, 19 юли. Княз Александър І учредява първия български официален медал „За Освобождението 1877 – 1878 г.“. Създаден е в памет на третата годишнина от кръвопролитните боеве на Българското опълчение при Стара Загора. На аверса в средата е изобразен вензелът на учредителя, а наоколо с релефни букви са изписани имената на селищата, където опълченците водят най-ожесточените сражения: Ески Загра (дн. Стара Загора), Шипка и Шейново, както и датата на учредяване. Върху реверса се откроява надписът „НА ОПЪЛЧЕНЦИТЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО 1877 –1878“, заобиколен с венец от дъбови и лаврови клончета. Възпоменателният медал е изработен от светлобронзов метал и се носи на червена лента с бяла ивица по краищата. С него са наградени всички опълченци, воювали при Стара Загора, Шипка и Шейново.

Генерал-майор Михаил Йовов

1886, 2 юли. В Пловдив е роден генерал-майор Михаил Йовов (1886 – 1951). Завършва Военното училище в София (1905) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1912). Участва в Първата балканска война (1912 – 1913) като командир на батарея в 4-ти артилерийски полк и в Първата световна война (1915 –1918) като началник-щаб на 1-ва бригада от 10-а пехотна дивизия и на 3-та бригада от 4-та пехотна дивизия. След войната заема длъжностите помощник-началник на Разузнавателната секция в Щаба на армията (1918 – 1922), командир на 6-а пехотна дружина (1922 – 1923), инспектор на класовете във Военното училище (1923 – 1926), офицер за поръчки при Щаба на армията (1926 – 1929), началник на Военното училище (1929 – 1934) и началник на Щаба на армията (1934). Преминава в запаса през 1934 г., след което е назначен за министър на Народното просвещение (1935 – 1936) и министър на Железниците, пощите и телеграфите (1936 – 1938). От 10 март 1944 г. е пълномощен министър във Финландия. След 9 септември 1944 г. не се завръща в България, а през 1948 г. емигрира в Аржентина. Осъден е задочно от Народния съд на смърт като народен представител в ХХV ОНС (1940-1944). С Решение №172 от 26 август 1996 г. на Върховния съд присъдата е отменена. Автор е на книгите „Записки по обща тактика“ (1922), „Кратки упътвания за решаване и съставяне на тактически задания“ (1923), „Пехота в боя. Ч. І-ІІ“ (1928) и др. Награден е с военен орден „За храброст“ ІV степен 1 клас и ІV степен 2 клас.

Майор
Асен Агов

1890, 7 юли. В Долна Оряховица, Великотърновско, е роден майор Асен Агов (1890 – 1925). Завършва Военното училище в София (1910) и първия випуск на Аеропланното училище в Божурище (1916). Воюва във войните за национално обединение (1912 – 1918) като офицер от 32-ри пехотен загорски полк и като боен пилот, след което се уволнява от армията (1919). През 1920 г. е назначен за директор на новосформираното Отделение за въздухоплаване, в чийто състав е включено Аеропланното училище, Аеропланната работилница и Аеропланното депо. Има голям принос за възраждане на българската авиация в тежките условия, наложени от военните клаузи на Ньойския мирен договор (27 ноември 1919). След Деветоюнския преврат (1923) се включва в работата на Единния фронт (коалиция между БКП и левицата на БЗНС). Убит е в Пловдив на 1 май 1925 г. по нареждане на министъра на войната генерал Иван Вълков, заповядал масовите репресии срещу левицата, последвали Септемврийското въстание (1923) и атентата в църквата Света Неделя (1925).

Генерал-майор Крум Колев

1890, 12 юли. В Търново е роден генерал-майор Крум Колев (1890 – 1970). Завършва Военното училище в София (1910). Участва в Първата балканска война (1912 – 1913) като ротен командир в 5-и пехотен полк, а по време на Първата световна война (1915 –1918) командва дружина в 12-и пехотен полк. След войната ръководи 19-и пограничен участък, Военно бюро (1923 – 1927) и секция в Канцеларията на Министерство на войната (1927 – 1930). Последователно заема длъжностите командир на 21-ви пехотен (1930 –1933) и на 9-и пехотен полк (1933 – 1934), началник на Пехотната школа (1934) и на Военното училище (1934 - 1935) и директор на Географския институт (1935). Като един от основателите на Военния съюз е обвинен в организиране на опит за военен преврат (1935) и осъден на смърт. По-късно присъдата е заменена с доживотен затвор, а през 1940 г. – с амнистия. Награден е с военен орден „За храброст“ ІV степен 2 клас.

Румънската армия. Илюстрация в
„Le Petit Journal“ от 27.VІІ. 1913 г.

1913, 2 юли. Румънската армия се включва във Втората балканска война. За настъпление срещу България Румъния свиква 500-хилядна армия, разделена на две групи – Дунавска армия и 5-и корпус. На Дунавската армия е поставена задача да разгроми десния фланг на българската армия във взаимодействие с лявото крило на сръбската армия и да овладее София. За тази цел войските преминават р. Дунав при Оряхово, Гиген и Никопол, след което настъпват от Оряхово към Берковица и по долината на р. Искър към София. На 8 юли румънското правителство уведомява българското, че прекратява военните действия. Въпреки това отделни съединения продължават да се придвижват на юг и достигат линията Петрохански проход – Саранци – Златица – Ловеч. На 10 юли 1-ва кавалерийска дивизия достига Клисура, а на 15 юли – 2-ра кавалерийска дивизия влиза в Пирдоп. На следващия ден неин полк заема Панагюрище. Настъплението на 5-и корпус започва едновременно с това на Дунавската армия и има за цел да окупира Добруджа до линията Тутракан – Балчик. Противникът влиза в Добрич на 4 юли, в Балчик – на 5 юли, в Тутракан – на 9 юли. Румънската намеса в тила на заангажираните на запад и юг в тежки боеве български войски повлиява решително общия ход на войната и променя рязко съотношението на силите в полза на противниците на България.

  • 1894, 3 юли

  • 1913, 14 – 18 юли

  • 1916, 4 юли

  • 1916, 19 юли

  • 1917, 8 юли

  • 1934, 8 юли

  • 1941, 21 юли

  • 1946, 2 юли

  • 1970, 19 юли

  • 2011, 15 – 24 юли

Генерал-майор
Никола Грозданов

1894, 3 юли. В Стара Загора е роден генерал-майор Никола Грозданов (1894 – 1976). Завършва Военното на Н.В. училище (1915) и Военната академия в София (1930). Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като взводен командир в 18-и артилерийски полк и воюва на Южния фронт в Македония. До 1936 г. заема длъжностите командир на 3-та батарея в 8-и артилерийски полк, помощник-командир на 2-ра батарея от 8-о артилерийско отделение, адютант на командира на 6-о артилерийско отделение, командир на 1-ва конна батарея в конно-артилерийското отделение, офицер в 6-и дивизионен артилерийски полк, началник-щаб на 8-а пехотна тунджанска дивизия с щаб в Стара Загора. През 1936 – 1938 г. е военен аташе на България в Румъния и Полша с постоянно седалище в Букурещ, след което е назначен за началник-щаб на ІV армейска област с щаб в Плевен. От 10 август 1940 г. поема командването на 3-ти пехотен бдински полк, а от 25 ноември 1940 г. – на 12-и пехотен балкански полк. Последователно командва 24-та пехотна дивизия в състава на 1-ви окупационен корпус в Сърбия (от март 1943) и 7-а пехотна рилска дивизия с щаб в Лагадина, Егейска Македония (от август 1943). През декември 1943 г. е назначен за командир на 25-а пехотна дивизия, дислоцирана в българската окупационна зона в Сърбия. От началото на юни 1944 г. командва 8-а пехотна тунджанска дивизия. На 29 март 1945 г. е осъден от Народния съд на 15 години затвор, част от които излежава в концлагерите Росица, Куциян, Николаево и Белене (1946 – 1951). Кавалер на военен орден „За храброст“ ІV степен, 2 клас.

Боят в Кресненското дефиле, худ. Сотирис Христидис

1913, 14 – 18 юли. Българската армия провежда Кресненската операция. Планът на Главното командване предвижда обкръжаване и унищожаване на гръцката армия в Кресненското дефиле с три концентрични удара в общо направление на прохода Предел. Формирани са три ударни групировки – дясна, централна и лява. Лявата групировка минава в настъпление на 14 юли и в тридневни бойни действия отхвърля противника от Разложкото поле към Предела, след което отразява контраудара на 6-а и 7-а гръцка пехотна дивизия. От 15 юли дясната групировка успешно настъпва към южния изход на Кресненската теснина и затваря противника в Симитлийското поле. На 15 и 16 юли централната групировка се отбранява, а на 17 юли преминава в настъпление, при което гръцките войски са изправени пред заплахата от пълно обкръжение и разгром. Само бързата намеса на гръцките делегати на преговорите в Букурещ довежда до прекратяване на военните действия и сключване на мирен договор (28 юли 1913). Операцията остава незавършена и силите на противника се спасяват от пълно разгромяване.

Национален военноисторически музей

1916, 4 юли. Създаден е Националният военноисторически музей. По инициатива на генерал от пехотата Православ Тенев и със Заповед № 391 от 4 юли 1916 г. на главнокомандващия Действащата армия генерал от пехотата Никола Жеков, са положени основите на Националния военноисторически музей, съхранил през годините бойната слава и възпитал у поколения българи любов към Отечеството. От създаването му до днес в него са събрани над един милион експоната, свързани с развитието на Българската армия и участието й във войните за национално обединение. Постоянната експозиция, разположена на площ от 5000 кв. м проследява хронологично българската военна история от древни времена до наши дни. В паркова среда са представени образци на артилерийско въоръжение, бронетанкова, инженерна, авиационна, военноморска и ракетна техника. За приноса си в развитието на българската култура, Националният военноисторически музей е награден с орден „Кирил и Методий“ І степен (1975) и с престижната награда „Златна диплома“ (2006).

Капитан
Димитър Списаревски

1916, 19 юли. В Добрич е роден капитан Димитър Списаревски (1916 – 1943). Завършва въздушния взвод на Военното училище в София (1938) и специализира висш пилотаж в Германия (1938 – 1939) и Франция (1943). Служи като пилот в 6-и изтребителен полк (1939), командир на крило във 2-ри въздушен полк (1940), старши инструктор в Изтребителната школа на Въздушния учебен полк (1942) и ротен командир в Школата за младши технически персонал в Карлово (1943). Началото на англо-американските въздушни удари по територията на България посреща в състава на 3/6 изтребителен орляк на летище Божурище. На 20 декември 1943 г. формация от 100 противникови самолета се насочва към София и поручик Списаревски влиза в своя първи и последен въздушен бой. Попаднал в бомбардировъчна група на противника, той директно атакува нейния водач и се врязва в американски Б-24 „Либърейтър“ като извършва първия в историята на българската военна авиация въздушен таран. От силния удар огромният четиримоторен бомбардировач се разпада на три части и заедно с изтребителя Ме-109 „Стрела“ пада на височините над село Долни Пасарел, Софийско. За изключителната си смелост и героизъм посмъртно е награден с военен орден „За храброст“ ІV степен 2 клас и повишен в чин капитан (1944), а през 1992 г. – в чин полковник.

Офицери от 1-во аеропланно отделение с пленения
капитан О’Дуайър (в средата),1917г.

1917, 8 юли. Постигната е първата въздушна победа на българската изтребителна авиация. Във въздушен бой над Петрич два български изтребителя „Роланд Д-II“, пилотирани от поручик Иван Узунов и подпоручик Владимир Балан, настигат група от шест британски самолета. След кратък бой те повреждат едноместния „Армстронг Уитуърт ФК.8“, пилотиран от командира на 17-а британска ескадрила капитан О’Дуайър, който се приземява аварийно край Петрич и попада в плен. Това е първата победа на български пилоти от новосъздадената фронтова изтребителна авиация, базирана на летище Левуново, в класически въздушен бой.

Военен орден „За храброст“

1934, 8 юли. Създадена е организацията „Общество на кавалерите на ордена За храброст“. Нейни почетни председатели последователно са генерал от пехотата Данаил Николаев, генерал-лейтенант Христо Недялков и генерал от пехотата Никола Жеков. Почетен подпредседател е генерал-лейтенант Георги Абаджиев, а основател и заместник-председател – полковник Георги Симеонов. Според приетия устав тя има за цел да обедини офицерите, подофицерите и войниците – кавалери на ордена „За храброст“ в името на Родината, да служи за връзка между народа и войската, както и да опазва военните добродетели и героичните спомени от войните. Организацията започва дейността си през 1936 г. с 28 местни структури, които след две години нарастват на 661 с над 18 000 членове. Печатният й орган е списание „Боен подвиг“ (1 март 1936 – 10 август 1944), а отличителният знак – синя емайлирана звезда с миниатюра на ордена „За храброст“. През 1941 г. променя името си на „Съюз на наградените с ордена За храброст в България“, а след 9 септември 1944 г. е забранена. Днес официалният й наследник е Съюзът на възпитаниците на военните на Негово Величество училища, Школата за запасни офицери и родолюбивото войнство и гражданство, възстановен на 20 март 1992 г.

Български моряци в Кавала, 1941 г.

1941, 21 юли. Формиран е Беломорският отряд. В съответствие с постигнатите договорености с Германия, от 20 април до 9 май 1941 г. 2-ра армия заема Беломорска Тракия до линията Сяр – Драма – Ксанти – Гюмюрджина – Дедеагач, както и островите Тасос и Самотраки. На 21 юли 1941 г. се формира Беломорският отряд (57-и и 58-и пехотен полк, 3-ти и 6-и конен полк, Беломорска флотилия, 18-и и 19-и граничен участък, 443-то войсково разузнавателно ято, бомбардировъчен орляк на летище Кавала) с командир полковник Христо Ковачев и щаб в Ксанти, който сменя частите на 2-ра армия. Отрядът поема охраната и отбраната на западната и южната (морска) граница на Беломорска Тракия. За потушаване на Драмското въстание (29 октомври – 6 ноември 1941) е усилен с 14-и и 39-и пехотен полк от 7-а пехотна дивизия. В началото на 1942 г. се реорганизира в 16-а пехотна дивизия и 2-ра отделна конна бригада със задача да отбранява целия Беломорски бряг от устието на р. Струма до гр. Дедеагач.

Генерал-полковник Дамян Велчев след заседание
на правителството, 1946 г.

1946, 2 юли. Приет е Закон за ръководство и контрол на войската. Законът, гласуван от XXVI Обикновено народно събрание, отнема правото на военния министър да решава като единоначалник проблемите на армията и регламентира тезата, че правителството ръководи и контролира целокупната дейност на войската, нейното морално-политическо възпитание, бойната подготовка, снабдяването и др. Производството, назначаването и награждаването на офицери с длъжност от командир на полк и нагоре става с регентски указ по решение на правителството. В чл. 4 се уточнява, че във войската не могат да служат лица „с фашистки, реставраторски и антидемократични проявления“. Не се допускат и такива, засегнати от Наредбата-закон за съдене от Народния съд, независимо дали са помилвани или имат отменена от Касационния съд присъда, поради това, че са воювали. По решение на парламента е назначена комисия от 10 депутати, която под председателството на Георги Дамянов, в двуседмичен срок разглежда всички материали, свързани с дейността на старшите офицери. През август 1946 г. са публикувани шест списъка с имената на 1891 офицери – 30% от състава на целия офицерски корпус. От тях 1684 са уволнени „в интерес на службата“, а 207 – за „груби фашистки прояви“. В края на 1946 г. броят им се увеличава и надхвърля 2000 като сред тях е и министърът на войната генерал-полковник Дамян Велчев, подписал първите списъци. Извършената през 1946 г. чистка на офицерския състав става решаващ етап в прехода на армията към основна въоръжена сила на новия тип държава.

Ракетен катер проект 1241.1/НАТО – клас „Тарантул“

1970, 19 юли. Сформирана е 10-а бригада ракетни и торпедни катери. В състава на новото флотско съединение с командир капитан I ранг Илия Площаков са включени 10-и отделен дивизион ракетни катери, 11-и и 9-и отделен дивизион торпедни катери. В началото на 70-те години на ХХ в. българският Военноморски флот става един от първите, които разполагат с управляемо ракетно въоръжение, способно да поразява всякакви надводни морски обекти. През 1989 г. в бригадата постъпва ракетния катер „Мълния“ от типа „Тарантул-2“, оборудван с модерен радиолокационен комплекс за откриване и стрелба по цели зад видимия хоризонт. В началото на 90-те години торпедните катери са изведени от бойния състав, а през октомври 1992 г. корабното съединение е преименувано в Бригада леки сили. Във връзка с реорганизирането по План 2015 е взето решение за нейното разформиране и за създаване на Дивизион леки сили от състава на Военноморска база Бургас. На 28 май 2005 г. военните моряци от Бригадата, дала на Военноморските ни сили изтъкнати морски офицери – командири на части и съединения, на бойния ни флот и висши командири от Българската армия, се разделят с бойното знаме.

2011, 15 – 24 юли. В западната част на Черно море е проведено международното учение „БРИЗ / СЕРТЕКС 2011“. Българските Военноморски и Военновъздушни сили участват с над 15 бойни и спомагателни кораби и катери, 2 самолета и 800 военнослужещи. В учението се включват и кораби от Военноморските сили на Турция и на Румъния, самолет P-3C Orion от патрулната авиация на САЩ, както и два кораба от Втората постоянна група кораби на НАТО в състав от 2 фрегати. Целта е да се подобри оперативната съвместимост и взаимодействието между военноморските сили на участващите държави чрез изпълнение на тактически епизоди с условен сценарий за операция в отговор на криза. В процеса на планиране, подготовка и провеждане на учението участват 21 правителствени и неправителствени институции и ведомства, което дава възможност на военнослужещите да се тренират за оказване помощ на населението в сътрудничество с други органи и структури. Българските военни моряци показват познаване и прилагане на стандартите и процедурите на НАТО по командване и управление на военноморски формирования на море. Оценени са и оперативните способности на фрегатата „Верни“ за участие в операции и мисии на Алианса.

Януари

Февруари

Март

Април

Май

Юни

Юли

Август

Септември

Октомври

Ноември

Декември

НВИМ има авторски права над тази страница. Използването на текст или изображения от нея се извършва с писмено разрешение на НВИМ.
Национален военноисторически музей © 2009. Всички права запазени.