ПОСТОЯННА

Траките са най-старото и многобройно население, обитавало земите на Балканите още от IV хил. пр. Хр. Войнствени и храбри, траките владеят до съвършенство военното изкуство и се славят като изключителни бойци. Търсени и желани съюзници на много народи в древността, те дават на света Орфей и великия предводител на угнетените роби – Спартак. В V в. пр. Хр. траките създават Одриското царство. Взаимните контакти на тракийската материална култура с гръцката класика и римската императорска епоха оставят изключителни шедьоври в националнaта ни съкровищница.

През VII в. маневрената конница на прабългарите начело с хан Аспарух се свързва в здрав боен съюз с пехотата на славянските племена, отседнали трайно в земите отвъд р. Дунав. Създава се една от първите държави в Европа през Средновековието – България. Успешните войни с Византийската империя, арабите, аварите и други нашественици разширяват границите на държавата и я налагат като първостепенна сила в Европейския Югоизток. Българските владетели Крум, Симеон Велики и Самуил остават в историята не само като мъдри държавници, но и като изключителни пълководци. Битката при Върбишкия проход в 811 г., разгромът на ромеите в 917 г. при р. Ахелой, неподражаемата по стратегически замисъл и изпълнение война в 986 г. са крачки напред в европейското военно изкуство.

Търновското въстание от 1185 – 1187 г., начело с болярите Асен и Петър, възстановява българската държава и поставя начало на политически и военен възход. Строят се нови укрепителни съоръжения; формират се всички родове войски, характерни за епохата – лека и тежка кавалерия и пехота, части обслужващи обсадната техника и флот; настъплението се превръща в основна стратегическа мярка. Границите на българската държава опират на три морета – Черно, Бяло и Адриатическо.

В битката при Одрин в 1205 г. цар Калоян разгромява непобедената дотогава кръстоносна армия на западните рицари. След победата над епирския деспот Теодор Комнин в 1230 г. българският владетел Иван Асен II с гордост се нарича „цар на българи и ромеи”. Въоръжената съпротива на българския и балканските народи в края на XIV в. изиграва решаваща роля за възпиране на османското нашествие в Европа.

След полувековна съпротива срещу османските завоеватели през 1396 г. българските земи са окончателно завладени. Българите не се примиряват с безправното си положение, за което свидетелстват непрекъснатите бунтове и въстания. След неуспешното въстание на престолонаследниците Константин и Фружин през 1408 г. българите подкрепят войските на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и на трансилванския войвода Януш Хуняди по време на походите им в България през 1443 г. и 1444 г. и вземат участие в решителното сражение при Варна на 10 ноември 1444 г.

В продължение на столетие избухват три въстания – Първо Търновско (1598), Второ Търновско (1686) и Чипровското (1688). Още в първите десетилетия на османското владичество се налага самобитната форма на непрекъсната съпротива срещу поруганата лична, семейна, религиозна и народностна чест и достойнство – хайдутството. През 60-те години на ХІХ в. натрупаният боен опит от многовековните борби се осмисля идеологически, военнотактически и организационно-политически. Преходът от стихийните политически борби към организирано националноосвободително движение е свързан с дейността на Г. С. Раковски. Създадената от него Първа българска легия в 1862 г. взема участие в обсадата и в боевете за превземането на Белградската крепост.

По своето въоръжение, снаряжение, облекло и тактически умения четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и други войводи се доближават до изискванията за редовна войска. В края на 1869 г. в Букурещ се поставя началото на ръководен орган на национално-освободителното движение – Български революционен централен комитет (БРЦК), начело с Любен Каравелов. Най-енергична дейност развива Васил Левски, който създава за по-малко от три години широка комитетска мрежа, известна като Вътрешна революционна организация, която подготвя населението за борба. В разгара на подготовката на бъдещото въстание Апостолът на свободата е заловен, съден и обесен в София на 19 февруари 1873 г. Създадената от него Вътрешна революционна организация е нов етап в развитието на националноосвободителното движение в България.

Изострянето на Източната криза през лятото на 1875 г. активизира дейците на БРЦК и революционните комитети в Българско. В края на 1875 г. българските революционери Стефан Стамболов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Георги Бенковски и други решават да организират въстание през пролетта на 1876 г. Страната е разделена на четири революционни окръга. Въстанието избухва през април 1876 г. По време на жестокото му потушаване от османската държава са избити над 30 000 български мъже, жени и деца, 80 селища са изгорени, а други 200 са напълно разграбени. Международната общественост е възмутена. Написани са над 3 000 статии в около 200 вестника в подкрепа на българската кауза. Автори са изтъкнати политици, писатели и учени от цял свят – Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Ото фон Бисмарк, Уилям Гладстон, Чарлз Дарвин, Константин Иречек, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Иван Тургенев, Дмитрий Менделеев и други.

През есента на 1876 г. е създадена международна анкетна комисия за разследване на жестокостите при потушаване на въстанието от април 1876 г. Опитите на Великите сили да решат българския въпрос с дипломатически средства завършват с неуспех. Русия недвусмислено показва желанието си да реши въпроса с война. Предприети са стъпки за неутрализиране на Австро-Унгария и Англия. Румъния се съгласява да се включи в подготвяната война с 40-хилядна армия и да отстъпи коридор за преминаване на руските войски.

Руско-турската война е обявена на 12 април 1877 г. в Кишинев с манифест, подписан от император Александър II. След успешна предварителна подготовка, при Свищов, в първите часове на 27 юни 1877 г. 14-а пехотна дивизия, начело с генерал Михаил Драгомиров преминава р. Дунав и навлиза в българската територия.

Руската Дунавска армия е разделена на три отряда: Преден, Източен и Западен. Предният отряд, в състав около 12 000 души, командван от генерал Йосиф Гурко, има задача да освободи селищата в Централна Северна България и да проникне в Южна България. Към него е придадено и Българското опълчение, организирано в 12 дружини с общ числен състав от 12 634 души. То се създава със заповед № 40/14 април 1877 г. на главнокомандващия действащата руска армия. На 6 май 1877 г. опълчението се заклева и получава свое бойно знаме. За негов началник е определен ген. Николай Столетов.

След освобождаването на Търново и Габрово отрядът на ген. Й. В. Гурко се насочва към Стара Загора. В кръвопролитни сражения с противника българските опълченци получават бойното си кръщение и с цената на многобройни жертви спасяват Самарското знаме, оттегляйки се към връх Шипка. На 9, 10 и 11 август 1877 г. там се водят епични сражения. Благодарение на храбростта на българи и руснаци и на пристигналия 16-и стрелкови батальон, начело с ген. Фьодор Радецки, стратегическият връх е спасен. Победата осуетява съединяването на армиите на Сюлейман паша и Осман паша при Плевен.

Българското опълчение се превръща в ядро на създадената със заповед № 1 от 15 юли 1878 г. Българска земска войска. Тя се изгражда като постоянна армия с обща задължителна военна служба и четири рода войски: пехота, артилерия, кавалерия и сапьори. През август 1879 г. се създава военен флот. Българската земска войска не успява да достигне предвидените 84 750 души и в края на 1878 г. наброява 31 400 души.

За обучението на бъдещите офицери през ноември 1878 г. в София се открива Военно училище, в което са приети 255 юнкери, а други 132 са изпратени във военни училища в Русия. Открива се Учебна дружина за подготовка на унтерофицери във Велико Търново и военни фелдшерски школи в София, Пловдив, Велико Търново и Татарпазарджик /дн. Пазарджик/.

На 5 юли 1879 г. в състава на първото българско правителство се създава Военното министерство като най-висше военноадминистративно учреждение в България, осигуряващо защитата на държавния суверенитет, националната независимост и териториалната цялост на държавата. На 17 декември 1879 г. влиза в сила „Привременно положение за българската войска“, което изпълнява ролята на първи закон за въоръжените сили. Всеки български поданик от 21 до 40-годишна възраст подлежи на военна служба. Войската се попълва на териториален принцип.

С решенията на Берлинския конгрес извоюваната българска територия в Руско-турската война (1877 – 1878) и скрепена с предварителния договор от Сан Стефано е разпокъсана. Частите на Българската земска войска, дислоцирани на територията на Източна Румелия се отделят в самостоятелна армия. Според Органическия устав (Конституция) тя се състои от местна милиция (войска) и жандармерия (полиция). През 1879 г. в милицията има 7 500 души в състав от 12 дружини, а жандармерията – 1 500 души в състав от 12 пеши и една конна жандармерийска рота и един полуескадрон. Чрез създадените гимнастически стрелкови дружества започва масово военно обучение на мъжете в областта.

На 6 септември 1885 г. войските на Пловдивския гарнизон и въстаническите чети свалят румелийската власт и провъзгласяват тържествено Съединението на Княжество България с Източна Румелия под скиптъра на княз Александър I. Осъществен е първият етап от обединението на българския народ. Създават се възможности за завършване на националното обединение, за културно развитие и икономическа интеграция с европейските държави. Премахва се изкуственото разделение на армията на Княжество България и Източна Румелия.

Скоро на младата Българска армия се налага да защити с оръжие Съединението. На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България. Дислоцирана на турската граница, Българската армия с марш-маньовър за три дни се прехвърля на западния фронт. 1-ва и 4-та дружини от 1-ви пехотен софийски полк в мъгла и дъжд за 30 часа изминават 86 километра. Населението на гр. Сливница ги посреща с викове „ура“. 8-и пехотен приморски полк изминава 95 км за 36 часа. 5-а пеша батарея от 1-ви артилерийски полк под командването на капитан Петър Тантилов за две денонощия непрекъснат преход изминава 146 километра. Европейските военни специалисти отбелязват, че Сливнишкото сражение е спечелено от „краката на българските войници“. Героичното сражение при Сливница от 5 до 7 ноември 1885 г. довежда до разгром и отстъпление на главните сили на сръбската армия.

След победата при Сливница българската армия минава в решително контранастъпление. С ожесточени боеве са овладени Драгоман и Цариброд, а на 15 ноември 1885 г. в ръцете на Българската армия пада Пирот. Австро-Унгария принуждава България да спре стремителното настъпление.

На 19 февруари 1886 г. в Букурещ е подписан договор, който възстановява мира между Сърбия и България. Победата във войната струва на българския народ 700 убити и 4 500 ранени. На 24 март 1886 г. в Цариград е сключен Топханенски акт, с който великите сили признават Съединението на България.

Военното ведомство предприема мерки за бързо разрастване и модернизация на Българската войска. Започва изграждане на масова армия с дивизионна организация, със система на попълване, която дава възможност за обучение на цялото мъжко население на страната. Поддържа се висока боеспособност, устройва се военновременна армия, равностойна на армиите на съседните държави. В първите години на ХХ в. българските въоръжени сили разполагат за военно време с 300 000 обучени войници и 1 400 офицери. Българската войска се превръща в армия от европейски тип и отстъпва на най-модерните армии само по числения си състав.

Останало в пределите на Османската империя, българското население в Македония и Одринско води непрекъсната въоръжената борба за своето освобождение. През 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание. 26 408 въстаници се сражават на живот и смърт срещу 350 000 редовна турска армия и башибозук. След три месеца съпротива то е жестоко потушено.

В подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. участват 48 офицери от армията на Княжество България - 1 генерал, 1 полковник, 1 подполковник, 4 капитани, 20 поручици и 21 подпоручици. По-голям е броят на унтерофицерите и войниците, които заедно с постоянните четници на Вътрешната организация са гръбнакът на въстаническата армия. Десетки военнослужещи от армията на Княжество България оказват съдействие, без да напускат службата и територията на страната.

Обявяването на Независимостта на Българската държава е следствие на няколко различни фактора. На първо място, желанието на Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина, която (според Берлинския договор от 1878) е окупирана за тридесетгодишен срок. Това е нарушаване на Берлинския договор и възможност за България да се възползва от това положение на международната сцена и да обяви своята Независимост. Самият цар Фердинанд води преговори с Австро-Унгария за съвместни действия.

Другият фактор са българо-турските отношения, които са свързани с промените във властта в Османската империя. На 11 юли 1908 г. в Турция избухва т.нар. Младотурска революция, която успява да постигне възстановяване на Конституцията от 1876 г. Техните действия не са достатъчно убедителни и вместо да въведат реформи в управлението, младотурците се насочват по линията на национализма. Събитията, случващи се в Цариград, активизират българската дипломация. Българският дипломатически агент в турската столица Ив. Ст. Гешов в писмо до външния министър на България лансира идеята за провъзгласяване на независимостта на страната. В началото правителството не споделя неговото мнение, защото смята, че моментът не е подходящ и е опасно за България. Според управляващите среди в България трябва да се изчака развоят на събитията в Турция и да се наблюдава реакцията на Великите сили.

Междувременно в Цариград става известният „инцидент Гешов”. На 30 август 1908 г. в столицата на османската империя е устроена гала вечер по случай рождения ден на султана, на която са поканени всички дипломатически мисии на различните държави с изключение на българския представител Ив. Ст. Гешов. С това си действие младотурците искат да подчертаят васалното пложение на България. Гешов е отзован от Цариград, а Портата отзовава комисаря си от София. Инцидентът внася допълнително усложняване на обстановката на Балканския полуостров. Великите сили, в лицето на Англия, Франция и Русия правят опити да изгладят недоразумението, докато Германия и Австро-Унгария са доволни от изострянето на обстановката, което ще подкопае позициите на Антантата и ще улесни агресивните планове на Виена.

В първите дни след „инцидента Гешов” българската дипломация решава разумно да изчака подходящия момент. Ген. Ст. Паприков все още смята, че въпросът за независимостта на България може да се обсъжда с Турция. В София разбират, че властта в турската столица осъзнава ненавременността на инцидента. Няколко дни по-късно конфликтът обаче се задълбочава. На 5 срещу 6 септември 1908 г. избухва стачка на служителите на Източните железници, включително и на територията на Княжество България. Управлението им в българската територия е поето от Дирекция на българските държавни железници, като стачкуващите са заменени от български железничари и военни части. В тази обстановка министър-председателят Ал. Малинов намира, че настъпва моментът да се действа решително и на 8 септември телеграфира на княза: „Позволявам си да доложа на Ваше Царско Величество... инцидентът Гешов е отличен повод да подемем енергично въпроса за независимостта... Нека не се блазним от обещания, нека действуваме.” Идеята на Малинов е да постави Европа и Турция пред свършен факт, а в същото време Фердинанд търси подкрепа в австроунгарските управляващи среди. На 10 септември по случай 60-годишнината на император Франц Йосиф той е приет в двореца в Будапеща като независим владетел.

На 16 септември е взето решение в Министерски съвет да се обяви независимостта на България на 21 септември 1908 г. На княза е телеграфирано и той трябва да се завърне незабавно в страната. Това бързане е продиктувано от страха, че Великите сили могат да предприемат натиск върху българското правителство и да попречат на плануваните действия. На 21 септември князът пристига в Русе, а на 22 септември е във Велико Търново и с манифест обявява независимостта на страната. Новината се посреща с възторг в цялата страна. В много от градовете са организирани тържествени митинги. Първоначално Великите сили не признават обявяването на независимостта. Турция е най-засегнатата страна и отказва да признае търновския акт. Единствено при изплащане на сумата от 125 млн. франка тя е готова да призане независимостта. В преговорите се намесва и Русия, която предлага да опрости на Турция задълженията ѝ от Руско-турската война от 1877-1878 г. Срещу това Високата порта се отказва от своите искания и признава независимостта на Българската държава. След нея това правят и Великите сили.

Модернизацията на българската армия в кр. на ХІХ и нач. на ХХ в. също е един от факторите, които спомагат за осъществяване на търновския акт. Армията е въоръжената опора при обявяването на независимостта на страната. На 22 септември 1908 г. с тържествен марш, начело с военната духова музика, 18-и етърски и 20-и пехотен добруджански полк, намиращи се на гарнизон в града, се отправят по главната улица към историческата църква „Св. 40 мъченици”. Тук след свършването на тържествения молебен княз Фердинанд прочита Манифеста, с който обявява „съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо българско царство”. Акламирани от народа и войската, царят и министрите отиват в църквата „Св. Петър и Павел”, където отново е отслужен молебен. След него цар Фердинанд I тържествено обявява, че поема шефството над 18-и пехотен етърски полк, а на княз Кирил Преславски възлага шефството над 20-и пехотен добруджански полк. Сред шпалира от ученици и войска официалното шествие се отправя към историческия хълм Царевец, където сред насъбралото се множество министър-председателят на България Александър Малинов прочита Манифеста за обявяване на независимостта, а цар Фердинанд I държи реч.

По-късно българската армия изиграва важна роля и при защитата на независимостта на страната. Извършената през януари 1909 г. мобилизация на 8-а пехотна тунджанска дивизия демонстрира висока бойна готовност и оказва благоприятно въздействие върху хода на преговорите между България и Турция, и до признаването на търновския акт.

След провъзгласяването на Независимостта на България през 1908 г. националното обединение на българския народ става не само обективна необходимост, но и важен фактор за неговото политическо, икономическо и културно развитие. На 29 февруари 1912 г. се полагат основите на Балканския съюз със сключването на договор между България и Сърбия, а по-късно и с Гърция и Черна гора. От съюзническите войски най-многобройна и силна е Българската армия. Тя мобилизира 600 000 души, от които 370 000 вземат непосредствено участие във войната. Сърбия изпраща на фронта 190 000 души, Гърция – 120 000, а Черна Гора – 30 000 души.

Българският народ е готов да се бие за освобождението на братята си от Македония и Одринска Тракия. В мобилизационните пунктове се стичат хиляди запасни чинове и доброволци. От хилядите бежанци - доброволци се създава Македоно-Одринското опълчение в състав 14 670 души, които вземат активно участие във войната.

На 5 октомври 1912 г. започва настъплението на съюзниците срещу турската армия. Българската армия, която покрива Тракийския фронт, главния театър на бойните действия, постига значителни успехи. Главното командване насочва 2-ра армия начело с генерал Никола Иванов към Одрин, 1-ва армия начело с генерал Васил Кутинчев – в участъка към Одрин и Лозенград, а 3-та армия начело с генерал Радко Димитриев, която остава скрита за турското командване – към Лозенград, срещу десния фланг на 250 000-та Източна турска армия на Абдулах паша.

В първата стратегическа операция - Лозенградското срещно сражение, в ожесточени боеве при Селиолу, Гечкенли, Ескиполос, Петра и Ереклер 1-ва и 3-та армии извоюват пълна победа. Бързи при развръщането си и стремителни в действията си, те завършват в тактически мащаб с мощен удар „на нож”. На 11 октомври 1912 г. е овладяна крепостта Лозенград. Дезорганизирана, Източната турска армия отстъпва панически на юг.

В проведената от 14 до 19 октомври 1912 г. Люлебургаз-Бунархисарска настъпателна операция за първи път в практиката на европейските армии се създава оперативно обединение, по-голямо от армия - фронт. Операцията се провежда от 1-ва и 3-а армия с 160 360 души, 360 оръдия и 160 тежки картечници. В кръвопролитните боеве българските воини неудържимо, с висок боен дух и масов героизъм разгромяват турската армия, която започва безредно отстъпление. Българските загуби са 20 147 убити, ранени и безследно изчезнали.

Втора армия стеснява обръча около Одрин. Под ударите на Родопския и Кърджалийския отряд, в които влиза Македоно-Одринското опълчение, противникът отстъпва на юг. Българските войски излизат на Егейско море. Кърджалийският отряд под командването на генерал Никола Генев, на 14 ноември 1912 г. при с. Мерхамлъ, заедно със Сборната конна бригада принуждава турския корпус на Явер паша да се предаде. Пленени са 9 646 войници и офицери. На западния театър 7-а пехотна рилска дивизия, в състава на 2-ра съюзна армия, успешно настъпва по поречието на р. Струма за овладяването на Солун.

На 16 октомври 1912 г. става бойното кръщение на българската военна авиация. Поручик Радул Милков, като пилот и поручик Продан Таракчиев, като наблюдател с биплан „Албатрос” от летище Мустафа паша (дн. Свиленград) извършват първия полет, използвайки самолета като бойно средство.

Успешни бойни действия провежда и българският военноморски флот. На 8 ноември 1912 г., под командването на капитан II ранг Димитър Добрев, българските торпедни миноносци „Летящи”, „Смели”, „Строги” и „Дръзки” провеждат решителна нощна торпедна атака срещу турския крайцер „Хамидие”. Торпедото, изстреляно от миноносеца „Дръзки” с командир мичман I ранг Георги Купов, попада в носовата част на турския крайцер и го изважда от строя.

В края на януари 1913 г., с подновяване на бойните действия след първото примирие, новосформираната 4-та българска армия успешно отразява настъплението на турската Галиполска армия при Булаир. Турските десантни части в района на Шаркьой са принудени да се оттеглят и натоварят обратно на корабите. С неуспех завършва опитът на противника да премине в настъпление при Чаталджа. Пропада планът на турското командване за обрат във войната.

Западните специалисти определят Одринската крепост като една от най-силните в Европа, която може да се превземе само след дългомесечна обсада. Тя се състои от предна линия, главна отбранителна линия /фортови пояс/ и втора отбранителна линия. За нейната защита комендантът Мехмед Шукри паша разполага с 59 600 души, 524 оръдия, над 130 000 снаряда, над 12 милиона патрона, 1 привързан балон и 10 прожектора за наблюдение на позицията. Теснолинейна железопътна линия достига до всички отбранителни сектори и дава възможност за маневри с резервите. Българската армия се готви да овладее крепостта с нощна атака за две денонощия. При подготовката на войските за атака, освен командващия 2-ра българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов се проявява и нейният главен организатор, началникът на Източния сектор генерал-майор Георги Вазов.

Одринската операция е високото постижение на българското и световно военно изкуство. Тя започва на 11 март 1913 г. и продължава две денонощия. През първото 2-ра армия овладява предната турска позиция, а през второто пробива главната фортова линия. На 13 март 1913 г., след неудържима щикова атака и масиран артилерийски огън най-силната крепост в Източна Тракия е превзета. Комендантът на крепостта Мехмед Шукри паша се предава в плен заедно с целия си гарнизон. Негови са думите: „... на вашата армия никаква крепост не може да противостои.” Победата е извоювана с цената на 16 304 убити, ранени и безследно изчезнали български воини.

На 17 май 1913 г. се подписва Лондонският мирен договор. Лозунгът „Балканите на балканските страни” е осъществен. Освободени са Пиринският край, Родопската област и Странджанският район. България дава най-големи загуби – над 85 000 души, Сърбия – 31 000, Черна гора – 16 000 и Гърция – 5000 души.

В последвалата Втора балканска (Междусъюзническа) война 1913 г. политици и дипломати проиграват спечеленото с кръвта на десетките хиляди български воини. Българската армия е принудена да воюва срещу доскорошните си съюзници Сърбия, Гърция и Черна гора, които отхвърлят предишните договори и споразумения. От север, с искане за териториални компенсации в Добруджа настъпва Румъния, а Турция прониква в Югоизточна България.

В началото на юли 1913 г., в отбранителното сражение при с. Калиманци, 4-та армия спира настъплението на сръбските, черногорски и гръцки войски и те преминават в отбрана. Възможността за успешно контранастъпление и обкръжаване на гръцката армия, проникнала в района на Кресненското дефиле, заставя Сърбия и Гърция да се съгласят на примирие. Мирният договор е подписан на 28 юли 1913 г. в Букурещ. По бойните полета за един месец загиват 33 000 българи, а 60 000 са ранени. Страната е ограбена и разпокъсана.

Първата световна война, избухнала през лятото на 1914 г., възражда в управляващата либерална коалиция и монарха надеждите за национално обединение. Страната и армията обаче не са готови за нова война. В политическите и военните среди няма единство относно вземането на страна в конфликта. С местоположeнието и с боеспособната си армия България е желан съюзник както за Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Турция), така и за Съглашението (Англия, Франция и Русия). Временните успехи на Централните сили, провалът на Дарданелската операция на Съглашението и сключеният заем от 500 млн. лева укрепват прогерманската ориентация на управляващите.

На 24 август 1915 г. България сключва договор с Германия, военна конвенция с Германия и Австро-Унгария и спогодба с Турция, а на 10 септември е обявена обща мобилизация. Численият състав на Действащата армия възлиза на 616 680 души и 960 оръдия, сведени в три армии.

На 1 октомври 1915 г. България обявява война на Сърбия. В оперативно отношение Действащата армия е подчинена на командващия съюзническите войски на Балканите генерал-фелдмаршал Август фон Макензен. Основната ѝ задача е да участва в разгрома на сръбската армия и да осигури връзката между съюзниците и Турция.

През маневрения период на войната (1915 – 1916) българските войски участват в две кампании. Кампанията в Сърбия и Македония постига разгром на сръбската армия и отхвърляне на съглашенските войски отвъд гръцката граница. Кампанията в Добруджа и Румъния завършва с поражение на руско-румънските войски и установяване на Северния фронт в делтата на р. Дунав и по р. Серет.

През позиционния период на войната (1917 – 1918) Българската армия води отбранителни бойни действия, защитавайки позициите си на Северния и на Южния фронт.

В хода на кампанията в Сърбия и Македония Българската армия провежда три операции. Моравската настъпателна операция (1 – 27 октомври 1915) е част от стратегическата операция на групата армии „Макензен“ за разгром на сръбската армия. Проведена е от 1-ва българска армия под командването на генерал-лейтенант Климент Бояджиев. В хода на операцията войските овладяват Пиротския и Нишкия укрепен район, установявайки контрол над долината на р. Морава.

Овчеполската настъпателна операция (1октомври – 12 ноември 1915) е подготвена от българското главно командване. Проведена е от 2-ра армия под командването на генерал-лейтенант Георги Тодоров. За седем дена българските войски достигат Овче поле, овладяват градовете Куманово и Велес и навлизат в долината на р. Вардар. Северната група на армията отразява сръбски контраудар на фронта Враня, Гниляне, Качаник. Южната група спира настъпващите от Солун по долината на р. Вардар англо-френски войски и ги преследва до гръцката граница.

Косовската настъпателна операция (18 октомври – 21 ноември 1915) е продължение на Моравската. След форсиране на р. Морава частите на 1-ва армия отхвърлят противника, овладяват гр. Прокупле и преминават в преследване, завършило с овладяването на гр. Прищина и Косово поле. Части от Северната група на 2-ра армия след отблъскване на сръбския контраудар при Феризово и Гниляне преминават Шар планина и влизат в гр. Призрен. На 16 ноември част от сръбските войски капитулира, а основните сили, изоставяйки тежкото си въоръжение и техника, се прехвърлят през Албанските планини на Адриатическия бряг.

Намесата на Румъния във войната на страната на Съглашението на 27 август 1916 г. открива втори фронт на Балканите. Добруджанската операция (1 септември 1916 – 3 януари 1917) е част от стратегическата операция на групата армии „Макензен“ за изваждане на Румъния от войната. Проведена е от 3-та българска армия под командването на генерал Стефан Тошев.

На 6 септември 1916 г., с решителен щурм след тридневни боеве под командването на генерал-майор Пантелей Киселов, частите на 4-та пехотна Преславска и на 1-ва пехотна Софийска дивизия превземат Тутраканската крепост – най-важният опорен пункт на румънската отбрана в Южна Добруджа. На 7 септември край гр. Добрич Варненският отряд на генерал-майор Тодор Кантарджиев, усилен с два полка от 6-а пехотна дивизия и с един турски полк и 1-ва конна дивизия на генерал-майор Иван Колев, разбиват една руска и една сръбска дивизия.

Понесла поражения по линията Тутракан – Добрич и в срещните боеве при Олтина – Караомер – Мангалия, руско-румънската армия се изтегля на укрепената линия Расово – Кубадин – Тузла. На 21 октомври 1916 г. 3-та армия постига решаващ пробив в центъра на Кубадинската позиция. След превземането на Кюстенджа и Черна вода на р. Дунав преследването на противника е преустановено в най-тясната част на Северна Добруджа. Част от войските влизат в състава на Дунавската армия, която форсира реката при Свищов-Зимнич и след превземането на Букурещ преследва румънските войски на изток до р. Серет. На 15 декември 3-та армия подновява настъплението в Северна Добруджа, пробива укрепената позиция между с. Черна и р. Дунав и на 3 януари 1917 г. овладява гр. Мачин – последния опорен пункт на руските войски южно от р. Дунав.

През позиционния период на войната решаващо значения добива Южният фронт. От р. Шкумба, западно от Охридското езеро до устието на р. Струма фронтът с дължина 345 км е защитаван от 11-а германска армия, съставена главно от български пехотни части, и 1-ва и 2-ра българска армия. Беломорският бряг между реките Струма и Марица е охраняван от 4-та българска армия, сформирана през ноември 1917 г. Към септември 1918 г. общата численост на Действащата армия достига 697 157 души и 1 459 оръдия, а общият брой на мобилизираните българи – 857 063 души.

Разтеглена на огромен фронт, без оперативни и стратегически резерви, не добре снабдена, Българската армия почти 3 години удържа натиска на нарастващите съглашенски сили. Паметни са боевете при Червената стена, Завоя на р. Черна, Добро поле, връх Яребична и Дойран.

На 15 септемрви 1918 г. започва мощна съглашенска офанзива по фронта от Охридското езеро до гр. Дойран. 9-а пехотна дивизия под командването на генерал-майор Владимир Вазов, отбраняваща Дойранския участък, устоява на 48-часова артилерийска атака и 14 газови нападения. В ожесточено сражение, продължило 4 денонощия са разбити 2 английски и 1 гръцка дивизия. Противникът губи 11 673 убити и 547 пленени, а 9-а дивизия – 1 728 убити и безследно изчезнали и 988 ранени.

В направлението на главния удар съглашенското командване осигурява почти четирикратно превъзходство и на 17 септември 1918 г. постига пробив в българските позиции на Добро поле. Брожението сред отстъпващите български части прераства във войнишко въстание срещу правителството и монархията. На 29 септември 1918 г., по искане на българското правителство е сключено Солунското примирие. Войските западно от Скопския меридиан остават в заложничество, но нито едно бойно знаме не попада в ръцете на противника.

Участието в Първата световна война е най-тежкото военно усилие в историята на България, довело до непосилно мобилизационно напрежение и изтощаване на стопанските ресурси. Бойните действия с голяма интензивност и продължителност струват на страната 101 224 убити, умрели и безследно изчезнали и 155 026 ранени.

Ньойският мирен договор от 27 ноември 1919 г. разпокъсва наново българската нация, възпира стопанското и културното ѝ развитие, накърнява държавния суверенитет. Военните му клаузи не допускат поддържането на модерна масова армия. Съставът на въоръжените сили е сведен до 30 000 души, включвайки жандармерията и пограничната стража. Военната авиация и флотът са ликвидирани. Отменена е наборната и е въведена доброволческа система за попълване на армията.

В средата на 30-те години на ХХ в. става възможно постепенното мoдернизиране и подобряване на материално-техническото осигуряване на Българската армия чрез доставки от чужбина. Сформирани са моторизирани, бронетанкови, авиационни и флотски подразделения. Процесът значително е ускорен след Солунското споразумение от 31 юли 1938 г., отменило военните клаузи на Ньойския договор.

Маневрите са върхов момент от подготовката на щабовете и войските в периода на реорганизация и превъоръжаване на българската войска. Големите царски маневри край гр. Попово през 1937 г. и Царските стрелкови маневри в района на с. Любен-Красново, Пловдивско, през 1938 г. демонстрират динамичното развитие на Българската армия и доближаването ѝ до средноразвитите европейски армии.

През 1939 г. светът е пред прага на нова световна война. България трудно може да остане встрани от настъпващия военен конфликт, въпреки обявената политика на неутралитет. В навечерието на войната въоръжените сили на България се състоят от четири отделни армии, с десет пехотни дивизии, две конни дивизии, въздушни и морски войски с общ числен състав 72 250 офицери, подофицери и войници. През юли 1939 г. се формира Прикриваща армия, съсредоточена на югоизточната граница.

След избухването на войната на 1 септември 1939 г. започва мобилизационно и стратегическо развръщане на Българската армия и насищане с модерно въоръжение и техника. За първи път въоръжените сили се разделят по видове – Земни, Въздушни и Морски.

България запазва неутралитет до 1 март 1941 г., когато подписва Тристранния пакт с Германия, Италия и Япония и се включва във Втората световна война. Извършват се организационни и структурни промени във всички видове и родове войски. В сухопътните войски се създават нови оперативни обединения - 5-а отделна армия и два корпуса. Във въздушните войски се организират летателни, летищни, парашутни войски и противовъздушна отбрана. В морските войски се включват Дунавска флотилия, Черноморски и Беломорски флот.

В хода на войната, с посредничеството на Германия и СССР, на 7 септември 1940 г. България и Румъния подписват спогодба в Крайова за възвръщане на Южна Добруджа. Възстановяват се историческите права на България върху изконна земя, несправедливо отнета по силата на Букурещкия договор от 1913 г. и Ньойския договор от 1919 г. Добруджанското население посреща със сълзи на очи и „ура“ войските на 3-та армия с командващ генерал-лейтенант Георги Попов.

5-а и 2-ра българска армия, през април 1941 г. извършват поетапно заемане на Македония и Беломорска Тракия. Българското население в тези земи приема този акт за свое национално освобождение, като крачка към обединението на българската нация. Загубите на Германия на Източния фронт и опасността от евентуален англо-американски десант по Егейското крайбрежие налагат формирането на два корпуса. През януари 1942 г. Първи български корпус заема части от Югоизточна Сърбия с щаб в гр. Ниш, а през ноември 1943 г. три пехотни дивизии са обединени във Втори български корпус с щаб в гр. Драма. Задачите на корпусите са охранителни, отбранителни и маневрени. Двата корпуса се разформироват през септември 1944 г.

На 12 декември 1941 г. България обявява война на САЩ и Великобритания. „Символичната война“ скоро се превръща в реалност с трагични последици. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. бомбардировките над страната ни стават интензивни и с тежки поражения. Бомбардирани са 168 населени места, разрушени са над 12 000 сгради, жертвите са 1 828 убити и 2 372 ранени. Летците, които защитават българското небе, проявяват храброст и се покриват със слава. Имената на Димитър Списаревски, Неделчо Бончев, Асен Ковачев, Петър Бочев, Стоян Стоянов и много други остават в историята на българската военна авиация като символ на героизъм и саможертва.

След успеха на Яш – Кишиневската операция войските на Трети украински фронт достигат българската граница. На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България, а на 8 септември правителството на Константин Муравиев прекратява съюза с Германия и приобщава България към антихитлеристката коалиция. На 8 срещу 9 септември 1944 г. в страната се извършва държавно-политически преврат. На 28 октомври 1944 г. в Москва се подписва примирие между България, от една страна, и СССР, Великобритания и САЩ, от друга, с което се създават условия за включване на българската армия в заключителния етап на Втората световна война в съюз с държавите от антихитлеристката коалиция.

През септември – ноември 1944 г. се извършва мобилизация, съсредоточаване и стратегическо развръщане на българската армия, включена в състава на съветския Трети украински фронт. Предвижда се настъпление на запад, прекъсване на пътищата и разгромяване на отстъпващата германска армейска група „Егея“. Главнокомандващ българската армия е генерал-лейтенант Иван Маринов. Проведени са четири настъпателни операции: Нишката и Косовската – от 2-ра армия с командващ генерал-лейтенант Кирил Станчев, Страцин – Кумановската – от 1-ва армия с командващ генерал-лейтенант Владимир Стойчев и Брегалнишко – Струмишката – от 4-та армия, с командващ генерал-майор Асен Сираков. При Ниш, Страцин и Стражин, при Щип и Велес българският войник показва масов героизъм. Имената на хиляди бойци и командири остават в славната летопис на военната ни история.

През периода декември 1944 г. – юни 1945 г. България участва в заключителния етап на Втората световна война с формираната Първа българска армия, в състав от 130 000 души, с командващ генерал-лейтенант Владимир Стойчев. През януари 1945 г. българските войски извършват 250 км преход с двойно преминаване на р. Дунав и заемат за отбрана полоса по левия бряг на р. Драва. Проведени са Сремската, Дравската, Мурската и Чаковецката операции. От основните сили на армията са формирани 3-ти и 4-ти корпуси с командири генерал-майор Тодор Тошев и генерал-лейтенант Стоян Трендафилов.

Активните отбранителни действия на българските войски при селата Дравасоболч, Дравачехи и Драваполконя са отразени в най-авторитетните вестници в Европа и в света. Първа българска армия завършва бойния си път в подножието на австрийските Алпи и на 17 юни 1945 г. се завръща в родината с победно развети знамена. Загубите на Българската армия във Втората световна война възлизат на 40 450 души. От тях убитите са 8 337, ранените – 22 958, а безследно изчезналите – 9 155.

Краят на Втората световна война изправя света пред нов глобален конфликт. Започва ерата на „студената война” и блоковото противопоставяне. През 1949 г. за своя защита Западна Европа създава Северноатлантическия пакт (НАТО). На 20 октомври 1951 г., със заповед № 53 на началника на Главната квартира на Американските въоръжени сили в Западна Германия, се сформира Българска национална доброволческа рота 4093 с постоянно местоположение в американския гарнизон в гр. Гемерсхайм. Вдъхновител на идеята е председателят на Българския национален комитет д-р Георги М. Димитров, главен секретар на БЗНС в изгнание. Военната единица е организирана по образец на американската пехотна рота в състав 200 войници-български доброволци, в четири взвода. Командири на ротата последователно са: лейтенант Стефан Бойдев, капитан Борислав Байчев и капитан Димитър Кръстев. Българската рота в НАТО изпълнява охранителни функции до разформироването ѝ на 20 юни 1964 г.

Като контрапункт на НАТО Източна Европа създава през 1955 г. Обединени въоръжени сили на държавите, членки на Варшавския договор. Развитието на Българската народна армия се подчинява на военната доктрина на Варшавския договор. Усъвършенстването на организацията, превъоръжаването и подготовката на видовете и родовете войски са насочени към поддържане на висока бойна готовност за действие в условията на глобален термоядрен конфликт.

В края на 70-те и през 80-те години на ХХ в. организационните структури и органите за ръководство и управление на ракетните войски, артилерията и ПВО претърпяват чувствително развитие. Формирани са подразделения за водене на радиоелектронна борба. Увеличена е ударната и огнева мощ на съединенията и частите. През 1973 г. е създадено Командване на сухопътните войски, в което са включени всички сухопътни обединения и съединения, части и подразделения.

Военновъздушните сили и войските за ПВО са обединени в един вид въоръжени сили с единно командване. Част от изтребителната авиация, попълнена с изтребители прехващачи, е обособена като род войска на ПВО. Щурмовата авиация е подменена с изтребително-бомбардировъчна.

Военноморският флот освен надводни и подводни съдове, подобно на сухопътните сили, включва също и родове войски. В края на 80-те години на ХХ в. ресурсът на Българската армия възлиза на 167 000 души с 2 300 танка, около 5 000 оръдия и минохвъргачки и 160 самолета.

Краят на „студената война”, рухването на комунистическите режими в Източна Европа и разпускането на Обединените въоръжени сили на държавите-членки на Варшавския договор през 1991 г. създават нова военнополитическа среда в България. Тя декларира желанието си за приемане в НАТО. На 21 декември 1993 г. Народното събрание приема декларация за присъединяване на България към НАТО и Европейския съюз. На 14 февруари 1994 г. страната ни се присъединява към програмата на НАТО „Партньорство за мир”. Три години по-късно България официално обявява кандидатурата си за членство в НАТО. През ноември 2002 г. България получава покана да започне преговори за присъединяване към НАТО, а на 18 март 2004 г. Народното събрание ратифицира Северноатлантическия договор.

В Министерството на отбраната се въвежда принципът на гражданския контрол, преразпределят се политическите и военните отговорности по отношение на армията. Министърът на отбраната е цивилно лице, към него се създава Съвет по отбрана като съвещателен орган. Министерството на отбраната и Генералният щаб на БА се обособяват като самостоятелни институции. Създава се нова функционална структура – Сили за бързо реагиране, Войски за отбрана, Войски за териториална отбрана и Резерв. Главна цел в развитието на Българската армия е създаването на ефективни, модулни, компактни, маневрени и боеспособни, относително самостоятелни и всестранно осигурени структури, способни да осъществят отбраната на страната и равностойно партньорство в международните инициативи за поддържане на мира.

От 1992 г. български военнослужещи участват в международни мисии по поддържане на мира. Наши военни контингенти подпомагат омиротворяването на Камбоджа, Ангола, Таджикистан, Република Хърватия, Босна и Херцеговина, Косово, Етиопия и Еритрея, Афганистан. България взема активно участие и в международната коалиция в Ирак.

КОНТАКТИ

България, 1505, гр. София
ул. „Черковна“ № 92
автобуси: 9, 72, 120, 305, 413
трамваи: 20, 23
тел.: + 359 2/946 1805
факс: + 359 2/946 1806
e-mail: nvim@militarymuseum.bg
e-mail: nvim.pr@gmail.com